Санта Монтефиоре
Дъщерята на пчеларя (6)

Глава 6

На следващата сутрин Грейс беше в градината и береше зеленчуци за обяда, когато черното бентли спря на тревата пред къщата. Грейс се изправи и избърса ръце в престилката си. Сърцето й забумтя диво в гърдите. Беше се свило като юмрук, а в стомаха й сякаш бръмчаха пчели. Тя заслони с ръка очите си от слънцето и за своя изненада видя, че шофьорът слиза и тръгва към нея.

— Госпожица Грейс — рече той официално.

— Аз съм — отвърна тя.

— Възрастната лейди Пензълуд ме изпраща, има спешна нужда от вашето присъствие.

На Грейс й прималя. Представи си всякакви ужасии, които можеше да са се случили след ужилването от пчелата. Вероятно ръката на старата дама се беше подула толкова много, че сега я болеше още повече. Искаше й се баща й да я придружи, но той работеше в градината на имението и нямаше време да го търси. Защо не бяха извикали него? Нали и без това беше там?

— Веднага ли иска да дойда? — Глупав въпрос, защото възрастната дама явно имаше спешна нужда от присъствието й.

— Каза, че е спешно, госпожице Грейс.

Грейс влезе бързо в къщата, за да смени панталоните си с рокля, да си измие ръцете и да прибере косата си. Колкото и усилено да търкаше, не можа да изчисти съвсем калта под ноктите си. Щеше й се да имаше майка или баба, за да идат вместо нея. Съжаляваше, че е единствената жена в къщата. Когато излезе отново, шофьорът държеше отворена задната врата на колата и изглеждаше много сериозен. За миг тя усети приятна тръпка при мисълта за Руфъс и какво би казал за физиономията на шофьора. Беше сигурна, че подобна сериозност ще го развесели.

Колата мъркаше като голяма котка. Грейс гледаше как пейзажът прелита край нея, но беше твърде притеснена, за да се наслади на птичките, които се стрелкаха из храстите. Накрая завиха към входа на Уолбридж Хол и минаха плавно през голямата желязна порта. От двете страни на каменни пиедестали се издигаха две статуи — на лъв и на дракон, с раззинати в могъщ рев муцуни. Страхът й се засили, когато колата се плъзна по извитата алея и великолепната къща се появи пред погледа й. Отблизо беше още по-красива, многобройните й прозорци блещукаха на слънцето, а по билата на високите покриви се извисяваха внушителни комини. Гърлото й пресъхна при мисълта, че ще влезе вътре, и повече отвсякога й се прииска да беше горе на хълма, в подножието на гората, и да гледа къщата отдалеч.

Колата спря и шофьорът изключи двигателя. Без да каже нищо, той излезе на чакъла, за да й отвори вратата. Грейс слезе колебливо и зачака да й каже какво да прави, като нервно чоплеше изгризаните си нокти. Озърна се към двама градинари с кафяви работни дрехи, които подкастряха един тисов храст. Единият спря работата си и я погледна. Грейс се надяваше да види някъде баща си, но уви.

Не се наложи да чака дълго. Голямата врата на къщата се отвори бавно като ужасяваща уста, за да я погълне на една хапка. Тя потисна страха си, докато чакаше не по-малко страховит от шофьора иконом да я покани вътре, и с огромно облекчение видя Руфъс, усмихнат както обикновено, да се спуска към нея, като взимаше стъпалата по две.

— Здравей, Грейс. Надявам се, че не сме те откъснали от нещо важно — рече той, тъмните му очи проблясваха.

Доплака й се от щастие, защото ако нещо ужасно се беше случило, Руфъс нямаше да й се усмихва така весело.

— Тъкмо берях зеленчуци — отвърна тя и веднага съжали, че не излъга, че е правила нещо много по-интересно.

— Тогава сигурно си жадна. Джонсън — извика Руфъс на чакащия иконом. — Моля те, донеси на госпожица Грейс сок. Ние ще сме в зимната градина.

Руфъс изглеждаше съвсем небрежен с шотландския вълнен елек в червеникаво и кафяво, синята риза с навити ръкави, които разкриваха мускулестите му предмишници, и с елегантния златен часовник с кожена каишка. На кутрето му просветна златна халка, когато той сложи ръка на гърба й, за да я поведе по стълбите към фоайето. То беше огромно, с толкова голяма камина, че вътре можеше да се побере леглото на Грейс. На масата пламтеше най-невероятният букет от лилии, а персийските килими, които покриваха каменните плочи на пода, бяха протрити от краката, минавали по тях с векове. Тъмно дървено стълбище се извиваше към поразителен портрет на предтеча с броня, а после се разделяше на две и се свързваше с галерия в другия край на фоайето.

— Това е прапрапрадядо Олдрич — каза Руфъс, като кимна към портрета. — Бил е голям образ. Олдрич означава „крал“, но аз предпочитам да ме кръстят по-скоро на просяк, отколкото да се казвам „Олдрич“. Горкият татко, от всички имена в рода, родителите му са избрали за него най-нелепото!

Грейс се засмя, но не можа да измисли нищо остроумно в отговор.

— Харесва ми бронята му — рече тя, но се чувстваше глупава.

— И на мен. Изложена е в салона за игри. Като малък все я обличах, но вече съм височък за нея. Странно колко дребни са били хората навремето. Много по-дребни, отколкото предполагаме.

— Изобщо не изглежда дребен.

— Не и тук. Вероятно художникът е искал да му се хареса и го е нарисувал по-едър, отколкото е бил всъщност.

Грейс започна да се отпуска. Всъщност беше почти замаяна от щастие, докато Руфъс й показваше къщата. Отвътре тя бе не по-малко внушителна, отколкото отвън. Той й показа и другите портрети в салона. Всички хора на тях имаха странни имена, като Уинтроп и Морвен, освен един, който се казваше Руфъс.

— На него съм кръстен — рече Руфъс, сбърчил нос. — Не знам защо, все пак е най-грозният от всички.

— Според мен Руфъс е хубаво име. Можеше да те кръстят Бродерик.

Той се засмя.

— Това щеше да е страшна участ. Хайде, да не караме баба да чака.

Грейс отново се изплаши. Пое си рязко дъх и сигурно пребледня, защото Руфъс й се усмихна мило, наведе се и прошепна в ухото й:

— Не се тревожи, Грейс, дълбоко в себе си тя е истинско котенце. Тази сутрин е в добро настроение. — Насочи я към дълъг коридор и една стая вдясно привлече вниманието на Грейс. Тя беше квадратна, с лавици за книги около мраморна камина, но вместо книги по тях бяха наредени макети на кораби, защитени от стъклени похлупаци. Бяха стотици.

— Това е кабинетът на баща ми — каза Руфъс, спирайки за миг на прага. — Татко е луд по корабите. Сигурно е много отегчително да наследиш къща насред провинцията, когато всъщност искаш да плаваш. Ти плавала ли си с кораб, Грейс?

— Не, мисля, че малко ще ме е страх в морето — отвърна тя.

— Глупости, ще ти хареса. Татко ме научи да управлявам яхта, когато бях малък. В океана има нещо магическо. — Тя плъзна поглед по картините, които украсяваха другите стени. Всички бяха морски сцени: кораби в синьо море, лазурни небеса, в които се рееха чайки, оживени пристанища, пясъчни дюни и ивици розови рози.

Тя неохотно се откъсна от тях и последва Руфъс по коридора към голяма зимна градина в дъното му, от която се откриваше изглед към прекрасния парк на Уолбридж Хол. Там, настанена царствено в градински стол от ракита, с малко пухкаво кученце в скута, седеше старата маркиза. Когато видя Грейс, съсухреното й лице се преобрази от неочаквано сърдечна усмивка.

— О, ела тук, скъпа, и ми позволи да ти благодаря. — Тя й подаде ръка. Грейс пристъпи напред и я пое смутено, прикляквайки в реверанс, защото усещаше, че за старата маркиза е нужно нещо повече от любезно кимване.

— Виж! — Маркизата размаха ръка, която вече не беше свита като щипка. — Почти не ме боли тази сутрин. Отокът спадна. Ти си много добър малък лекар, нали?

— Много се радвам, че сте по-добре, милейди — отвърна Грейс, изненадана, че отровата на пчелата се е оказала толкова ефективна.

— Говори по-високо, дете. Не те чувам, когато шепнеш.

— Много се радвам, че сте по-добре — повтори по-високо Грейс.

— Аз също — отвърна старата маркиза.

— Благодаря, Джонсън — каза Руфъс, поемайки чаша сок от подноса. Икономът се оттегли с поклон. — За теб е, Грейс. Сок от ягоди и малини. Много е хубав. Аз пих на закуска.

— Сокът е от градината — рече лейди Пензълуд. — Имаме чудесни плодове и зеленчуци, но ти, разбира се, знаеш това, нали си дъщеря на Артър Хамблин. Навремето градинарството ми беше хоби, преди артритът да ми попречи да се забавлявам. Вероятно пчелите ще спасят ръцете ми и отново ще мога да бъда полезна. — Вдигна вежди към Грейс. Тя отпи от сока. Той беше най-вкусното нещо, което бе опитвала. Знаеше, че трябва да каже нещо, но не се сещаше какво.

Руфъс й се притече на помощ:

— На баба много й хареса ужилването и иска да го повтори.

— О, Руфъс. Странно момче си ти. На никого не му харесва да го жилят. Човек просто изтърпява болката, за да получи ползата. Като в живота, Руфъс. Понасяш всичко заради обещанията за рай и вечен живот на Небесата.

— Не бих казал, че животът е само страдание, бабо — отвърна той, като седна срещу нея. — Аз пък смятам, че предлага много удоволствия.

— Само за млад и обичащ удоволствията мъж като теб. Когато остарееш, Руфъс, поглеждаш назад и виждаш неравен път от удоволствия и болка. Миналото ще е осеяно с нещастия и несполуки, да не говорим за ужасната загуба на близки хора. Ще се наложи да понесеш това…

— Като твоята загуба, бабо — прекъсна я той, извил дяволито устни. — Ще съм много тъжен, когато ти дойде времето. — Грейс се изплаши, че той може би прекалява, но баба му се усмихна, явно сметна това нахалство за забавно.

— Да, сигурно. Надявам се да се радваш на дълъг живот, скъпо момче, но не мисля, че е нещо прекрасно да надживееш онези, които обичаш. Човек го понася, но никога не се възстановява. Госпожице Хамблин, помня, когато майка ви почина. Бяхте твърде малка тогава и не я познавате, което е много жалко. Тя беше сладко момиче. — Бузите на Грейс станаха розови като сока. Старата маркиза отбеляза трагедията й със сумтене. — Кой ви отгледа?

— Баща ми?

— Сам? — Лейди Пензълуд присви очи и пак изсумтя неодобрително.

— Да, милейди.

— Всемогъщи боже! Браво на него. Не е лесно да отгледаш дете сам, особено за мъж. Мъжете са безполезни по отношение на децата.

— Помагаха му. Леля Мей му помагаше — намеси се Грейс с надеждата, че лейди Пензълуд ще одобри това.

И тя го одобри.

— Семейство. Ето, виждаш ли, човек просто не може да съществува без семейство. — Грейс не посмя да й каже, че леля Мей е далечна роднина и всъщност не е от семейството. Наричаше я „леля“, защото с майка й бяха като сестри. — А дядо и баба?

— Да, милейди. Баба помагаше, когато бях малка.

Това изключително много се понрави на лейди Пензълуд.

— Бабите са незаменими. Нашият Руфъс си имаше много проблеми с мен.

— Проблеми е добре казано, бабо. Ти винаги си била проблемна.

Тя се изсмя.

— Когато станеш баба, от теб се очаква да казваш каквото мислиш. С години не казвах какво мисля. Сега съм стара и съм най-старша в семейството, затова имам право да говоря всичко.

— И определено го правиш — добави той лукаво.

— Наистина бих искала още едно ужилване. По другата ръка. Какво ще кажете, госпожице Хамблин?

Грейс беше твърде малка и твърде незначителна, за да говори каквото мисли, затова нямаше избор, освен да се съгласи с нещастното убийство на още една скъпоценна пчела.

— Искате ли да ви хвана някоя от градината? — попита тя веднага.

— Прекрасна идея. Руфъс, покажи й къде е лавандулата. Там винаги има много пчели.

— Тъй като съм човек, който търси удоволствия, бабо, с огромно удоволствие ще покажа градината на Грейс. — Той се изправи. — Ела, Грейс. Да излезем и да се порадваме на слънцето.

— Вземете и Амбър — каза баба му и леко избута кучето от коленете си. — Цяла сутрин стои вътре. Време е да си свърши работата. — Бялата малтийска болонка неохотно последва Руфъс и Грейс в градината и скоро изчезна в един храст.

— Две чудеса за един ден — каза Руфъс и сложи тъмните си очила.

— Кое е другото? — попита Грейс.

— Мама и татко отидоха в Лондон. Ще ходят на театър тази вечер. — Грейс не отговори и той добави: — Не исках да разбират, че пчелите жилят баба. Ще решат, че съм жесток.

— Баба ти определено не смята, че си жесток.

— Тя не смята. Но мама е друго нещо. Тя мисли, че това са разни шарлатании и щеше да дърдори и да върти очи: „Стига, Руфъс, нямаш ли какво друго да правиш?“ Тя смята свекърва си за досадна и властна, и тя наистина е такава, разбира се. Дори на мама да й се иска старото момиче да ритне камбаната по-скоро, ще сметне идеята за ужилването от пчела за твърде варварска за целта и както обикновено аз ще се озова между чука и наковалнята, докато се опитвам да ги укротя. Достатъчно зле е, че живеят в една къща. Две дяволски силни жени отстояват позициите си; безнадеждно е. Затова мама изчезва в Лондон възможно най-често. Баба обича да стои тук и да се разпорежда сама в голямата стара къща.

— А ти? Обичаш ли да стоиш сам в голямата стара къща?

— Не особено. Пълня я с приятели. Така не е толкова самотно. — Грейс се засмя. — Е, ето я зеленчуковата градина.

Той бутна дървена портичка в стара каменна стена и тя се отвори към огромна градина, насред която имаше най-различни овощни дървета, посадени на еднакви разстояния едно от друго. Лехите бяха безупречни. Грейс си помисли, че вероятно от въздуха ще прилича на калейдоскоп от хармониращи форми с две огледални страни. Преброи трима градинари, които работеха сред лехите, плевяха и прекопаваха, но не видя никъде баща си. Зачуди се какво ли ще си помисли, ако я види тук с Руфъс Мелвил. В дъното на градината се издигаха два огромни стъклени павилиона. Грейс копнееше да влезе вътре и да разгледа, но не посмя да помоли. По-късно щеше да разпита баща си за тях.

— Е, къде е лавандулата? — попита Руфъс.

— Ей там. — Грейс посочи към стената, която беше превзета от гъста леха с лавандула.

— Прекрасно! Какво ще прави тя с толкова лавандула?

— Може би ще я сложи в торбички — предположи Грейс.

— Какви торбички?

Доволна, че знае нещо, което той не знае, тя го осветли по въпроса:

— Слагаш ги при дрехите си, за да миришат хубаво, или ги окачваш на колоните на леглото, за да спиш по-добре.

— Точно това ми трябва. Имам ужасни проблеми със съня. Много лесно се превъзбуждам. Броенето на овце не върши работа, защото започват да се блъскат коя ще прескочи първа оградата. Не мисля, че изобщо върши работа при някого. Това е просто мит.

— Лавандулата действа.

Той поклати глава.

— Не мисля, че при мен ще подейства, сладка Грейс. Аз съм безнадежден случай.

Тръгнаха към храстите.

— Виж колко много пчели! — възкликна Руфъс. — Големи, дебели и тромави и малки, слаби и пъргави. Много са заети, нали?

— За баба ти ни трябва медоносна пчела.

— А как ще я занесеш дотам.

— Лесно. Сигурна съм, че градинарите могат да ми дадат една саксия. Не искам да плаша пчелата, като я нося в ръце.

Руфъс извика един градинар. Той забърза да донесе саксия, а Руфъс клекна да гледа пчелите.

— Невероятни са, нали?

— Те са най-прекрасните създания — съгласи се Грейс и преди да се усети, започна да споделя знанието си с огромен ентусиазъм. Когато градинарят се върна, тя вече беше казала на Руфъс какви са разликите между медоносната пчела и земната пчела и как медоносните пчели танцуват, за да известят другите пчели къде има храна. Руфъс я слушаше с интерес. Изглеждаше впечатлен от осведомеността й.

— Ти си истинска малка пчеличка, а?

Тя се засмя.

— Не, просто ги обичам.

— Не мога да се сетя за нещо по-хубаво, което да обичаш — каза той и й се усмихна, както брат би се усмихнал на своята любима по-малка сестра.

Грейс се зае да приготви саксията. Сложи малко лавандула вътре, после откъсна стръкче, на което беше кацнала пчела, и също го сложи в саксията. Накрая покри отвора с длан. Чуваше как пчелата жужи вътре, твърде заета с лавандулата, за да забележи, че е в затвор. Върнаха се през моравата към къщата и завариха кучето на лейди Пензълуд да чака пред вратата на зимната градина.

— Глупаво животно. То е по-скоро играчка, отколкото куче — каза Руфъс. — Другите кучета обичат разходките, но не и това. Много е разглезена. Нали, Амбър? — Отвори вратата и я пусна вътре.

— Тя свърши ли си работата? — попита маркизата.

— Всичко свърши — излъга Руфъс.

— Добро момиче? — възкликна лейди Пензълуд. — А сега се махай! Джонсън, занеси я в кухнята. Не искам да скочи в мен с кални лапи.

Грейс донесе саксията и Лейди Пензълуд подаде ръка. Грейс се надяваше, че пчелата няма да отлети. Извади я внимателно, все още вкопчена в стръкчето лавандула. Чувстваше се ужасно, когато я постави върху ръката на старицата, особено когато трябваше да я притисне към кожата, както правеше баща й, за да не й остави друг избор, освен да ужили и да се прости с живота си. Старата маркиза отново не реагира. Едва когато Грейс видя жилото и половината от коремчето на пчелата, увиснало на него, осъзна, че работата е свършена. Очите й се изпълниха със сълзи. Въпреки усилията й една голяма сълза капна върху ръката на старата дама.

— Скъпо дете, не плачи за мен — каза мило лейди Пензълуд, изглеждаше изненадана от състраданието на Грейс. — На колко сте години, госпожице Хамблин?

— На четиринайсет — подсмръкна Грейс.

— Много сте зряла за четиринайсетгодишна. Вероятно защото се налага да се грижите за баща си. Повечето момичета на вашата възраст още си играят с кукли, предполагам. — Грейс прибра пчелата в саксията и я загледа как пълзи объркана по дъното. Още една сълза падна върху лавандулата. — Вие сте много добро момиче. Вашите пчели ме лекуват и аз съм ви изключително благодарна. Сега Къмингс ще ви откара у дома. — Руфъс взе саксията и я подаде на иконома, който се беше върнал със сребърна каничка с кафе на поднос. — Чудесно, сутрешното ми кафе. Не се тревожи, Джонсън, това е просто ужилване от пчела. Нищо работа. Нищо не усетих.

Руфъс придружи Грейс до фоайето, но преди да отвори вратата, се обърна към нея. Изглеждаше притеснен.

— Разстрои се заради пчелата, нали? — Гледаше я със съчувствие. — Значи пчелите наистина умират, след като ужилят?

Тя кимна.

— Не всички, но женските медоносни пчели умират.

— Глупавата ми баба си помисли, че плачеш, защото я е заболяло, но аз разбрах. Наистина обичаш пчелите.

— Да, обичам ги. — Тя си пое дълбоко дъх.

— Съжалявам, че трябваше да убием още една. Знаеш ли какво, да сключим сделка. Ще запазим това в тайна, за да не се налага всички стари дами в графството да убиват пчели, за да лекуват артрита си. Ще се погрижа баба да не казва на приятелките си. Ако забележат ръцете й, ще измислим някакво обяснение. Например че ме е напердашила, защото не слушам. Какво ще кажеш?

— Съгласна съм — отвърна с благодарност Грейс.

— Е, няма да плачеш повече, нали? Тези пчелички сега са в рая, където могат да жилят колкото им душа иска без никакви последствия. — Тя кимна. — Ела, ще те откарам. Не ми се струва редно да те оставям на мрачния Къмингс. Откакто го познавам, нито веднъж не съм го виждал усмихнат, а не е никак приятно. Често се питам дали няма някакво ужасно заболяване, заради което не може да си извива устните. Но се съмнявам. Мисля, че си е просто кисел, като лимон. Да, от сега нататък ще го наричам Лимон. — Грейс се засмя и избърса очите си. — Така е по-добре. Сега ще те откарам с моето алфа ромео. Много по-вълнуващо е от скучното старо бентли на татко.

Руфъс беше прав. Неговата открита кола беше много по-вълнуваща от бентлито. С вятъра в косите и Руфъс до нея, Грейс бе по-щастлива отвсякога. Идваше й да се смее с глас. Руфъс се обърна към нея и се усмихна, в тъмните му добри очи просветваше топлина. В този миг сякаш времето спря и й позволи да запечата завинаги лицето му в паметта си. Тя примигна и той извърна очи към пътя, но тя щеше да помни този поглед с години, като красива пощенска картичка, която пази в ума си.

— Грижи се за пчелите си — каза той, когато тя слезе от колата.

— Ще го направя — отвърна Грейс и му благодари, че я откара до дома. Той се усмихна и потегли, а тя остана на пътя дълго след като колата изчезна от поглед. Опитваше се да проумее странния копнеж, който дърпаше нежните струни на сърцето й.