Санта Монтефиоре
Дъщерята на пчеларя (13)

Глава 13

Беше почти мръкнало, когато Грейс и Фреди поеха с велосипедите към къщата на пчеларя. Караха един до друг, смееха се и разговаряха весело, като успяваха дори да се държат за ръце. Лъкатушеха и се клатушкаха, а когато Грейс едва не падна, Фреди я задържа, като хвана кормилото и върна колелото й на пътя. Между тях вече нямаше прегради, вече нищо не пречеше на близостта им. Те бяха признали любовта си и заради това вечерта изглеждаше още по-красива.

Стигнаха до къщата. Прозорците тъмнееха. Грейс облегна велосипеда си на стената и влезе в градината.

— Татко!

Но не получи отговор. Не виждаше никакво движение около кошерите.

— Къде ли е? — попита тя Фреди, който вървеше по тревата зад нея. След миг се появи Пепър. Размахваше опашка, щастлив да ги види. Грейс се наведе да го погали зад ушите.

— Къде е стопанинът ти? — попита тя, но кучето я гледаше с големите си лъскави очи, в които се четеше единствено желание да бъде погалено.

— Да проверим вътре — предложи Фреди. Влязоха в къщата и включиха осветлението. Грейс веднага усети, че баща й не е там. Беше твърде тихо и пусто, като в гробница. Започна да се тревожи. Ако беше отишъл някъде, щеше да й остави бележка. Определено нямаше да позволи на Пепър да броди свободно из градината.

— О, Фреди, притеснявам се — рече тя.

— Недей. Вероятно е в кръчмата.

— Щеше да ми остави бележка и да затвори кучето в кухнята.

— Може да е тръгнал да те търси.

— Може би — отвърна тя, малко успокоена. — Сигурно е у вас.

— Да идем да проверим. Не знам за теб, но след толкова целувки огладнях.

— Вие, момчетата, винаги мислите за ядене. — Засмя се тя въпреки тревогата си.

Той я прегърна.

— Как бих могъл да мисля за ядене, когато съм с теб? — Целуна я по носа. — Некавалерско е.

Но нещо свиваше стомаха й.

— Да огледаме пак градината. — Отдръпна се от Фреди и забърза навън.

Вървеше около цветните лехи и чувстваше нещо странно, което не успяваше да определи. Пепър започна да души тревата и тръгна към кошерите. Инстинктът й подсказа да го последва. Сърцето й натежа от страх, докато гледаше как кучето изчезва сред гъсталака. И тогава видя два крака да стърчат изпод един храст. Не можеше да сбърка обувките и чорапите.

— Татко! — изкрещя тя и хукна към баща си, който лежеше неподвижен на земята. Фреди се озова до нея след миг. Грейс извика и се хвърли върху гърдите на Артър, но в тях не се усещаше пулс. Не се чуваше нищо. Само празна, неподвижна обвивка.

— Мъртъв е! — извика тя ужасена. — Мъртъв е!

Фреди коленичи до нея и опипа шията на Артър за пулс. После приближи буза до носа и устата му, за да усети дъх. Нямаше. Не се чуваше нищо, само тишината на смъртта.

— О, скъпа Грейс, толкова съжалявам — рече той. Грейс беше удавена от прилива на мъката, който я повали настрани в прегръдките на Фреди. Тя се вкопчи отчаяно в него и той не можеше да стори друго, освен да я прегръща силно и да чака мъката да проправи пътя си през нея.

Грейс се държеше за Фреди с всички сили. Стискаше здраво очи и позволяваше на ужасното усещане за самота да я погълне. Баща й беше всичко за нея: баща, майка, брат, сестра, приятел. Не знаеше как ще продължи да живее без него. Като изгубен в морето кораб, тя бе останала без рул и платна и вече не знаеше в коя посока е домът й.

— Той беше на речния бряг, Фреди — прошепна тя. — Дойде да се сбогува.

— Какво ще правим? — попита тя накрая.

— Ти остани тук, докато доведа помощ.

— Как е умрял? Защо…?

— Не зная, скъпа. Само лекар може да ти каже.

Очите й отново се изпълниха със сълзи, а брадичката й затрепери.

— Само него имах — изхлипа тя.

Фреди хвана здраво лицето й и я погледна в очите.

— Не, Грейс. Имаш мен. Винаги ще ме имаш.

Когато тя се поуспокои, той тръгна с колелото да доведе помощ. Обеща й да бърза колкото може, а тя гледа дълго след него, защото се страхуваше да остане сама. После се обърна отново към баща си — не можеше да повярва, че й е отнет така внезапно, без никакво предупреждение. Дори нямаше шанс да се сбогува. Тази мисъл я разплака отново. Хвана ръката му и я притисна към бузата си, тихо проклинайки Бог, че й отнема единствения родител, който някога бе имала.

Остана на тревата, тънката й жилетка не успяваше да спре вечерния хлад и студът като че ли се излъчваше от костите й. Шпаньолът на баща й се сви до тялото му и се вгледа примирено в нея.

— Вече си мой — рече тя. Кучето въздъхна тежко, сякаш казваше, че явно няма друг избор. Тя се озърна към кошерите, после пак към баща си. Нямаше никакви следи от ужилвания по кожата му. Не го бяха убили пчелите. Огледа лицето му. Изражението му беше спокойно, сякаш просто спеше. Ако не държеше ледената му ръка, щеше да очаква той да се събуди всеки миг и да попита за какво е цялата тази суматоха. Тя си спомни колко изморен й се стори на връщане от църквата сутринта. Вече не изглеждаше нито изморен, нито стар. Кожата му беше прозрачна, а бръчките около очите и устата му се бяха отпуснали. Дълбоките бразди по челото също се бяха изличили и той отново приличаше на момче. Както и да беше умрял, не беше страдал. Грейс беше сигурна в това. Вероятно просто бе посегнал и бе хванал ръката на майка й.

Фреди се върна с родителите си и с викария, всички натъпкани в малкия остин на преподобния Дибън. Когато видя Артър, Мей изстена и се разплака. Помогна на Грейс да стане от тревата и я прегърна силно.

— Измръзнала си, скъпа. Веднага да влезем вътре. Ще се простудиш до смърт тук. — Тя говореше успокояващо майчински, категорично и знаещо, и Грейс я остави да я отведе в кухнята и да я настани на един стол.

— Сигурно е получил сърдечен удар — каза Мей, докато се суетеше наоколо, вадеше чаши от шкафовете и пълнеше чайника с вода. Тя познаваше добре кухнята. Топлото й присъствие изпълни стаята, сгря студените кости на Грейс и прогони отчаянието, както слънце разсейва мъглата.

Мъжете внесоха Артър в къщата и го положиха на леглото му със скръстени на гърдите ръце. Мей запали свещ, а преподобният Дибън каза молитва. Всички сведоха глави. Грейс плачеше тихо, докато гледаше баща си, който никога вече нямаше да се събуди.

После се събраха в малката кухня и изпиха чая на Мей.

— Ще уредя линейка да откара баща ти утре — каза Майкъл. — Не се тревожи, Грейс, ние ще се погрижим за всичко, няма за какво да се безпокоиш.

— Защо не дойдеш тази нощ у нас, скъпа? — предложи Мей. — Не мисля, че трябва да оставаш тук сама.

— Не съм сама — отвърна Грейс.

Мей се усмихна със съчувствие.

— Знам какво имаш предвид, скъпа.

— Не мога да оставя татко — възрази Грейс.

Майкъл улови погледа на жена си.

— Той ще е добре тук. Не се тревожи. За теб се безпокоим сега.

— Аз ще остана — предложи Фреди. — Ще спя на дивана. Ако Грейс иска да е тук с Артър, тогава и аз ще остана с нея, за да й правя компания.

Тази идея се хареса на Мей, макар че преподобният Дибън сви устни.

— Баща ти сега е при Бог, Грейс — рече той.

— Няма да го оставя тук сам. Няма да понеса мисълта, че…

Мей я потупа по ръката.

— Не се разстройвай, скъпа. Щом искаш да останеш, значи ще останеш. Фреди ще ти прави компания.

Грейс се усмихна на Фреди.

— Благодаря ти — каза тя, а очите им бяха изпълнени с обич, която никой друг не можеше да види.

Преди да си тръгне, Майкъл запали огъня в дневната, а Мей извади одеяло от шкафа на стълбищната площадка и го постели на дивана за Фреди. Отиде до хладилника, сложи на масата хляб, сирене и шунка за вечеря и пъхна няколко картофа във фурната.

— Ще се справим, мамо — каза Фреди, докато я гледаше развеселен.

— Просто искам да се уверя, че ще хапнете, особено Грейс. Ще се погрижиш да яде, нали?

— Ще се погрижа.

— Ти си добро момче, щом оставаш да се грижиш за нея.

— Аз съм щастливо момче. — Майка му нямаше представа колко щастливо.

Мей сложи съдчетата със сол и пипер на масата, после се изправи с тъжно изражение.

— Колко ужасно. Горката Грейс никога не е имала майка, а сега загуби и баща си. Толкова е несправедливо.

— Тя има нас, мамо — каза Фреди.

Мей кимна.

— Има нас. Наистина. Ние ще се грижим за нея. — После добави по-тихо: — Тя не може да остане тук сама.

— Не говори така.

Мей сви устни и не каза нищо повече по въпроса.

— Ние ще тръгваме. Надявам се, че вие ще сте добре.

— Вече не сме деца, мамо.

— Зная, но аз винаги ще бъда твоя майка. — Трябваше да се изправи на пръсти, за да го целуне по бузата. — Бъди добро момче — каза тя и излезе от кухнята.

Фреди откри Грейс в креслото на баща й. Златното сияние от огъня подскачаше по лицето й, което беше бледо въпреки светлината.

Когато го видя, тя откъсна очи от пламъците, усмихна се и каза тихо:

— Благодаря ти, Фреди. — Той седна на дивана, а тя отиде да се свие до него и облегна глава на рамото му.

— Вече сме сами — каза той, прегърна я и я целуна по главата.

— С Пепър — добави тя.

— Да, с Пепър. — И двамата погледнаха кучето, което спеше кротко пред огъня.

— Трябва да изживяваме пълноценно всеки ден, Фреди — каза твърдо Грейс. — Не се знае кога ще си отидем. В един миг татко е в градината и плеви, а в следващия вече го няма. Странно как един човек ми беше отнет точно когато ми бе даден друг.

— Хубаво го каза. За Артър ще е по-лесно да си иде, като знае, че не си сама.

— Ще трябва да си намеря истинска работа, Фреди. Ще трябва да…

— Тихо, не мисли за това сега. Разстроена си. Когато изпратим Артър, ще обсъдим бъдещето ти. Ще се разстроиш още повече, ако мислиш за това в сегашното си състояние.

Тя въздъхна и пак се отпусна. Знаеше, че Фреди ще й помогне с трудните решения. Вече не се чувстваше съвсем сама.

— Този следобед беше толкова забавно — каза му тя. — Ще ми се татко да можеше да ни види заедно. Знаеш ли, той много те обичаше, Фреди. Каза, че не бих могла да избера по-добър мъж от теб. Много те ценеше.

— И аз го ценях. — Фреди се засмя. — И го уважавам още повече заради мъдростта му. Той е бил прав, разбира се. Не би могла да имаш по-добър мъж от мен.

— Фреди?

— Да?

— Още ли си гладен?

— Да.

Тя се изправи и му се усмихна.

— Да започваме ли първата си вечеря заедно?

Той я хвана за ръка.

— Това е първата ни среща. — Усмихна й се нежно и тя го погледна с обич. Пламъците танцуваха в очите й, той я прегърна през врата и я целуна по устните. Тогава Грейс осъзна, че е възможно да си щастлив насред огромно нещастие.

Вечеряха в кухнята, Грейс запали свещ и я сложи в центъра на масата. Пиха джинджифилова бира и се нахвърлиха на вечерята, приготвена от Мей. Говориха много за Артър. Грейс споделяше спомените си, а когато се разплакваше, Фреди хващаше ръката й. Но и се смяха въпреки трагедията, или тъкмо заради нея, Грейс усети как сърцето й прелива от любов към Фреди.

Минаваше полунощ, когато решиха да си легнат. Фреди дълго я целува на прага на стаята й. Тя не искаше да си ляга сама и го остави да я целува, докато накрая умората я принуди да се разделят. Когато се събличаше и се приготвяше за лягане, го чуваше долу. Успокояващ шум, но и странен, защото беше свикнала с навиците на баща си и с неговите бавни, познати стъпки. Легна под завивките и си представи Фреди на дивана. Надяваше се, че му е достатъчно топло с одеялото и гаснещия огън. Напрегна слух, за да долови движенията му, но чу единствено равномерното тиктакане на големия часовник в коридора. След малко къщата притихна, сякаш и тя беше потънала в сън.

Грейс затвори очи, опитваше се да не мисли за баща си в другия край на коридора. Опитваше се да не мисли за бъдещето си без него. Опитваше се да не мисли за всичко, което й липсваше. Де да можеше да не мисли за нищо — но умът й се луташе нещастно в мрака, докато изтощеното й тяло чакаше утехата на съня.

Изглежда накрая все пак беше заспала, защото се събуди от ярка светлина, която изпълваше стаята. Отвори очи и с изумление видя, че баща й стои в края на леглото, обграден от бяла светлина, като мъгла. Изглеждаше по-млад и по-красив и й се усмихваше с радост, сякаш искаше да я увери, че е щастлив. Тя примигна, сигурна, че сънува, но той остана там, излъчвайки дълбока и могъща обич. Сърцето й заби трескаво, но дълбоко в себе си тя знаеше, че ако се изплаши, той ще изчезне, че страхът някак ще й попречи да го вижда. Затова остана напълно неподвижна, с широко отворени очи и сърце и попиваше жадно обичта му. Той постепенно започна да избледнява, може би заради умората й. Тя копнееше да го задържи, но след миг стаята отново се изпълни само с мрак и тя пак беше погълната от самота, като се питаше дали не си е въобразила всичко от мъка.

Стана от леглото и слезе тихо по стълбите. Въглените още сияеха в огнището, а Фреди спеше под одеялото. Грейс застана на прага, не знаеше какво да стори. Не искаше да бъде сама, но не беше редно да спи с Фреди. И все пак не го усещаше нередно. Познаваше го цял живот. До този следобед той й беше като брат. Тя започна да гризе ноктите си, стъпалата й изстиваха. Накрая си пое дълбоко дъх, легна под одеялото и се сгуши до него. Той се събуди, но само за миг, след малко отново дишаше дълбоко, а на Грейс й беше топло и уютно до него. Тя затвори очи и усети как в нея се разлива успокояващо усещане за сигурност.

На сутринта се събуди преди Фреди. Лежеше притисната до него, едната му ръка бе отпусната на кръста й, а другата — под главата й. Тя копнееше да остане така, но знаеше, че Мей може да се появи рано, затова се измъкна неохотно, като внимаваше да не го събуди. Той се размърда, но не отвори очи. Тя тръгна тихо по дъските, смръщвайки се при всяко проскърцване.

Качи се в спалнята си и отвори завесите. Слънцето грееше ярко, сякаш не беше разбрало за смъртта на баща й. Грейс облече рокля, прибра си косата с фиби и си сложи малко руж, за да прикрие ужасната си бледност. Освободи Пепър от кухнята и той изтича по коридора, за да го пуснат в градината. Шумното резе събуди Фреди, който седна сепнат, без да осъзнава къде се намира. Кестенявата му коса стърчеше на туфички, а бузите му бяха поруменели и като че ли тъмносините му очи сияеха по-ярко.

— Тук ли спа снощи, или съм сънувал? — попита той, прокарвайки пръсти през косата си.

— Сънувал си — отвърна тя.

Той наклони глава настрани и се усмихна.

— Не, не съм.

Внезапно на прага се появи Мей. Носеше кошница с кифлички, а дъщеря й Джоузефин вървеше на няколко крачки зад нея.

— Донесохме ви закуска — каза Мей забързано. — Скъпа, изглеждаш много бледа. Фреди, погрижи ли се Грейс да хапне нещо снощи?

— Тя яде доста, мамо — отвърна той сънливо и протегна ръката, която беше изтръпнала под главата на Грейс.

— Добре съм — намеси се Грейс.

— Горкичката, Грейс — обади се Джоузефин. — Какъв ужасен шок! Не мога да понеса мисълта, че ще останеш в тази къща сам-самичка без Артър. Просто кошмарно. — Тя мина покрай майка си и Грейс и тръгна по коридора. — Изглежда съвсем пусто сега, нали?

— Донесох ви малко кифлички — каза Мей. — Съвсем пресни са, изпекох ги призори. Не можах да заспя. — Тя влезе след дъщеря си в малкия коридор. — Линейката ще дойде тази сутрин да откара Артър. Майкъл им се обади веднага щом можа. Вие двамата обаче трябва да хапнете. Не можете да направите нищо на празен стомах. Грейс, ела с нас. — Мей и Джоузефин я поведоха към кухнята.

Грейс ги последва и се зае да направи чай. Струваше й се, че леля Мей крие мъката си зад маската на деловитост. Беше си сложила грим, но червилото и сенките на очите не успяваха да скрият следите от пролетите през нощта сълзи. Джоузефин отново беше с аленото червило а ла Джоан Крофърд и изглеждаше по-сияйна отвсякога, без съмнение развълнувана от участието си в тази драма. Грейс приготви масата за закуската и даде на Пепър сутрешната му бисквита. Фреди също влезе в кухнята, беше се облякъл и навлажнил косата си. Лицето му бе поруменяло от студената вода.

— Е, сядайте и хапвайте — нареди Мей. Фреди улови погледа на Грейс и споделиха тревогата си, без да изрекат и дума. Мей се държеше много странно, дори за жена, която току-що е изгубила скъп приятел. Джоузефин запали цигара и започна да изследва лака на ноктите си. Фреди и Грейс ядоха от кифличките и изпиха чая си. Мей изобщо не седна. Въртеше се из стаята и се преструваше на заета.

— Мамо, трябва да й кажеш — рече Джоузефин, като тръсна пепелта от цигарата си в пепелника, който майка й беше поставила пред нея. — Суетенето ти ме подлудява.

— Какво да ми каже? — Грейс погледна питащо Мей.

Мей издърпа един стол, седна до масата и рече твърдо:

— Трябва да дойдеш да живееш при нас.

— Ще бъдем едно голямо щастливо семейство — каза Джоузефин. — Ще споделяме моята стая, докато не изритаме Фреди. — Ухили се предизвикателно на брат си, а той се престори, че не я е чул.

Грейс се взираше смаяна в Мей.

— Защо не мога да остана тук?

— Не можеш да останеш тук сама! — намеси се Джоузефин. — Страшно е да живееш сама в стара къща.

— Изобщо не е страшно. Това е моят дом. Аз искам да живея тук. Вече не съм дете.

— Опасявам се, че господин Гарнър няма да ти позволи. — Мей я погледна и сви устни от яд към стария Гарнър. — Тази къща вървеше с работата на баща ти. Той вече не работи в имението и те няма да ти позволят да останеш.

— Такива са хората — рече Джоузефин с въздишка. — Ако беше мъж, не биха и помислили да те изритат оттук.

Грейс пребледня още повече.

— Но кой ще се грижи за пчелите?

— Не зная, скъпа. Това си е техен проблем — рече Мей.

— Струва ми се, че пчелите са най-малкият ти проблем — намеси се Джоузефин.

— Някой ще трябва да се грижи за тях, нали? — ахна Грейс. — Тази седмица щяхме да събираме меда. — Тя преглътна сълзите си.

— Ще намерят нов пчелар — рече Мей.

— Но аз знам за пчелите повече от всеки друг. — Гласът на Грейс изтъня до шепот и очите й се изпълниха със сълзи. — Те не могат да ме изхвърлят от собствения ми дом. Татко още дори не е погребан. Няма да си тръгна.

— Майкъл говори с господин Гарнър тази сутрин. Няма да прибързват, разбира се, но не можеш да останеш тук вечно. Накрая ще се наложи да си намериш друго жилище. Не се тревожи, с Майкъл ще се погрижим за всичко.

— Дотогава може да живееш с нас — рече радостно Джоузефин.

— Благодаря ви за предложението, но оставам тук. Това е моят дом. — Грейс извърна трескавите си очи към Фреди. — Не могат да ме прогонят от дома ми! Моля те, не им позволявай.

Лицето на Фреди беше пламнало от възмущение.

— Ще ида да говоря с него — рече той и стана от масата.

— Какво можеш да сториш ти, Фреди? — попита Джоузефин и изсумтя скептично. — Кой ще ти обърне внимание?

— И не си приключил със закуската! — възкликна Мей.

Той си погледна часовника.

— Нямам време за закуска. Трябва да свърша нещо. — Усмихна се на Грейс, очите му светеха от решителност. — Всъщност трябва да свърша две неща. Най-важното е да те спася, Грейс. Не се тревожи, господин Гарнър няма да разбере какво го е сполетяло.

— О, Фреди, да не направиш някоя глупост! — каза Грейс, кършейки ръце.

— Няма да е глупост, Грейс. Ще е най-хубавото нещо, което съм правил през живота си.

Трите жени го гледаха как излиза и се чудеха как би могъл да промени решението на господин Гарнър. Но Фреди знаеше как. Можеше да стори само едно и когато се качи на колелото си и пое по пътеката, осъзна с преливащо от радост сърце, че никога не е бил по-сигурен в нещо.