Юхан Харстад
Дарла (11) (172 часа на Луната)

Самолет

Антоан седеше на стълбата пред лятната им къща в Шербур-Октевил на брега на Нормандия. Оставаше само едно денонощие до заминаването му за Хюстън заедно с родителите му. Тренировката с останалите двама младежи предстоеше да започне в Космическия център „Джонсън“, а оттам стъпка по стъпка щяха да се придвижат до голямото изстрелване в Космоса.

Денят, в който получи писмото от НАСА му се струваше невероятно отдалечен в миналото. По онова време беше направо откачил, напълно отчаян. Бе се държал налудничаво с изпълнението си в Айфеловата кула, нали така? За щастие, всичко това бе зад гърба му сега, бе затворил старите рани и бе решил да гледа единствено напред. Или нагоре. Вдигна поглед към небето, но бе прекалено светло, за да види Луната. Струеше само слънце, бяло мартенско слънце, което огряваше малкото крайбрежно градче и караше всичко да изглежда черно-бяло. Утре, значи. Всичко започва утре, мислеше си той.

Антоан взе фотоалбума, който бе изнесъл на стълбите и го отвори. Баща му бе предложил да прекарат последната седмица в Шербур-Октевил. Тук бе невъзможно да си в лошо настроение, когато човек усещаше морето навсякъде и вдишваше свежия въздух от Ламанша.

Единственото, което някак не се вписваше в тази идилична картина беше албумът, който стоеше на лавицата в хола, а сега той държеше в ръцете си. Като малък Антоан го бе избягвал като дявол тамян. Бе го разгръщал един-единствен път, без да знае какво представлява и после не бе спал дни наред. Албумът бе от 1945-та година и изпратен като подарък на дядото и бабата на Антоан от американски войник. Когато съюзническите войски стъпили в Нормандия през лятото на 1944-та година, за да се притекат най-после на помощ срещу нацистите, Шербур вече бил силно засегнат. Броят на ранените бил голям и като мнозина други и дядо му и баба му приели в дома си войници, за да се съвземат за няколко дни. В знак на благодарност за това един от войниците им изпратил по-късно един албум със снимки, направени от него и от отделението му по време на престоя им тук.

Повечето от снимките показвали само щастливи сцени, където войниците се прегръщали с местните хора, хранели се заедно и се усмихвали пред фотоапарата — но имало и няколко снимки, запечатали завинаги ужасните последствия от войната. На една от снимките се виждал входът към лятната вила. Един прострелян войник отчасти седял, отчасти лежал пред външната врата. Кръвта се била стекла по стълбите, а до него стоял негов събрат войник с шлем в ръка и изглеждал ужасно тъжен. Родителите на Антоан се бяха опитали да му кажат, че войникът само е заспал, но той знаеше, че това не бе истина. Войникът бе мъртъв. Антоан бе убеден, че войникът или неговият призрак все още седи на стълбите и чака, и две лета подред бе използвал единствено балконската врата, за да влиза и излиза от къщата.

Но постепенно, с порастването му, страхът изчезна и вместо това се превърна в навик. Разлистваше албума при всяко свое идване, разглеждаше дупката от куршум до вратата и си напомняше, че собствените му проблеми са нищожни в сравнение със случилото се тук седемдесет години по-рано.

Остана да седи и да гледа снимката на войниците, които слизаха от лодката и поемаха по бреговете на Виервил-сюр-Мер. Не бе далече оттук. Но снимката спокойно можеше да бъде направена и на Луната. Войниците газеха във водата към бряг, изцяло обвит от пушеци и дим. А някъде в далечината се мержелееше някаква тъмна височина. И точно в този миг го осени мисълта, че и той нямаше никаква представа какво го очаква там, където отиваше. Там горе нямаше кой да го нападне, но все пак. Дали наистина бе толкова безопасно, колкото мислеше баща му?

Колко души са го правили преди него? Десет? Дванайсет? Не можеше да са повече, бе убеден в това.

Прониза го неприятната мисъл, че може би допусна грешка като се съгласи.

 

 

Антоан погледна часовника. Бе почти пет часа. След час роднините от града щяха да пристигнат във вилата и заедно с родителите му щяха да прекарат последната вечер заедно, преди заминаването. Майка му вече бе в кухнята в пълен размах, за да приготви безбройните ястия, които щеше да сервира. Антоан се изправи, остави албума отвътре до вратата и се запъти по краткия път до пристанището.

Точно по този път бяха дошли и те, горките хора, натоварени със задачата да освободят Франция. Какво си бяха мислили по пътя дотук? Докато са стояли в лодките и са полагали неимоверни усилия да запазят равновесие сред огромните вълни? Страхували ли са се? Или са били напълно спокойни, убедени, че така или иначе, няма да се завърнат живи по домовете си. Опита се да си го представи, но разбра, че няма сили да стигне до края. Не, той трябваше да се върне, и то жив и здрав. Не ставаше дума единствено да избяга възможно най-далече от Симон и да може да я забрави, както бе планирал. Но също се надяваше, че има макар и минимален шанс, докато следи преживяванията му по телевизията тя да разбере, че все още го обича. В противен случай, всичко бе на вятъра.

Някъде в далечината два товарни кораба се разминаха. От моста Антоан видя очертанията и светлините им.

И тогава го чу. Звукът от самолет. Просветна му, че звукът се бе появил, сякаш от нищото, но сега ясно чуваше ръмжащите турбини на джета. Звукът, който издаваха не бе равномерен и приглушен, както обикновено. По-скоро звучеше като виене, сякаш пилотът отчаяно се опитва да изправи нагоре самолета. Изви глава назад и видя самолета, който…

… падаше надолу като стрела от небето.

Той остана като парализиран и със зяпнала уста гледаше самолета, който профучаваше през облаците надолу към морето.

Не, не, не, не, не, мислеше си той.

Следващите секунди се проточиха като вечност. Той успя да скочи на крака и да се обърне, за да види дали може да извика някого. Но наоколо нямаше никой. Нямаше жива душа. Бе сам на пристанището, а самолетът се носеше с пълна скорост към земята. Видя, че вътре в самолета светеше. Можеше дори да различи главите на пътниците и…

За миг се стъписа.

… видя надписа на опашката, изписан с главни букви QU.

Това… не можеше да е вярно.

Повече не можа да помисли нищо, преди самолетът да се разбие във вълните няколкостотин метра по-далече от него и да избухне в огромно огнено кълбо с адски трясък, който накара Антоан да си запуши ушите с ръце. Секунди по-късно вълната от сблъсъка го застигна и той се обърна за миг. А когато отново се обърна към водата, видя разлетия по повърхността бензин, дочу викове и присви очи, за да вижда в полумрака.

Там имаше хора! Оцелели! Те се вкопчваха в остатъците от потъващата част на опашката. И вече чуваше ясно виковете за помощ.

Какво да правя сега? Какво, по дяволите, да направя?

Цялото му тяло трепереше, адреналинът пулсираше в него и сърцето му биеше толкова силно и трескаво, сякаш всеки момент щеше да се пръсне на парчета от непосилното напрежение. Усети как краката му омекват, повдигна му се и го втресе. Една-единствена мисъл се въртеше безспир в главата му: Трябва да направя нещо.

Но не можеше да направи нищо. Нямаше лодка. А бе прекалено далече да плува дотам.

Той постоя нерешително половин минута, докато гледаше пламъците, сред които точно в момента опашката на самолета потъваше към дъното. Вече дори му се струваше, че все по-малко гласове викат за помощ. Може би всички бяха на път да се удавят?

Той се обърна и побягна към вилата, за да извика за помощ.

 

 

Първият признак, че нещо сериозно не бе наред се появи веднага.

Той влетя в кухнята и видя майка си, която стоеше до мивката и му се усмихваше.

Родителите му не бяха чули нищо.

Но как са могли да не чуят, та звукът бе оглушителен?

И не само те — всъщност, никой друг не бе ни видял, ни чул нищо тревожно… След като изслуша историята му, майката на Антоан с нежелание се обади на бреговата охрана, но оттам заявиха, че никакъв самолет не се е разбивал в областта. Пристигналите роднини също не бяха забелязали нещо необикновено. Против волята си, той просто спря да говори за случката, най-вече, защото се боеше всички те да не се окажат прави. За това, че нищо такова никога не се бе случило и че ставаше дума за развинтеното му въображение. Което щеше да означава, че е на път за загуби разсъдъка си, нали?

Но той бе убеден, че това не е внушение. Един самолет се бе разбил в английския канал, точно пред очите му.

Бе видял да умират хора.

А на опашката бе разчел две необясними букви: QU. Имаше известни познания за самолети, дори бе мечтал да стане пилот и без да се замисли знаеше, че QU е обозначението на Източно африканските сафари авиолинии… но те никога не са летели тук, оперират в Уганда, в Африка, а и компанията май бе фалирала преди доста години, не беше ли така?

Антоан все още усещаше тялото си напрегнато, когато се събуди на следващата сутрин. Още виждаше случилото се пред очите си, как самолетът бе изникнал от нищото, за да се разбие и избухне в морето само секунди по-късно.

Не спомена и дума за епизода и родителите му също се направиха, че са забравили всичко. Но нито вестниците, нито радиото споменаха нещо за това. След закуска той седна с лаптоп върху коленете си и затърси в Гугъл възможни катастрофи в околността, но не намери нищо. Влезе в Уикипедия, за да прочете за халюцинации и натрапчиви представи, но нищо от прочетеното не отговаряше на преживяното. Единственото обяснение, което можеше да си даде бе, че е получил пристъп на паника. Но дори и това не му изглеждаше вероятно.

Антоан усети, че все още се страхува, когато по-късно през деня от летище Шарл дьо Гол се качиха на борда на самолета на Ер Франс, който щеше да ги отведе до Ню Йорк. Не можеше да се отърси от мисълта, че видяното от него предишната вечер е някакъв знак. Знак, че е най-добре да оставят небето на мира.

Луната също.

Положи всички усилия да бъде в добро настроение. Гледай напред, каза си той. Мисли за онова, което те очаква, за всичко, което ще преживееш. Нали знаеш, бъдещето ти започва сега.

И докато той си повтаряше до изнемогване тези думи, самолетът се издигна над френската столица и пое към САЩ.