Юхан Харстад
Дарла (2) (172 часа на Луната)

Възможност — 2018

— Това е най-тъпото нещо, което някога съм чувала! — Миа Нумеланд изгледа отчаяно родителите си, преди да добави: — Няма начин!

— Но, Миа… Това е една уникална възможност, не мислиш ли?

Родителите й седяха като залепени един до друг на дивана, с обявата в ръце. Обява като тази бе видяна и в най-забутаното ъгълче по света. Рекламната кампания бе вървяла седмици по телевизията, радиото, интернет и във вестниците. Думата НАСА бе на път да стане известна като Кока-Кола и Макдоналдс.

— Възможност за какво? Да стане човек за смях ли?

— Не може ли поне да си помислиш? — опита се майка й. — Нали видя, че крайният срок е чак след един месец?

Миа вдигна ръце.

— Не! Не желая да си помисля. Не се нуждая от нищо такова, нямам какво да правя там. Всъщност, като си помисля добре, бих правила каквото и да било на всяко друго място по света, освен на Луната.

— Ако бях на твое място щях да кандидатствам веднага.

— Мисля, че и аз и приятелите ми страшно се радваме, че аз не съм ти.

— Миа!

— Добре, де, извинявам се. Просто… не се интересувам. Толкова ли е трудно за разбиране? Освен това, точно вие винаги сте казвали, че светът е пълен с възможности и човек трябва да избере едни, а други да отхвърли. Нали така? Че дори един живот не стига човек да избере между всички тях. Татко?

Баща й промърмори нещо в отговор и отклони поглед.

— Добре… — каза майка й. — Ще оставя обявата върху пианото, може пък и да промениш мнението си.

Винаги става така, помисли си Миа. Не чуват и думичка от онова, което казвам. Само чакат да се вредят и те самите да вземат думата.

Тя се качи горе в таванската си стая, включи китарата в усилвателя, намести огромните си слушалки на ушите и започна да се упражнява. Опреше ли до музиката, тя никога не клинчеше. Вече две години свиреше на китара, а от половин година бе вокалист в Rogue Squadron^[1], име, което откровено намигваше към седемдесетте, но се вписваше чудесно и в съвсем друго време, може би 1982-ра. Или 1984-та. И ако по отношение на уроците в училище не си даваше труда да изпипва нещата в най-големи подробности, по история на музиката нямаше равна на себе си. Безкрайните часове, прекарани в мрежата, я бяха научили да долавя и най-незначителната разлика в стиловете дори само между две години на 80-те и докато останалите се мотаеха и слушаха единствено последното най-ново парче в стил „боза“ като The Hold Ons^[2] и The Aching Hearts^[3] или както там се казваха, Миа се ровеше в историята и търсеше. Последното й откритие бяха Talking Heads^[4], група, в която бавно, но сигурно се бе влюбила. Или поне полагаше всички усилия да го направи, защото бе убедена, че са добри. И въпреки това малко й омръзваше да ги слуша продължително. А и не бе напълно сигурна дали музиката им беше постпънк, рок, или чист поп, което доста усложняваше нещата. Но музиката им беше белязана от твърдото, студено и електронно звучене на 80-те, което бе убедена, че ще й легне на сърцето, ако само наистина, ама наистина се влюбеше в нея.

Продължи да се упражнява още един час и написа част от ново парче, чиито основни мотиви бе откраднала от песен, за която бе убедена, че никой друг не бе чувал. Щеше да е страхотно да се появи с това на урока следващия ден. След като го изсвири пет пъти и се убеди, че е научила всичко наизуст, остави китарата и включи слушалките към уредбата като натисна play. Музиката на групата, която се бе заела да обикне, изпълни ушите й.

Отпусна се на леглото и заслуша.

 

 

— Какво слушаш, Миа?

Беше баща й, повдигнал едната слушалка и задал въпроса с надеждата да изглади лошото настроение от сутринта.

— Тоукинг Хедс — отвърна тя.

— Знаеш ли, бяха доста известни по времето на моята младост.

Миа рязко го изгледа, но не отговори нищо.

— Това е една фантастична възможност, Миа. Луната. Знаеш, аз — ние — ти мислим само доброто.

Тя изпъшка, но все пак се опита да му се усмихне.

— Татко, моля те, зарежи това, става ли?

Но той не искаше да го зареже.

— А и за групата ти, знаеш… не си ли мислила за това? Не искате ли да станете велики и известни? Не мисля, че ще е голяма пречка, ако вокалистът на Rough Squadron^[5] е станал световноизвестен астронавт.

— Rogue Squadron — поправи го тя. — Казва се Rogue.

— Както и да е — отвърна той. — Знаеш какво имам предвид.

После излезе и внимателно затвори вратата зад себе си.

Миа отново се отпусна на леглото и се замисли. Имаше ли нещо в думите му? Не, нямаше. Все пак тя бе преди всичко музикант, не астронавт. Отново пусна уредбата, затвори очи и се насили да свикне с любимата си група. Вокалистът й Дейвид Бърн запя в ушите й.

No visible means of support and you have not seen nothing yet.

Everything’s stuck together.

I don’t know what you expect staring into the TV set.

Fighting fire with fire.^[6]

Скоро щеше да настъпи май, но норвежкият въздух все още бе хладен. По дължина на алеята дърветата бяха голи и безжизнени, с изключение на някое и друго листо, което се бе излъгало и бе напъпило преждевременно. Бяха изминали две седмици, откакто родителите на Миа й бяха поднесли онова глупаво предложение.

Сега тя стоеше в училищния двор и ровеше с ботуши в земята, докато чакаше Силье да излезе от тоалетната. Голямото междучасие отминаваше и около нея подтичваха ученици от страх да не закъснеят за часовете. Но Миа не бързаше. Така или иначе, учителите винаги закъсняваха за час, заседели се в учителската стая, където си похапваха сухи бисквити и пиеха кисело кафе, докато клюкарстваха за външния вид на някои ученици или за казаното от тях. Миа си мислеше, че училището й бе такова, че с някои щастливи изключения учителите в тях би трябвало да станат всичко друго, но не и учители. Можеха да станат чистачи, например. Или гробари. Във всеки случай нещо, което не изискваше занимания с живи хора. Повечето от тях едвам бяха изкарали матурата си някога преди сто години и дипломите им бяха грижливо потулени и забутани в най-вътрешното чекмедже на катедрата. В общи линии, всички страдаха от едно и също заболяване: прекалено дълго бяха учителствали и се бяха сраснали със закостенялата преподавателска система. Подовете се бяха износили под обувките им и те явно се чувстваха прекалено добре в този миниатюрен свят, който училището представляваше. Тук упражняваха почти безгранична власт и използваха и най-малката възможност да напомнят това на учениците. Но те не вършеха това, за да дадат на учениците да се разберат. Правеха го, защото отлично знаеха, че тази привидна власт и авторитет ставаха на пух и прах в мига, в който се озовяха извън територията на училището, в реалния свят, където им се налагаше да общуват със себеподобни на тяхната възраст. Силье се появи от тоалетната. Бяха единствените, все още не влезли в час.

— Готини ботуши — каза Силье.

— Целия ден съм с тях — сухо отбеляза Миа. — Все пак не ходя боса.

— Едва сега ги забелязах. Откъде ги взе?

Миа погледна ботушите си. Бяха черни, износени кожени ботуши с връзки от коляното до глезена.

— От интернет. Италиански парашутни ботуши.

— Готино. Ще влизаме, или…?

— Какъв час имаш сега?

— Математика — отвърна Силье.

— Немски. При Чорлата. — Миа въздъхна и се запъти заедно със Силье към третия етаж.

— Ще се упражняваме ли тази вечер, или какво? — попита Силье преди да се разделят.

— Надявам се. Леонора ще се обади веднага щом разбере дали може.

— Пиши ме и мен, става ли? Мога да дойда в седем. Най-рано.

— Седем става. Между другото, вчера написах нова песен.

— Наистина ли? Как се казва?

— Пуснете отново бомби над Хирошима, поне така мисля. Не съм решила още.

— Жестоко — засмя се Силье. — До после.

Миа продължи до третия етаж и влезе в класната стая. Учителката още не се бе появила и Миа се настани на предпоследния чин като хвърли поглед по диагонал на учебника по немски, за да си припомни какво е трябвало да прочете за днес.

Чорлата тържествено доплува в класната стая с една надута водна топка в ръце — модел на Луната — и Миа примига с очи като го видя. Боже мой, не и тя!

Не, ама да! Чорлата, тази дребничка учителка, с коса, вдигната нагоре в причудлива прическа, също бе заразена от лунната треска. Тя изчезна зад катедрата и подхвана дълга тирада на немски за изключително вълнуващата възможност и за това колко прекрасно щяло да бъде, ако някой от учениците й бъде избран.

Миа отново примига с очи. За никого не бе тайна, че Чорлата се бе подвизавала прекалено дълго в училището. Наистина прекалено дълго. Освен това, преподаваше единствено по немски и по домакински умения, страхотна комбинация, която със сигурност не подобряваше нещата. Връх на всичко бе Великата й тайна, известна на всички, но за която тя си мислеше, че се пази в дълбоки потайности: Чорлата никога не бе ходила в Германия. Никога. Ама изобщо кракът й не беше стъпвал там. Бе ходила всичко на всичко само в Швеция. И то през лятото на 1986 година или някъде там, и се беше върнала само след четири дни.

Но ето я, че сега стоеше с тази надута луна под мишница, което всъщност не бе и чак толкова странно, колкото изглеждаше на пръв поглед. Тази зима светът явно бе излязъл напълно от релсите си. Вестниците, радиото, телевизията и интернет всекидневно бяха заливани с информация за Луната, експерти, професори и астронавти бълваха всичко, което имаха да казват по въпроса. Накъдето и да се обърнеше човек валяха съревнования, които можеха да се спечелят само като отговориш на няколко прости въпроса, свързани с въздухоплаването. Същевременно, всевъзможни олигофрени денонощно се вихреха в мрежата или се редяха на километрични опашки пред гишетата за записване в почти всеки божи град из целия свят, за да регистрират имената си.

От съображения за сигурност НАСА бе решила, че тримата младежи, които щеше да избере, трябваше да са навършили четиринайсет години и да не са по-възрастни от осемнайсет. Освен това имаше изискване да са високи между 160 и 190 сантиметра, да преминат психологически тест при някой правоспособен лекар в родния си град, както и физически преглед, които да им осигурят издаването на медицинско свидетелство. Всички кандидати трябваше да имат отлично зрение, кръвно налягане, което не надвишава 140 на 90 и да не страдат от далтонизъм. После, естествено, следваха всички изпитания и тренировки, през които се налагаше да преминат, в случай че бяха сред избраните.

И макар изискванията да бяха намалили броя на кандидатите, за голямата лотария вече бяха постъпили милиони имена, а с отминаващите дни и седмици растящото напрежение докарваше хората до границата на пръсването. Хазартните типове залагаха пари на страната, от която щяха да се изберат щастливците. Вървяха басове и за това дали сред победителите щеше да има момичета, или щяха да бъдат само момчета. Водещите в телевизиите канеха експерти да участват в дебати, посветени на последствията за младите хора, които щяха да видят Земята от Космоса. Да не говорим как изглеждаха самите дебати. Колкото безбройни, толкова и безкрайни бяха и коментарите в пресата за лунната база, за която никой не бе чувал досега. Какво представляваше? Защо бе там? Какви бяха значението и предназначението й? Можеше ли да се вярва наистина, че е построена за мирни цели?

Чорлата бе стигнала края на тирадата си и незабелязано премина на развален норвежки. Нещо, което се случваше всеки път, когато бе говорила прекалено дълго на немски и сякаш бе забравила майчиния си език и се налагаше да се съсредоточи, за да си го спомни.

— Чуйте, обаче, какво ще ви кажа. Нещо доста интересно, което трябва да знаете. Искате ли да чуете? Добре. Обадих се в НАСА. Да, правилно чухте. В самата НАСА. Направих го, за да разбера колко ученици от нашето училище са се записали да участват в лотарията. И това са цели 91 ученици на ваша възраст. Но само петима от тях са в немската ми паралелка. Не са много, какво ще кажете?

Никой не отговори.

— Петер, Стине, Малене, Хенинг, добра работа.

Четиримата изброени младежи доволно се усмихнаха.

— И Миа. Една прекрасна изненада. Поздравления.

Миа направо се парализира.

— Какво?! Аз не съм се записвала никъде!

— Е, според НАСА, си.

Миа се приведе напред над чина и каза високо:

— Вие сте забъркали цялата тази каша! По дяволите, не съм се записвала в никаква идиотска лотария!

— Спокойно, спокойно, няма от какво да се срамуваш. Няма нищо срамно в това.

— Не се срамувам! Просто не е вярно! А и да беше, НАСА не би трябвало да разтръбява информацията на когото и да било.

Чорлата размаха отбранително ръце и й намигна, сякаш споделяха някаква обща тайна.

— Доколкото съм осведомена, имаше условие имената на записалите се за лотарията да бъдат обявени от НАСА. — И тя предизвикателно наклони глава като изгледа Миа. — Е, няма нужда да си губим времето да го обсъждаме. Всеки сам решава дали да участва, или не, нали?

— Какво искате? — избухна Миа, докато яростта бушуваше в нея. — Заявявам, че никъде не съм се записвала, ясно ли ви е! Какво, по дяволите, ще правя на Луната? Не мислите ли, че имам доста по-интересни неща, с които да се занимавам тук, а? По дяволите!

— В часовете ми не се говори с такъв език, Миа!

— Не, в часовете ви изобщо не се говори за нищо, защото ни поднасяте безкрайните си монолози за някаква тъпа небивалица, измислена, докато сте седели вкъщи и сте си рязали ноктите на краката!

Учителката се изправи и постави Луната на катедрата. Посочи вратата с изпънат показалец.

— Напусни часа ми, Миа. Не те искам тук. Ще чакаш в коридора.

Миа не възрази, смете учебника си по немски от чина, така че той се приземи в чантата й, изправи се и излезе. Коридорът бе пуст и тих, откъм различните стаи до нея достигаха откъслечни фрази от часовете по норвежки, математика и английски. Без да се замисли, тя отвори отново вратата и впи поглед в Чорлата.

— Всички знаят, че никога не сте ходили в Германия. Може би това е нещо, от което вие трябва да се срамувате?

За част от секундата лицето на учителката се промени, някак се издължи и се изпълни със скръб, сякаш внезапно бе получила доживотна присъда за ужасно престъпление, забравено отдавна.

Миа успя да чуе ликуването, което избухна сред учениците, преди да затръшне вратата и да слезе по стълбите до училищния двор. Отправи се към пистата в съседство с гимнастическата зала и седна на оградата, после извади телефона си. Противно подозрение бе започнало вече да я гложди отвътре.

Зад нея трийсетина ученика безпаметно тичаха в кръг по пистата, сякаш беше въпрос на живот и смърт. Миа дори не трябваше да се обръща, за да се досети, че това е дело на побърканата учителка по физическо. Тя наближаваше петдесетте и подобно на Чорлата също бе назначена тук още от зората на времената. За нея не съществуваха никакви извинения, независимо дали някой бе с наднормено тегло, или с парализирани крака — към него се отправяха изисквания за олимпийски постижения. Миа се обърна и загледа изтощените ученици, които пробягваха задължителните 3000 метра. Мнозина от най-последните бяха силно пребледнели, някои дори с позеленели лица и бе въпрос на време, преди да се свлекат на земята и да почнат да повръщат.

Майката на Миа вдигна телефона в мига, когато първият ученик повърна на пистата, а учителката по физическо закрещя нещо неразбираемо.

— Здравей, Миа. Какво има? На училище ли си?

Тя мина направо на въпроса.

— Мамо? Ти ли ме записа за пътуването до Луната?

В другия край на телефона настъпи мълчание. Страхотно мълчание.

— Мамо?

— Ами… ние, баща ти и аз, ние… решихме, че ще съжаляваш. По-късно. Така че, да, ние, такова, значи…

Миа грубо я прекъсна.

— Попитах те дали си ме записала?

Настъпи ново мълчане, по-кратко този път.

— Да.

— Какво си въобразявахте, че вършите?

— Миа, всички твои връстници мислят, че това е… това е фантастична възможност. Защо да не…

— Но аз не съм всички останали, нали? Изобщо нямате никакво уважение към това, че не мисля като другите. Можете сами да заминете, след като имате такова налудничаво желание. Затова става дума, нали? Понеже самите вие не можете да заминете, затова най-доброто е да запишете мен. И какво точно си въобразявате, че всички ще станем известни и богати, това е, нали?

— Миа, сега мисля, че си несправедлива.

— Несправедлива! Знаеш ли какво е да си несправедлив? Да вършите неща зад гърба ми, ето това е несправедливост, разбра ли?

— Миа…

Но тя вече бе затворила. Зад нея двама ученика се свлякоха с приглушен звук в тревата. Само секунди по-късно учителката по физическо се надвеси над тях, изправи ги на крака, докато слюнките им се стичаха по екипите.

Физическо.

Миа дори не харесваше самата дума. Което нямаше нищо общо с физическата й форма. Тя можеше не само да пробяга разстоянието, но и да надбяга всички без проблеми. Можеше също да плува облечена в басейна и да извади тежките манекени от дъното или каквото и да било друго, което са помолени да направят, без дори да усети умора.

Физическо.

Едно от най-излишните открития в историята, поддържано от хора, не прочели и една книга през живота си, но които въпреки всичко, на живот и на смърт, страдаха от необходимостта да убеждават хората, че преподават по нещо. В действителност те просто не правеха разлика между южния и северния полюс в една географска карта, нито пък можеха да решат някое уравнение и бяха убедени, че чудото се сбъдва, стига човек да прескочи коза, да направи хиляда обиколки на пистата и да бие другите отбори по народна топка.

Сравнено с физическото възпитание, едно пътуване до Луната наистина имаше смисъл.

Тя поседя още малко на оградата, погледа няколко минути бегачите, преди да скочи на земята и да се запъти към къщи, макар чантата й да бе останала в класната стая.