Юхан Харстад
Дарла (24) (172 часа на Луната)

Тишина

Само преди няколко часа във всекидневната седяха осем души. Сега бяха шестима, но настъпилата тишина бе монументална. Кейтлин бе принудена да извърви трудния път от модул 4 и да се върне при останалите, като се опитваше да овладее истерията си.

Когато се изправи лице в лице с другите от експедицията, всички веднага разбраха, че се е случило нещо ужасно. Но никой не вярваше, че имаше загинали хора. Новината не бе посрещната добре.

Някои се разплакаха, почти неутешимо. Други тежко въздишаха и останаха седнали с поглед, впит в стената пред тях или пък бяха започнали да крещят един през друг, че някой трябва да отиде и да ги спаси.

Но вече не можеха да спасят никого.

Двамата мъже, останали под люка отвън, не съществуваха вече. Бяха само безжизнени тела, осъдени да лежат в безвъздушния студ до идването на следващата експедиция. Да ги оставят там бе тежко решение, но командир Надолски нямаше друг избор. Нито в Дарла 2, нито в Деметра имаше хладилна камера. Би било в разрез с всички правила, а и със здравия разум, двете тела да се внесат вътре и да прекарат на топло четирите дни, които им трябваха до обратното връщане. Кой знае какви бактерии можеха да се разпространят дотогава?

Миа огледа помещението, където останалите седяха с наведени глави и очакваха някаква идея за по-нататъшните им действия. Червеникавата аварийна светлина, която означаваше, че резервното електричество все още е включено, придаваше още по-угнетяващ и сериозен вид на нещата. Само няколко часа по-рано тя бе вярвала, че животът й започва едва сега и че Антоан е този, който щеше да го приведе в действие. Сега обаче седеше, заобиколена от хората, които трябваше да я пазят, но по израженията на лицата и поведението им си личеше, че не са в състояние да направят това. А на всичко отгоре — тишината.

Чуваше се единствено звукът от климатичната инсталация. Равномерно, тихо жужене.

Накрая някой най-после се изправи. Надолски. Той застана в центъра на пода, потри лице с ръце и тежко въздъхна.

— Няма никакво логическо обяснение на случилото се. Този люк, както и всичко останало тук, е бил изпробван стотици пъти.

— Кога? — попита някой, но Миа не можа да разбере кой.

— Не в това е въпросът… — обади се Коулман. — Да се загуби радиовръзката, да, дори видеосигналите до Земята, това е съвсем различно, разбирам го…

— Разбираш го? — прекъсна го Надолски.

— Мога да го приема. Случвало се е и преди. Дори на един от полетите с Аполо. Онова, което не разбирам и изобщо не приемам, е, че целият генератор ще се развали от само себе си. Както и че люкът, отворен от инженерите, ще се затвори от само себе си след тях.

— Какво се опитваш да кажеш, Коулман?

— Нищо не се опитвам да кажа, Надолски. Мисля само, че… Трябва да внимаваме.

Миа се обърна, за да погледне Антоан. Той бе пребледнял и тя силно стисна ръката му и я постави в скута си. Да ги видят всички, голяма работа. Да говорят колкото си искат. Вече нямаше никакво значение.

— Добре. Ще внимаваме — започна Надолски. — Чуйте ме сега. Ето как стоят нещата: от мое име, от името на експедицията и на НАСА изказвам съжаленията си от цялото си сърце, че се намираме в подобно положение. Току-що загубихме двама прекрасни човека, Сам Уилсън и Питър Стентън. Смъртта им е шокираща и неразбираема, но не бива да позволим това да стане повод да се отчаем и да се предадем. В сегашното положение е най-важно да се съсредоточим в решенията, а не в проблемите. Коулман?

— Да?

— Все още сме на аварийно захранване. Колко дълго ще издържи?

— Според моите изчисления, двайсет и два часа. Дванайсет часа по-късно генераторът за кислород ще спре да функционира.

— Добре. Разполагаме с трийсет часа, за да си тръгнем оттук. Което означава, че прекратяваме експедицията и решението за това влиза в сила веднага. Не мога да си представя, че някой от присъстващите ще има нещо против?

Никой не отговори.

— Добре. Какво мислят по въпроса НАСА и контролния център на Земята, нямаме представа, тъй като връзките ни са прекъснати. Но ние нямаме никакъв друг избор. Както разбирате, оставени сме в собствените си ръце. Което означава следното: Коулман, ти вземаш със себе си младежите до стаите и им помагаш да си сложат скафандрите. После ги отвеждаш до здравното отделение в модул 4. Кейтлин, ти идваш с мен до Деметра, за да подготвим отпътуването. Ще се срещнем в здравното помещение след точно осем часа. Което значи точно в 03:25 ч. местно американско време. Започвайте.

Миа се изправи и погледна Мидори. И тя ли се страхуваше? Дали бе смъртно уплашена?

— Миа?

Някой й говореше. Тя се опита да разбере откъде идва звука.

— Миа, моля те!

Тя, объркана, бързо се обърна встрани.

— Миа, пусни!

Беше Антоан. Стоеше точно до нея. Тя пусна ръката му. По нея бяха останали ясни отпечатъци от пръстите й.

Коулман поведе младежите по коридорите и ги върна обратно в стаите им. Положи всички усилия да ги успокои и подробно им обясни колко дълги тренировки минават астронавтите, за да овладеят положение като сегашното. Затова, да не се притесняват. Няма никакъв повод за притеснение.

Но каквото и да им говореше, нищо не помагаше.

И тримата виждаха, че страхът в очите му е много по-голям от техния, както и че не вярва на нито една своя дума.

* * *

Надолски водеше, Кейтлин го следваше. Ясно виждаха капсулата за приземяване Деметра на няколкостотин метра от тях и вървяха възможно най-бързо. Всяка крачка, която правеха, вдигаше фина прах около ботушите им и бавно се спускаше обратно върху повърхността.

За Надолски това бе най-важният ден в живота му. Всичко останало бе загърбено. Любимата, с която се бе оженил преди дванайсет години, децата им, всичко бе заровено дълбоко в съзнанието му. Единственото, което имаше значение в момента, бе да изведе екипажа на сигурно място. Това бе отговорността на живота му. Да спаси тези хора. Да не му се замъгли съзнанието и да изпадне в паника, а да се погрижи всички да се върнат живи и здрави обратно на Земята. Щяха да го посрещнат като герой. Не че бе важно, но все пак щеше да стане герой, нали?

Да.

Щеше да върне тези хора обратно.

Каквото и да става.

 

 

Деметра бе истинска радост за очите, застанала като бял паметник насред сивотата наоколо. Надолски пусна Кейтлин първа да изкачи стълбата. Тя тъкмо щеше да отвори люка, когато го докосна с лакът.

И люкът се отвори.

О, не, помисли си тя. О, не. Не и това сега.

— Кейтлин?

Тя влезе вътре и помогна на Надолски, така че и той влезе след нея. Почака няколко секунди, преди да продължи с действията си. Просто ги отложи за малко. После хвана люка, издърпа го обратно на мястото му, завъртя колелото и го пусна. Почака няколко секунди, които й се сториха като цяла вечност.

Тогава люкът бавно се отвори отново.

Не, не, не, не, не, не, не!

Опита да го затвори отново като ругаеше наум.

Надолски я потупа по рамото.

— Проблеми?

Тя се обърна към него.

— Люкът е повреден.

И двамата отлично знаеха какво означава това, но тя все пак го изрече на глас:

— Не можем да компресираме… Не можем да си тръгнем оттук.

Тя направи последен опит като тихо изруга, когато люкът отказа да се затвори и отново зейна навън. Сякаш капсулата за приземяване бе отворила гладна уста към космическото пространство.

Надолски седна на пилотското място и изпъшка.

— Кейтлин, кажи ми: каква е вероятността подобна повреда да се появи на люк от този тип?

Тя вдигна рамене.

— Нямам представа. Едно на един милиард вероятно. Дори не сме го упражнявали в симулатора. Започвам да… — Тя се прекъсна. — Нищо.

— Започваш да… какво?

Кейтлин се поколеба, преди да му отговори.

— Започвам да вярвам, че не трябваше да се връщаме на Луната.

Надолски замълча. Вместо това премисли всички възможности. Имаше една-единствена. Беше направо налудничава, но си струваше да се опита.

— Какво ще стане, ако останем със скафандрите и потеглим с отворен люк? Ако напълним кислородните апарати, ще имаме достатъчно въздух, за да стигнем до скачването с Церера на окололунната орбита.

Но Кейтлин само поклати глава.

— Не става. Люкът е свързан с компютъра и програмата за излитане. Няма да ни позволи да потеглим, преди люкът да е херметически затворен.

— И няма начин да го препрограмираме? Или да поемем ръчно командване?

— Не… Съжалявам. Изглежда сме хванати в капан тук.

Думите хванати в капан сякаш натиснаха спусък в Надолски. Той скочи на крака и се приготви да напусне капсулата.

— И дума да не става! Не и докато аз съм командир. Хайде. Връщаме се обратно в Дарла.

 

 

Миа седеше, прегърнала с една ръка Антоан, а с другата Мидори, когато Надолски и Кейтлин се върнаха. Тя се опита да улови погледа на Кейтлин, за да разбере какво става, но Кейтлин избягваше да я погледне. Бе свела очи в пода. Както и Надолски. Той прошепна нещо в ухото на Коулман и даде знак на Кейтлин да го последва.

— Тримата с Коулман и Кейтлин трябва да обсъдим някои подробности. Останалите чакате тук. И никой да не напуска помещението без да му разреша, това напълно ли е ясно?

Заповедта бе излишна. Така или иначе те просто нямаше къде да отидат.

Тримата астронавти се върнаха няколко минути по-късно с кратко искане, което нямаше как да не ги разтревожи:

— Съблечете си скафандрите, окачете ги в помещението с оборудването и елате при нас в кухнята на модул 2. Ще останем тук известно време.