Юхан Харстад
Дарла (13) (172 часа на Луната)

Екипаж

Бе замислено тримата младежи да се срещнат за първи път в Ню Йорк. Идеята бе тримата да участват в телевизионна програма, в която да дадат първото си интервю за предстоящата експедиция, но в последния момент НАСА отмени участието им, без да даде никакво обяснение защо, нито пък кой е взел окончателното решение.

Седнала в малка класна стая в огромната сграда на Космическия център „Джонсън“ в Хюстън заедно с другите двама участници, Мидори се чудеше защо никой не ги е запознал досега. Все пак бяха живели в един и същи хотел в Ню Йорк, нали? НАСА бе имала редица възможности да организира срещата им. Тя бе пристигнала първа в класната стая, придружена от офицери от военновъздушните сили и НАСА. Само минути по-късно инструкторите бяха довели и останалите двама нейни връстници. Но преди изобщо да бяха разменили и дума или дори приятелско кимване, обучението им бе започнало веднага.

На Мидори й бе известно, че предстоеше много за учене, но когато първия ден сложиха в скута й всички материали за изучаване, тя разбра, че силно бе подценила количеството им. Пред нея лежаха дебели книги, които съдържаха основните съкращения и кодове, с които щяха да си служат, от сигурността на борда до подробна информация за храненето, къпането, използването на тоалетната, за начина на движение в безтегловно състояние, както вътре, така и по повърхността на Луната, където притегателната сила бе само някаква си 1/6 от тази на Земята. Бе пълно с книги, които подробно описваха конструкцията на скафандрите, задължителните познания за тяхното обличане без чужда помощ, както и контролирането на плътното затваряне на всеки отвор по тях. И все пак, три от книгите бяха много по-дебели от всички останали. Мидори внимателно разгледа заглавията им: „Екстраваскуларен престой“, „Модул за пребиваване“ и „Церера и Деметра“. Почти нищо от това, да не кажем направо всичко това, не й бе ясно и тя се огледа. Останалите двама младежи, едно норвежко момиче и френско момче също седяха и разгръщаха материалите. Искаше й се да срещне погледите им. Или поне да види усмивка по лицата им. Каквото и да било, което можеше да разведри настроението. От една страна, тя самата изобщо не се интересуваше от Луната, докато другите двама сигурно бяха нейни поклонници. От друга, трябваше да открие мотивация, за да прочете и научи цели седемстотин страници информация. Вярно че НАСА се бе погрижила да преведе целия материал на японски за нея, но все пак всяко нещо си имаше граници. Все пак, не ставаше дума за цяло лято четене, или може би именно това предстоеше?

— Добре дошли.

Един мъж с леко прошарена коса се изправи пред катедрата.

— Казвам се доктор Пол Д. Люис, директор съм на НАСА и имам огромното удоволствие да ви приветствам с добре дошли в Космическия център „Линдън Б. Джонсън“. Позволете ми да ви кажа следното: вие тримата, седнали пред мен сега… — той направи драматична пауза — … днес сте най-щастливите хора на планетата. — На лицето му грейна широка усмивка. — А с малко помощ, ще станете тримата най-големи щастливци и в Космоса. Онова, което предстои да преживеете се е случвало единствено на малцина преди вас. Ще бъдете най-младите хора, излизали някога извън земната атмосфера. Както и тринайсетият, четиринайсетият и петнайсетият човек стъпвал на друга планета. Искам добре да си помислите за това. Ще участвате в съдбоносно изследване. Дори нещо повече: ще станете част от историята на света.

И той протегна ръце напред, за да им покаже колко възвишен според него е този момент.

Мидори сведе поглед към книгите си. Може пък да се окаже достатъчно да се прочете само една от тях?

Люис продължи:

— Като най-щастливите хора в света върху вас лежи също и голяма отговорност. Мисля, че го разбирате. И по лицата ви виждам, че не сте изпълнени единствено с очакване. Виждам и тревога. Виждам копнеж по домовете ви. В това няма нищо срамно. Защото ще пътувате надалече, много по-далече, отколкото някой от вас е пътувал досега. Всички сте изминали повече от 4000 километра, за да стигнете до нас.

Той огледа тримата младежи.

— Но ви предстои да пропътувате 384 000 километра, за да стигнете до крайната си цел. А когато по пътя гледате през илюминаторите как Земята се смалява все повече… тогава ви гарантирам: наистина ще изпитате носталгия по дома си. Но ще добавя следното: всеки, който копнее по близките си, трябва да се радва, защото близките му също копнеят по него. Ще ви е необходим цял един живот, за да успеете да разкажете преживяванията, които ви предстоят, историите, с които ще се заредите.

Мидори хвърли поглед към другите. Вече разбираше, че са съвсем различни от нея. Седяха приведени напред с широко отворени очи и следяха дума по дума казаното. Зачуди се как ще се развият нещата. Ами ако бяха някакви компютърни гении, с които дори нямаше да може да се разговаря разумно?

— Така че какво ни предстои през следващите три месеца тук в „Джонсън“? — продължи Люис. — Първо, ще тренираме. Ще ви научим на всичко необходимо за техническото оборудване, за сигурността ви, за кораба, с който ще пътувате и за базата, в която ще живеете. Някой може ли да ми каже какво е модул?

Момчето французин вдигна ръка.

— Господин Деврьо?

— Модули са елементите, от които е изградена базата на повърхността на Луната — отвърна той на английски.

Мидори примига с очи. Очевидно той бе научил някои неща предварително.

— Правилно — заяви Люис. — Нека ви покажа.

И той даде знак на другите, облечени в костюми в стаята и само секунди по-късно осветлението бе намалено и пердетата спуснати. Люис натисна едно копче на компютъра пред себе си и върху огромен плосък екран на стената се показа чертеж на лунната база.

— Дарла 2 се състои от четири модула, които са разположени в областта, наречена Маре Транкилитатис — Море на спокойствието^[1]. Естествено, в него няма никаква вода, името му е много старо и е свързано с времето, когато хората са вярвали, че тъмните кратери са пълни с вода. Днес знаем, че тъмните области са вдлъбнатини, а светлосивите са по-високи терени и възвишения. Отбелязали сме за вас къде се намира областта на приземяването в Mare Tranquillitatis… Ето тук.

Люис отново натисна нещо в компютъра си и на екрана се появи нова картина.

— Причината да изберем именно това място е, че първото кацане на Луната на 21 юли 1969 година стана в тази точка. Оттогава никой не е стъпвал там. Вашата задача е да откриете следите, оставени там преди вас. Между другото, искам само да споделя, че астронавтът Бъз Олдрин остави ботушите си в лунния прах.

Страхотно, помисли си Мидори и се закле, че първа ще стигне до ботушите му. Нямаше ли да е страхотно да се появи в Хараюку обута с тях? Но внезапно се овладя. Да бе, вярно. Тя нямаше повече да се връща там.

Никога.

Доктор Люис им раздаде план за тренировките през следващите седмици и започна да им чете нещо като лекция за историята на Луната и за нейното значение през вековете като се започне от древните времена, когато хората я боготворели, та до съвременността, когато сме открили начина, по който тя влияе на земните приливи и отливи, както и отдалечаването й с всяка изминала година от Земята. Мидори не запомни много от казаното, бе потънала в собствени мисли и напълно изключила лекцията, когато Люис я върна обратно в реалността със запалването отново на осветлението.

— Накрая, днес ще ви представя екипажа, с който ще летите. По време на пътуването, с вас ще се занимават най-добрите ни астронавти. Ще ви възлагат задачи и ще ви дават заповеди, но в края на краищата, те носят отговорността за цялата мисия. Не забравяйте това. Докато изпълнявате онова, за което ви помолят, ви предстои едно фантастично пътешествие. Обещавам ви го.

Един по един се появиха членовете на екипажа и се представиха. Мидори положи големи усилия, за да следи всичко, но урокът досега бе препълнен с повече информация, отколкото можеше да понесе и много скоро започна да бърка кой кой е. Единствените, които досега без проблем разпознаваше, бяха останалите двама тийнейджъри. Люис ги извика един след друг, те излизаха напред, заставаха пред него и казваха имената и възрастта си, както и откъде идваха. Антоан, момчето от Франция бе доста висок, дългурест младеж с тъмна коса и голям нос, всъщност, доста готин (като се замислеше, много красив, наистина). А Миа от Норвегия, с една глава по-висока от нея, бе облечена в старо планинско яке, носеше огромни слънчеви очила и имаше дълга черна коса, за която бе положила доста усилия, за да е бухнала и спускаща се по правилния начин, така че всеки би останал с впечатлението, че това е естественото й състояние. Тя даваше вид, че всичко й е безразлично, но все пак имаше прекрасна прическа. Не си прави илюзията, че ще ме заблудиш, помисли си Мидори. Обзалагам се, че си посветила на косата си най-малко четиридесет часа. Но добре. Поне знаеш коя искаш да бъдеш, това ми харесва.

Накрая самата тя бе извикана, каза името си и откъде идва, преди да се здрависа с другите двама младежи и с членовете на екипажа.

— Добре, това бе всичко за днес — завърши Люис. — Предполагам, че сега искате да се върнете при близките си в центъра за посещения, така че — до утре сутрин в девет часа.

Мидори се изправи, взе си чантата и се запъти към изхода. До вратата взе един лист, на който бяха записани имената на всички участници. Може да потрябва, помисли си тя. Поне докато се науча да ги различавам един от друг. Ако изобщо успея някога.

	ЕКСПЕДИЦИЯ 69 — ЗАВРЪЩАНЕ НА ЛУНАТА
	ЮЛИ 18 — АВГУСТ 08, 2019
	КОСМИЧЕСКИ КОРАБ: КОМАНДЕН МОДУЛ ЦЕРЕРА
	ЛУНАРЕН МОДУЛ: ДЕМЕТРА
	РАКЕТА-НОСИТЕЛ: САТУРН V

ЕКИПАЖ

ЦИВИЛНИ:

ЙОШИДА, МИДОРИ

ВЪЗРАСТ 16, ЙОКОХАМА, ЯПОНИЯ

НУМЕЛАНД, МИА

ВЪЗРАСТ 16, СТАВАНГЕР, НОРВЕГИЯ

ДЕВРЬО, АНТОАН

ВЪЗРАСТ 17, ПАРИЖ, ФРАНЦИЯ

 

АСТРОНАВТИ:

КАП. НАДОЛСКИ, ЛОЙД — КОМАНДИР (КОМ)

ВЪЗРАСТ 42, КЛИВЛАНД, ОХАЙО

ЛЕЙТ. ХОЛТ, КЕЙТЛИН — ПИЛОТ НА ЛУНАРЕН МОДУЛ ДЕМЕТРА (ЛМП)

ВЪЗРАСТ 32, НЮ ЙОРК, НЮ ЙОРК

КАП. КОУЛМАН, ОЛДРИЧ — КОМАНДИР НА БАЗА ДАРЛА (БКОМ)

ВЪЗРАСТ 59, НЮ ЙОРК, НЮ ЙОРК

УИЛСЪН, САМЮЪЛ — КОСМИЧЕСКИ ИНЖЕНЕР

ВЪЗРАСТ 34, ДЕТРОЙТ, МИЧИГАН

СТАНТЪН, ПИТЪР Д. — КОСМИЧЕСКИ ИНЖЕНЕР

ВЪЗРАСТ 33, ДЪЛУТ, МИНЕСОТА