Юхан Харстад
Дарла (23) (172 часа на Луната)

Вечеря

Господин Химелфарб седеше и трепереше до масата за вечеря в старческия дом. Температурата му се бе повишила, избиваше го ледена пот и той бе впил празен поглед в пространството пред себе си, докато чинията с пюре от алабаш стоеше недокосната.

Персоналът бе решил, че пристъпът му при телефонната кабина има лесно обяснение. Види се просто му бе дошло в повече убеждението, че героите от екрана са му дошли на гости в стаята. Но само да бяха надникнали в ума му и станали свидетели на видяното от него и на всичко, което бе в състояние да им разкаже, щяха да действат по съвсем различен начин. Най-вероятно щяха да останат като гръмнати. Щяха да захвърлят кой каквото прави и да хукнат презглава да спасяват живота си, по-бързо, по-далече, щяха да се изпокрият.

Но единственото, което направиха, бе да махнат телевизора от стаята му и да внимават да не се замъкне в дневната заедно с другите. Сега вече той нямаше какво друго да прави, освен да седи и да зяпа в стената. А и в момента той нямаше нищо против заниманието си.

Но нещо в главата на Химелфарб се бе променило. Тялото му бе на път окончателно да се срине. Той дишаше по-трудно, с отвеяно изражение на лицето, а от устата му се точеше лига. Но тежката, плътна и непроницаема мъгла се бе вдигнала от ума му и той бе станал по-бистър от когато и да било досега.

И това ужасно не му харесваше.

 

 

Химелфарб още дори не бе докоснал храната. Единственото, което правеше, бе да рови с лъжицата напред-назад в пюрето по определена схема, известна само на него. Персоналът реши да не му обръща внимание, защото рано или късно щеше да прояде. Ако пък не изядеше яденето си, можеха просто по-късно да му дадат ябълка или круша. Санитарите насочиха вниманието си към останалите обитатели, като се опитваха да водят разговор с тези, които малко или много бяха запазили здравия си разум. В голямата си част разговорите се въртяха около времето.

Седнал така, господин Химелфарб бе достигнал предела на живота си. Да, той умираше, но тъкмо сега разбираше всичко.

Тази нова лунна мисия нямаше нищо общо с рекламата си. Нито пък с научни изследвания на Луната.

Умът му казваше, че трябва да предупреди персонала. Но не можеше. Думите бяха в главата му, но той не можеше да ги произнесе. От устата му излизаха единствено нечленоразделни звуци и слюнка.

Представи си нещастните деца, които в момента се намираха на Дарла. Какво щеше да стане с тях? Не искаше дори да мисли за това. Не беше негов проблем. Не беше негова грешка, нали? Или беше? Той не бе разказал никому какво наистина се бе случило.

Трябваше да го направиш преди четиридесет години, Олег. Знаеш, че ще гориш в Ада, затова че не го направи.

Но вече не можеше да направи нищо.

Закашля се. Отново. Задави се от кашлица и две малки капки кръв капнаха на покривката пред него, без някой да забележи.

Щеше да умре сега. И бе готов. Наближаваше крайната спирка и багажът му бе стегнат и приготвен за пътуването.

Закашля се отново и още капки кръв покапаха върху покривката.

Сега вече го забелязаха. Всички.

Шестнайсет чифта очи се насочиха към него, когато той внимателно остави лъжицата върху покривката, избута стола си назад, изправи се тихо каза:

— Никой няма да оживее.

Звукът на гласа му, оформил думите, изненада най-много него самия. Той говореше. Успя да го направи. Значи все още имаше време! Време да разкаже всичко, от игла до конец!

После той направи несигурна стъпка назад, обърна се, загуби равновесие и падна.

Една от санитарките бе скочила още щом той бутна стола си назад, протегна ръце и почти успя да го хване, докато падаше.

Но бе закъсняла. Главата му се удари с трясък в пода. Звукът от счупен нос бе оглушителен. И единственото останало непокътнато сетиво в старото, износено тяло, зрението му, внезапно изчезна и потъна в непрогледен мрак.

Пазачът Олег Химелфарб вече не принадлежеше на този свят.

 

 

Той бързо бе изнесен от помещението и единственият човек, който остана в трапезарията бе санитарката, опитала се да го хване. Останалите обитатели бяха преместени в дневната и настанени пред телевизора. Където, за щастие, бе включен каналът за времето.

Тя бе работила тук само няколко седмици и това бе първият смъртен случай, на който ставаше свидетел. Въпреки това, тя не се уплаши. Все пак такъв бе естественият ход на нещата и старите хора умираха. В края на краищата, нали затова бяха тук, макар и всички усилия да отиваха за да ги убеждават в противното. Тя се изправи, за да отиде в стаята за почивка и да се обади на лекаря. Но нещо я спря. Нещо в периферното й зрение привлече вниманието й.

Чинията на господин Химелфарб.

Тя продължаваше да е пълна с пюре.

Но в центъра на пюрето тя видя, че той е написал нещо. Някакъв знак. Вид код, записан в храната. Тя видя оставената от него встрани лъжица, все още покрита с остатъци от пюре.

И прочете написаното:

6EQUJ5