Санта Монтефиоре
Дъщерята на пчеларя (29)

Глава 29

Три години по-късно

Есенното слънце хвърляше дълги сенки над Сънсет Слип и възпламеняваше лилавите облаци в драматично алено и червено. Трикси вървеше по брега със сина си Артър и поглеждаше към морето, което отразяваше великолепието на залеза. Красотата му докосна струните на сърцето й и тя потъна под вълна от меланхолия, като спря за миг, за да се наслади на разкоша на поредния залив над Теканасет, чието великолепие винаги я обезоръжаваше. Артър тичаше по пясъка след един писукащ дъждосвирец и бризът носеше бълбукащия му смях заедно със самотния писък на чайка.

Лятото свършваше. Скоро дъждосвирците и рибарчетата щяха да отлетят към по-топли брегове, а ветровете щяха да стават по-силни и по-студени, и щяха да стенат нощем пред прозорците на спалнята й. Тя обичаше къщата за гости на Голямата. Обичаше и плажа. Беше по-щастлива отвсякога.

Писмата на Джаспър, така страстни в началото, вече бяха започнали да оредяват, както и очакваше да стане, защото тя никога не му отговори. Вероятно той вярваше, че вече не го обича. От тази мисъл я болеше и тя често взимаше писалката, за да излее душата си, но веднага съжаляваше за импулсивността си и хвърляше недовършеното писмо в огъня. Нищо добро нямаше да излезе от това. Тя не можеше да стори нищо. Беше безсилна да промени миналото и не желаеше да променя настоящето. Поне на съвестта й не лежеше едно разбито семейство.

Сега гледаше Артър и си спомняше изненадата на родителите си, когато научиха, че носи детето на Джаспър. Старите предразсъдъци на тяхното поколение изглеждаха съвсем маловажни на фона на болестта на Грейс. Те бяха разбрали, че животът е дар и единствено любовта има значение. Вече искаха само дъщеря им да бъде щастлива. Когато бебето се роди, го посрещнаха с радост. Грейс каза, че прилича на баща й, а Фреди се кълнеше, че приличало на майка му. Но по-късно, докато синът й растеше, Трикси виждаше Джаспър в усмивката му и в сиво-зелените очи. Всички се радваха на този дар на любовта и на огромното щастие, което това дете им донесе.

Трикси вече имаше много нови приятели на Теканасет, след като се премести тук преди три години. Луси Дърлакър, наскоро развела се с Бен (който беше заменил барабаните с костюм и сега работеше в инвестиционна банка във Вашингтон), се върна на острова с трите си деца и колкото и да е странно, двете се сближиха. Като че ли Теканасет беше мястото, където да идеш, когато животът стане твърде трескав, или когато душата ти се нуждае от неговите лечебни води. Бреговете му бяха балсам за разбитите сърца, а огромните небеса, с техните вечно променящи се багри и сенки, повдигаха духа и даваха на изгубените безценното усещане за принадлежност. Когато се взираше в безбрежния хоризонт, Трикси си припомняше кое е важно: приятелите, семейството и домът. В същността си всички те означаваха едно и също — любов.

Тя се уви по-плътно с жилетката и скръсти ръце на гърдите си. Слънцето залязваше и в сенките беше хладно. Забеляза някаква фигура в далечината, приближаваше се към нея. Помисли си, че вероятно някой разхожда кучето си, и погледна сина си, който беше клекнал на пясъка и си играеше с ярко, заоблено от морето синьо стъкълце. Трикси реши, че е време да се прибират.

— Артър — извика тя. — Ела, скъпи. Време е за чая. — Момченцето се изправи, затича се и когато протегна ръце към нея, Трикси се вгледа отново в мъжа, който приближаваше бързо и някак решително. Тя се наведе, вдигна детето и го прегърна силно, наслаждавайки се на допира на телцето му.

Тъкмо щеше да се обърне, когато забеляза нещо познато в походката на мъжа. Той вървеше с широки крачки и като че ли забърза още повече. Тя застина. Не можеше да бъде. Не можеше, нали? Просто й се привиждаше, въобразяваше си. Нима не й се беше случвало, да го вижда, безброй пъти досега? Нима не се изпълваше с разочарование всеки път, когато осъзнаваше, че греши? Със сигурност и сега беше така. Тя преглътна сълзите и прокле аленото небе и златното море, задето я бяха разчувствали толкова. Беше напълно щастлива. Беше си съвсем добре. Имаше Артър. Какво повече можеше да иска?

Но мъжът вече тичаше. Дългите му крака летяха по пясъка, а гласът му се носеше с вятъра. Тя беше сигурна, че вика името й.

— Трикси… — Примигна, за да фокусира погледа си, но сълзите замъгляваха зрението й и не видя нищо, само собствения си копнеж, който вече се стичаше по бузите й.

— Мама плаче — притесни се Артър. Тя целуна студеното му лице, но не можеше да отговори. Беше изгубила гласа си.

И тогава той се озова пред нея. Задъхан, със зачервено лице, отчаян. Те се вгледаха един в друг, без да знаят какво да кажат.

— Тя ме напусна — каза Джаспър най-сетне. Погледна детето и раменете му увиснаха. Беше закъснял.

Трикси прочете мислите му и се усмихна през сълзи.

— Джаспър, това е Артър — прошепна тя, като се извъртя леко, за да види той лицето на детето. Момченцето се извърна и се вгледа срамежливо в непознатия с широко отворени сиво-зелени очи. Джаспър погледна сина си, после Трикси. Не можеше да намери думи. Поклати смаян глава, пристъпи напред, прегърна ги и ги притисна към себе си.

Трикси облегна глава на рамото му и въздъхна.

— Ти се върна — каза тя тихо.

— Защото пролях сълзи във водите на пристанището — каза той и прегръдката му стана още по-силна. — Но по-вероятно, защото те обичам — добави.

— Обичам те, Трикси, и винаги ще те обичам.