Юхан Харстад
Дарла (10) (172 часа на Луната)

Нарита

Изглежда, че половината Япония се намираше на летището Нарита. Но никой от тях нямаше да заминава никъде, бяха дошли да видят как Мидори Йошида се сбогува с родината си и поема към Луната. Още докато таксито намаляваше скорост пред Терминал 2, заваляха светкавиците от фотоапаратите и Мидори направо получи пристъп на клаустрофобия. Но същевременно бе и забавно, всъщност, направо фантастично. Всички тези хора бяха дошли, за да я видят.

Бе решила да облече сребристия футуристичен костюм, ушит с помощта на Йошими, облечен за първи път в Хараюку и пожънал страхотен успех. Но в последния момент баща й я бе помолил да се облече по-обикновено и тя го бе послушала, така че сега носеше дълга сива пола с тясно черно яке и черна риза отдолу. Единственото, което биеше на очи бяха малко мръсните й маратонки, марка Оницука Тайгър, с които бе обикаляла Токио през последните месеци. Бяха любимите й обувки и макар баща й да смяташе, че е по-добре да си обуе ботуши или най-малкото някои красиви обувки, тя бе отстояла, че маратонките са единствените подходящи обувки за появата й в Ню Йорк.

Но макар и част от нея да бе въодушевена от огромната тълпа хора, заобиколили таксито при спирането му пред входа, друга част от нея съвсем не бе доволна. Всичко се бе случило прекалено бързо. В единия миг бе невзрачната Мидори, мотаеща се с приятелите си из Хараюку и мечтаеща да се махне на някое място, където може да прави каквото пожелае. А в следващия се бе превърнала в госпожица Мидори Йошида, която всеки вестник и телевизионен канал мечтаеха да интервюират. Скоро щеше да седи в самолета, да кацне в другата част на земното кълбо, да се срещне със световната преса и да се здрависа с един бог знае колко много нови хора.

А после предстоеше Луната. Луната.

И нямаше връщане назад. Знаеше го. Всеки един от хилядите имейли, получени през последните месеци, безкрайните въпроси, на които бе отговорила в различните мрежи, потвърждаваха едно-единствено нещо: колелото се бе завъртяло. И не можеше да бъде спряно. Мидори бе окъпана в ледена пот на задната седалка и се насилваше да диша спокойно, да не обръща внимание на дъжда от светкавици и ръцете, които чукаха по прозорците на колата.

— Не е ли фантастично? — чу тя да казва майка й, преди да отвори вратата и да излезе от колата. — Всички са дошли, за да те видят, Мидори. Само да те видят.

Мидори отвори своята врата и стъпи на асфалта.

Щраканията на фотоапаратите се засилиха.

Най-после се случва, Мидори. Заминаваш.

Тя излезе от колата и се застави да махне на тълпата от хора, която стоеше усмихната и я гледаше.

Пороят от светкавици направо избухна, заслепи я и тя закри очи с ръка. Проправи си път до багажника и се добра до куфарите си, усмихна се на баща си, който бе на път да се пръсне от гордост. После си проби път с родителите по петите си и се изгуби в тълпата журналисти.

— За какво мислите, Мидори-сан?

— Радвате ли се?

— Говорили ли сте с другите избрани младежи?

— Какво е първото нещо, което ще направите, щом стъпите на Луната?

— Страхувате ли се?

— Какво ще кажете на японския народ?

— Какво означава това лично за вас?

— Какво знаете предварително за Луната притеснява ли ви нещо готова ли сте да заминете няма ли да е тъжно да се сбогувате със Земята страхувате ли се радвате ли се какво си мислите сега какво чувствате каквокогамъчноливиезасемействотощесевърнетелиобратнощевилипсватлиприятелите?

Мидори забърза още повече като буташе количката с куфарите пред себе си, без да обръща внимание на препречилите й се ръце и крака, оператори или зяпачи. Обърна се, за да се увери, че родителите й още я следват и се нареди с количката на опашката за чекиране, баща й си проби път най-отпред и показа паспорта и билета й. Багажът й се плъзна по лентата и изчезна, а Мидори последва родителите си за проверка на сигурността и…

… когато се озоваха от другата страна, най-после настъпи тишина.

Бе останал един самотен фотограф, който очевидно си бе купил билет, само за да се добере до залата за отлитане. Той направи няколко снимки от разстояние, преди бавно и доволно да се върне обратно. Преходът от небивалото напрежение от другата страна и сегашното положение бе поразителен, но приятен. Тук, вътре, имаше общо взето единствено някакви сънливи бизнесмени, запътили се или връщащи се от незначителни срещи, напълно погълнати от проблемите си, без дори да хвърлят и един поглед към медийната звезда, която се разминаваше с тях на една ръка разстояние. Бащата на Мидори спря пред екрана, където бяха изписани изходите за излитане. Изглеждаше малко объркан.

— J5? — промълви той на себе си. — J5? — Той погледна въпросително Мидори и майка й. — Къде, за бога, е J5?

От огромното пространство, където стояха, излизаха четири големи коридори и водеха към изходите. Зад тях в дясно бяха изходи 61–67. А на ляво — изходи 71–77. Пред тях в ляво — изходи 81–88, а в дясно — изходи 91–99. Нямаше и следа от изход J5.

— На правилния терминал ли сме? — запита се баща й и се почеса по главата.

Лицето му вече се зачервяваше, а потта бе избила по челото му. Бащата на Мидори не понасяше подобни положения. Обичаше да контролира нещата. Обичаше да знае точно къде отива. Сега извади картата на летището.

— Да, на правилния терминал сме — установи той. — Нищо не разбирам. Би трябвало да е тук.

Група облечени в костюми японци мина покрай тях и бащата на Мидори им се поклони, преди да ги помоли за помощ.

Но те само странно го изгледаха.

— Съжалявам — каза единият. — Няма такъв изход тук.

— Ние идваме на летището Нарита всяка седмица и щяхме да знаем, ако има такъв изход — каза един от другите, преди забързани да се отправят към изходи 91–99.

— И какво ще правим сега? — попита отчаяно майка й, но достатъчно високо, за да започнат да се обръщат хора, което накара Мидори страшно да се притесни.

— Сигурно е някъде тук — заяви тя. — Трябва просто да попитаме някой, който работи на летището.

— Но тук не работи никой! — почти извика майка й, докато бащата на Мидори с пламнало, червено лице, бе на път да загуби напълно ума си.

И тя беше права. Нямаше служители. Само пътници навсякъде. Нима всички се бяха наговорили да обядват в едно и също време?

— Чакайте, чакайте ме тук — изпъшка баща й и отново се загледа в картата. — Ще обиколя наоколо и ще видя дали мога да намеря някого, който да ни помогне. Не мърдайте оттук.

И с тези думи той забърза по един от коридорите.

Мидори и майка й останаха до голямото табло, без да говорят. Толкова типично, помисли си тя. Всеки път, когато не разбират нещо, изпадат в паника и се стресират. Все пак има два часа до полета. Няма причина да се прави от мухата слон.

Последните седмици направо се страхуваше да се сбогува с родителите си. Все пак бяха живели заедно цели петнайсет години и бяха около нея всеки божи ден. Но сега знаеше, че също се радва на това. Щеше да е много по-спокойно без тях. Нямаше да цари непрекъснат хаос. Още седмица преди заминаването бяха започнали да стягат куфарите и непрекъснато й досаждаха за какво ли не. Приличаха на въртележки, които се въртят безспир и без посока и гъмжаха от излишни съвети и предчувствия.

Колко всъщност траеше полетът до Ню Йорк?

Осем часа?

Девет?

По-дълго?

Просто трябваше да намери начин да издържи.

Изминаха двайсет минути, без баща й да се появи. Майката на Мидори говореше пискливо като се чудеше какво може да му се е случило.

— Сигурно говори с някого или чака на някаква опашка, нещо такова…

— Ти изобщо не се тревожиш, че баща ти може да е изчезнал? — почти извика майка й.

Мидори силно се изчерви и впи поглед в пода, шепнейки:

— Той не е изчезнал. Просто отиде да попита някого, за бога. Имаме предостатъчно време.

— Но все пак нещо не е наред, не мислиш ли?

Честно казано, помисли си Мидори, няма ли граници за драматизирането на нещата?

— Единственото нередно нещо — каза тя — е това викане. Не виждаш ли, че хората ни гледат като че ли сме полудели? Чуй сега, ще се върне до няколко минути. Обещавам ти. Ако пък не, ще го извикаме по високоговорителите. Става ли?

Майка й кимна едва забележимо и малко се успокои.

— Ще отида само до тоалетната. Тя е ей там — каза Мидори и посочи една табелка в другия край на залата. — Ти чакай тук, ще се върна след няколко минути.

— Не можеш ли да почакаш тук, Мидори. Точно сега ли трябва да отидеш? Няма ли да почакаме, докато баща ти се върне?

Мидори я изгледа неразбиращо.

— Трябва да отида до тоалетната. Сега, не след десет минути. След десет минути вече няма нужда да ходя до нея, ако разбираш какво имам предвид.

И без да дочака майка й да продължи разговора, Мидори се запъти към тоалетната.

* * *

Тук, вътре, бе невероятно тихо. Сякаш човешки крак отдавна не бе стъпвал тук. Никакви капки вода в мивката, оставени от хора, измили си ръцете. Нито парченца хартия, озовали се извън кошчето за боклук. Единствено вратата на четвъртата тоалетна бе затворена. Миа избра втората, влезе вътре, заключи след себе си и седна на тоалетната. Чуваше жуженето на климатика. Замисли се за звуците на Луната. Доколкото знаеше, там изобщо нямаше звуци. Нямаше въздушни частици, които да пренасят звуците. Как ли щеше да звучи всичко това? Бе невъзможно да си го представи. Колкото и назад във времето да се връщаше, винаги е била заобиколена от звуци. По всяко време. Хора, които говореха, шума от трафика, или от вятъра и от времето. Може би пълната липса на звуци щеше да вдъхва клаустрофобия?

Което я накара да се сети за съседната кабина. Не бе чула дори шумолене, откакто бе влязла в своята. Нито пък поне дискретно прокашляне. Мидори приключи и отиде до мивката. Докато стоеше и си миеше ръцете, предпазливо се наведе, за да провери дали изобщо има някой в кабината със затворената врата. На пръв поглед бе празна. Тя си изтри ръцете и се наведе малко по-надолу.

И тогава видя чифт обувки. И стъпала.

Там вътре имаше някой.

Истината е, че има поне стотици причини човек да седи дълго в тоалетната на едно летище. Например, ако се страхува да лети. Или просто има нужда от повече време насаме. Но… никой, абсолютно никой не седи толкова безшумно.

Без дори да се усети, Мидори бе почукала леко по вратата.

— Ало?

Никой не й отговори.

Почука отново, чук, чук, пак толкова внимателно.

— Извинете, има ли някой вътре? Всичко наред ли е?

Но не получи отговор. Никой не заяви, че всичко е наред, нито че има някакъв проблем.

Мидори почука за трети път, този път по-силно.

— Ало? Госпожо?

Внезапно я осени мисълта, че човекът може да е умрял и че там, зад вратата, имаше труп. За кратко през очите й се занизаха картини на мъртва жена със зяпнала уста, бледо лице и кръв, стичаща се от едното й око и вперила поглед в нея. Стоножка изпълзяваше от ноздрите й и изчезваше в блузата й, в черно-кафявата, отворена рана на гърдите й.

Но жената не бе мъртва. Едва сега чу, че вътре има живот. Някой бавно си пое въздух.

Почти същевременно с това я връхлетя неприятен спомен от началното училище. Канема бе започнал да разпространява слуховете. Тогава бяха осемгодишни и ходеха в началното училище Хончо, близо до старата железопътна гара Сакуражицу. В дамската тоалетна една от кабините бе затворена седмици наред, най-вероятно, защото някое от по-големите момичета било хвърлило нещо в тоалетната чиния и по този начин запушила безнадеждно канализацията. Един ден Канема бе настигнал Мидори и приятелките й на връщане от училище и им бе разказал всичко, което знаеше. Табелката с надпис В НЕИЗПРАВНОСТ, която висеше на вратата на тоалетната в училище била само прах в очите, твърдеше той. Просто нещо, за което учителите се договорили да окачат, за да не се опитва никой да отвори вратата. Истината е, бе казал Канема, че вътре има някой. Момичетата го бяха изгледали питащо и той се бе възползвал както се полага от вече привлеченото внимание, бяха му в ръцете. Бе направил дълга и многозначителна пауза, преди да заключи: Тя се казва Ханако-сан.

Това бе единственото, което бе склонен да разкрие. Бяха го въртели на шиш, но Канема само бе поклатил глава. И Мидори май си спомняше, че изглеждал доста уплашен. Една седмица по-късно се бе съгласил да им разкаже останалата част от историята. Ханако-сан, бе започнал той, е мъртва. Но тя продължава да живее в тоалетната, схващате ли? Мидори си мислеше, че разбира за какво става дума. И ако почукаш по вратата и извикаш името й два пъти, тя ще ти отговори утвърдително. Ще те попита дали искаш да си поиграеш с нея. И после… ще отвори вратата…

Естествено, всичко това бе само момичешка фантазия, но въпреки всичко, още преди да измине седмицата и никое от момичетата не искаше да ходи в училищните тоалетни. Стискаха се, докато се приберат вкъщи или се измъкваха от училищния двор и отиваха в тоалетната на метрото. Накрая класовете се напълниха с толкова ходещи им се до тоалетната и разсеяни ученици, че директорът се зае да намери пари за ремонт на тоалетните и лично свали табелката В НЕИЗПРАВНОСТ и най-накрая отвори вратата.

И естествено, кабината бе празна.

 

 

Мидори впери поглед в затворената врата пред себе си.

Канема, идиот такъв. Само да знаеш какви трайни следи е оставила историята ти.

Тя пристъпи крачка напред към вратата. После проговори отново.

— Ханако-сан?

Секундите се точеха.

— Ханако-сан?

— Да? — внезапно прошепна жената зад затворената врата.

Мидори отстъпи назад и се наложи да се подпре за пейката, за да не падне. Сърцето й щеше да се пръсне.

— Ти търсиш изход J5, нали? — продължи шепнешком гласът.

Мидори не успя да продума. Попита се наум откъде може да знае тя?

Но устата й не отрони и звук. Мидори сякаш се бе сраснала за пода.

— Той е тук, в съседство, Мидори. Но не трябва да отиваш там. Обещай никога да не ходиш там.

На Мидори й се стори, че чува някакъв звук и че вижда бравата на вратата да се размърдва. С отчаяни усилия на волята тя се изтръгна от вцепенението, затича се към изхода и излезе отново в преходната зала. Спря за миг, за да се ориентира и затърси с поглед майка си. Огледа се надясно и наляво. После пак надясно.

В края на тесен коридор, който не бе забелязала досега, светеше табелка над една врата: J5. Бели букви на черен фон.

После усети една ръка, която я хвана за рамото.

Мидори рязко се обърна и се озова лице в лице с баща си.

— Виж ти, успя да го намериш — усмихна се той и кимна в посока на табелката. — Да вървим тогава.

Мидори беше толкова стъписана, че нито спомена нещо за случилото се в тоалетната, нито обърна внимание на смехотворната тениска, купена от баща й с надпис върху нея FLY ME TO THE MOON^[1]. Бе я открил в един от магазините за сувенири в края на терминала и я бе облякъл в движение като вид наивна подкрепа за дъщеря си.

Той се втурна към края на коридора, а Мидори и майка й безмълвно и послушно го последваха.

Коридорът бе пуст, без никакви обозначения. Мидори чувстваше вътрешна съпротива и изгаряше от желание да им разкаже какво я бе предупредила жената от тоалетната и че може би трябваше да се върнат обратно, но се страхуваше, че те само щяха да й се присмеят, или пък да се запитат дали е достатъчно добре, за да лети за Ню Йорк. Реши, че е най-добре да си мълчи. Освен това, баща й бързаше толкова много по коридора, че нямаше време за мислене. Стигнаха до дъното на коридора, който завиваше надясно. Там ги чакаше нова врата, също без никакво обозначение.

— Сигурно е тук — убедено заяви баща й. — Явно това е някакъв съвсем нов изход, след като още дори не са успели да сложат табелка. Нищо чудно, че е почти невъзможно да се отрие.

Той отвори вратата и я задържа пред Мидори и майка й, за да минат първи.

За свое голямо облекчение се озоваха в голям салон за отпътуване, който напълно приличаше на всички останали изходи. Но и тримата останаха страшно изненадани да видят, че вече е препълнен с пътници, които чакаха нетърпеливо да се качат на борда на самолета.

— Как са дошли дотук всички тези хора? — попита Мидори и сама усети как гласът й звучи малко нервно.

Но баща й бе напълно спокоен:

— Явно са минали по друг път. Ние вероятно сме поели по някакъв служебен коридор. Не мислиш ли?

Мидори кимна отнесено и напъваше ума си, за да проумее случилото се през последните минути. И накрая реши просто да приеме нещата такива, каквито са. Въпреки всичко, най-после бяха стигнали до правилния изход, а това бе най-важното.

Но гласът в тоалетната каза, че…

Не мисли за това, Мидори. Не мисли за това. Сега отиваш в Ню Йорк. Ето за това си мисли. Животът ти започва сега.