Санта Монтефиоре
Дъщерята на пчеларя (30)

Благодарности

Най-често ме питат как измислям историите за книгите си? Е, в този случай всичко започна една лятна вечер през две хиляди и дванайсета година, когато плевях градинката на къщата ми в Хампшир. Забелязах кълбо пчели, увиснало до прозореца на стаята на дъщеря ми. Никога не бях виждала подобно нещо и много се притесних. Беше огромно. Извиках баща си, който живее в съседната къща, и скоро цялото семейство стояхме отдолу и се взирахме изумени в кипящото кълбо. Татко предположи, че може да се махнат на сутринта, затова аз забравих за тях, докато на сутринта не се събудих от силно жужене пред прозореца ми. Въздухът беше изпълнен с хиляди пчели, които явно нямаха никакво намерение да си отиват. Татко се обади на местния пчелар, който имаше кошери в стопанството си, и дъщеря му дойде, за да ни обясни какво става — че в общи линии пчелите се опитват да си намерят място за нов кошер.

— Не и на моята стена! — заявих аз. Колкото и да харесвам пчелите, не исках да се заселят на стената ми. Тя ми каза, че ако отново се съберат на топка, ще дойде вечерта, буквално ще ги загребе в кошница и ще ги отнесе у дома, за да се опита да ги засели в някой от празните кошери на баща й. Стана така, че те си тръгнаха сами, но аз си помислих колко хубаво би звучало заглавие като „Къщата на пчеларя“ и идеята започна да се оформя. По-късно промених заглавието, но онази „пчелна вечер“ беше катализаторът за тази книга.

Докато още се занимавах с проучванията, случайно разговарях с една изключително мила възрастна дама на среща в училището на сина ми. Тя ми каза, че много обича романите ми, и попита по какво работя в момента. Пиша роман за дъщерята на един пчелар по време на Втората световна война, отвърнах аз. Очите й засияха и тя заяви, че баща й е бил пчелар по време на войната. Аз не бях толкова смаяна, защото всеки път когато започвам роман, се моля да получа помощ и е изумително как всичко, от което се нуждая, просто само пада в скута ми. Елизабет Кинърли, ти падна в скута ми и благодаря на ангелите, че ни срещнаха! Преди това знаех съвсем малко за пчелите. Вече знам доста. Много повече, отколкото бих могла да опиша в тази книга. Благодаря ти за всички съвети и че ми зае онази красива стара книга, която беше толкова богата на информация, че не стана нужда да търся никъде другаде.

Поставих остров Теканасет в Нантъкет. Винаги съм искала да създавам свои места, защото така имам свободата да ги направя каквито желая, както и да ги познавам по-добре от всеки друг. Прекарах божествена седмица в Нантъкет с Питър и Флора Сорос преди много години, но помня, че дори тогава си мислех как един ден ще напиша роман, чието действие се развива там. Е, благодаря ви, Питър и Флора, за прекрасната ваканция и за семенцето, което накрая разцъфна в тази книга.

Винаги пиша на музика. Имам различни плейлисти за всеки роман и отделям много време в търсене на подходящите мелодии, които да ме вдъхновяват. Обичам Джон Бари, Хауърд Шор и Енио Мориконе, но за „Дъщерята на пчеларя“ открих един много талантлив композитор, когото не бях чувала преди; Гай Фарли пише филмова музика и едва ли някога си е представял, че ще е постоянен саундтрак при замислянето на един роман. Свалих всичките му произведения и ги слушах непрестанно. Знам ги наизуст и ги обичам с цялото си сърце. Благодаря ти, Гай, задето ме пренесе на ветровитите брегове на остров Теканасет и сред тучните зелени хълмове на Дорсет. Пусна ли айпода си, нищо не е в състояние да ме разсее от красотата на твоята музика и от великолепието на сцените, които тя вдъхновява.

Посветих тази книга на чичо си Джереми Палмър-Томкинсън. Със съпругата си Клеър той винаги е бил най-горещият почитател на моите книги. Затова, когато имам нужда от съвет за сцена, която се разиграва по време на войната, го каня на обяд, защото знам какъв експерт е по Втората световна война. Клеър също идва и аз им разказвам сюжета, докато хапваме нещо вкусно. Джереми ме осведомява за онова, което ми е нужно, за да напиша сцената, но по-важното е, че ме посъветва по отношение на сюжета. Сега, след като прочетохте романа, може би разбирате за какво говоря, но аз мога да кажа само, че целият роман е изграден на това дребно, но важно нещо. Не бях планирала сюжетът да се развие така, но идеята на Джереми беше толкова добра, че сметнах за редно и подходящо да посветя книгата на него и единствено на него. Когато му казах, той много се смути, защото не смяташе, че го заслужава. Но още не е прочел книгата, така че как би могъл да знае? Е, аз ти казвам, Джереми, че наистина го заслужаваш. Понякога ангелите нямат крила, а обядват с мен и споделяме бутилка вино!

Бих искала да благодаря на майка си, Пати Палмър-Томкинсън, която винаги първа чете ръкописите ми. Тя прочете „Дъщерята на пчеларя“ с голямо внимание към детайла и спести на редактора ми доста работа по граматическите поправки и неподходящо избраните думи! Благодаря ти, мамо, че отделяш време и старание да ме спасиш от самата мен.

Искам да благодаря и на свекърва си, Ейприл Сибаг-Монтефиоре (какво бихме правили без нашите щедри майки!), която прочете частите от книгата, свързани с четирийсетте години на миналия век. Това се оказа изключително важно. Без нейната помощ нямаше да успея да уловя духа на времето. Ейприл, не мога да изразя с думи благодарността си за отделеното време и енергия, за постоянната подкрепа и ентусиазма ти.

Моят стар приятел Хари Леге-Бурк също много ми помогна, като отговаряше на въпросите ми за армията, тъй като е служил в Уелската гвардия (но не по време на войната!) — наистина, проучването може да е много приятно, когато се провежда под слънчевите лъчи пред „Колбърт“, на по някой и друг коктейл! Благодаря ти за помощта, Хари.

Бих искала да благодаря и на Боб и Нанси Пфайфър, мои приятели от Бостън, които ми бяха невероятно полезни, като отговаряха на въпросите ми и ми препоръчваха книги, за да вдъхна живот на сцените от Теканасет. Както и на книжарите в местната книжарница „Брюстър“, които бяха изключително мили и отзивчиви.

Баща ми присъства така осезаемо в тази книга, както вятърът в листата на дърветата. През годините жадно попивах неговата философия и мъдрост, които се отразяват в съдбите на героите ми, докато те се учат от жребия, който им определя животът, и от изборите, които взимат. Точно тази част от писането обичам най-много, защото тя ме интересува най-много и в самия живот. Благодаря ти, татко, задето събуди любопитството ми.

Скъпите ми деца ме научиха на повече за живота от всеки друг. Любовта е причината да сме тук и нея отнасяме със себе си, когато животът ни приключи. Те са постоянно вдъхновение и аз съм толкова благодарна, че ги имам. Съпругът ми, Сибаг, е най-скъпият ми приятел, най-запаленият ми съюзник и най-големият ми герой. Дълбоко съм му признателна, че ми осигурява време и пространство, за да мога да творя.

Книгите ми нямаше да видят бял свят, ако не беше моят прекрасен и енергичен агент Шийла Кроули от „Къртис Браун“. Шийла, ти си невероятен агент и не бих могла да се справя без теб! Наистина вярвам, че си винаги до мен, защото, когато се нуждая от теб, ти се появяваш като кръстница вълшебница, размахваш магическата си пръчица и ми казваш, че мога да отида на бала, ако поискам!

Бих желала да благодаря и на Кейти Макгоуън и Ребека Ричи от „Къртис Браун“ за усилената им работа.

Огромно и сърдечно благодаря за моя невероятно ефективен екип от „Саймън и Шустър“. На главнокомандващия, Иън Чапман, на моя редактор, Сузан Бабоне, и на техните колеги Клеър Хей, Джеймс Хоробин, Доун Бърнет, Хана Корбет, Сара-Джейд Въртю, Мелиса Фор, Али Грант, Джил Ричардсън, Румана Хайдер и Доминик Брендън. Всички вие сте талантливи, енергични и страстно посветени на работата си и аз съм ви изключително благодарна, че бяхте вятъра в платната ми и ме отведохте толкова далеч!