Силвия Дей
Жега (1)

Първа глава

Дарси Майкълс стисна дръжката на куфарчето с инструменти през ръкавицата и внимателно пристъпи сред овъглените останки на любимата си сладкарница. Пожарникарите наоколо обикаляха димящите руини и проверяваха всеки процеп и ъгълче, за да се уверят, че са потушили огъня напълно. От почернелите стени и таван се стичаше вода и образуваше локвички на пода, а миризмата на пушек и изгоряла захар буквално залепваше по ноздрите и кожата й, просмукваше се в униформата й.

— Трети палеж за месец и половина. — Чу гласа на Джеймс Ралстън зад себе си. — Съжалявам, Дарси. Знам как се чувстваш.

Тя спря и се обърна към него. Гърдите й сякаш бяха сковани от невидимо менгеме. Подобно на двата предишни пожара, и този беше унищожил много скъпо за нея място, хранило толкова хубави спомени. Тук, в „Сладка среща“ бе отпразнувала дванайсетия си рожден ден, тук се бе отбивала всеки петък, за да попълва запасите си от сламки за лимонада, която със сестра й толкова много обичаха.

Съсредоточи се върху подробностите, Дарси. Не губи фокуса.

— Който и да е подпалвачът, той няма намерение да спира — каза тя. — Прави го от дълго време. То е в кръвта му.

Честотата на палежите и ужасяващата ефективност на запалителните устройства със закъснител говореха за човек, положил много усилия, за да изведе лудостта си до едно наистина високо ниво.

Дарси се чувстваше, сякаш е изнасилена, макар да бе наясно колко ирационална е реакцията й. Като дете бе изпитвала огромно желание да се махне от Лъвския залив, но сега дори не можеше и да си представи, че е в състояние да изостави това заспало крайбрежно градче. В момента спомените я държаха като прикована към него.

— Просто не знам какво да мисля. — Тревистозелените очи на Джим я гледаха напрегнато. — Няма никакви нови жители, а активният сезон още не е дошъл. Всеки външен човек няма как да остане незабелязан.

Дарси бавно се завъртя, проследявайки с поглед овъгленото помещение в опит да си представи как се бе случило всичко. Точно както я беше учил той.

— Този тип не е изпълзял някъде от горите — гласът й прозвуча глухо, почти отчаяно. — Според мен трябва да повикаме тежката артилерия.

— Милър си върши добре работата. Педантичен е и не пропуска нищо. — Джим докосна леко лакътя й. — Не е необходимо да му дишаш във врата.

— Знам, но все пак смятам, че има нужда от допълнителни ресурси, а той е прекалено горд, за да поиска помощ.

Последния път, когато федералните се бяха намесили, буквално бяха прегазили Крис Милър и заместниците му, изхвърляйки го от следствието. Тя прекалено добре си спомняше онзи напрегнат период, защото убийството, което разследваха, беше трагедията, върнала я у дома.

— Нека да съберем доказателствата, след това ще обсъдим какво е най-добре да предприемем. — Джим протегна ръка към рамото й и леко го стисна с окуражаващ жест. — Може би няма да е зле да останеш при някого тази нощ?

Тя положи длан върху неговата. Имаше нужда точно от човек като него в този момент. Човек, който да е близо до нея и да я подкрепя, но същевременно да не отнема личното й пространство.

Погледите им се срещнаха и той прочете мислите й.

— Диванът ми е винаги свободен за теб, Дарси. Знаеш го.

— Благодаря ти.

— Винаги, когато имаш нужда.

Тя се извърна и се заоглежда къде да постави куфарчето си с инструменти, за да започне работа.

 

 

Дарси се завъртя с въздишка и отвори очи. Часовникът върху полицата на камината показваше пет и петнайсет. Навън беше още тъмно и тя се бе въртяла цяла нощ в леглото, прекалено напрегната, за да успее да заспи поне за час. Имаше чувството, че пропуска нещо важно във връзка с пожара, но не можеше да разбере какво е то. Не спираше да мисли за него, но въпреки това не успяваше да стигне до никакъв отговор.

Надигна се, постави крака на пода и изпъна рамене назад. Вече бе взела решение. Единственият начин да излезе от това състояние беше да открие психопата и да го тикне зад решетките. Колкото по-скоро, толкова по-добре. До този момент никой не бе пострадал, но извършителят на палежите набираше скорост с всеки нов пожар. Ако продължеше да се придържа към установената схема, разполагаха само с броени дни преди поредния му удар.

Топъл дъх около петите й я накара да погледне надолу: на килима, до краката на дивана се беше проснала красивата немска овчарка на Джим. Когато кратката връзка на Дарси с него бе приключила, тя най-трудно бе понесла раздялата с кучето му.

— Благодаря ти, че ме пазиш, Коломбо — пресегна се и го почеса зад ушите.

Жителите на Лъвския залив й плащаха за същата услуга в града — да ги пази и да им осигурява безопасност.

Тя нямаше намерение да ги подвежда.