Санта Монтефиоре
Дъщерята на пчеларя (1)

Глава 1

Остров Теканасет, Масачузетс, 1973 г.

От всички стари сгради с покриви от сиви плочи на остров Теканасет голф клубът „Краб Коув“ е най-красив. Построен в края на деветнайсети век от двама приятели от Бостън — които смятали, че остров без голф игрище е лишен от единственото, което има значение на един остров — той се откроява на западното крайбрежие и има незатулвана от нищо гледка към океана. Вдясно, на тревист хълм се издига червено-бял като захарна пръчица фар, днес използван повече от орнитолозите, отколкото от изгубени в морето моряци; вляво се разливат като вълни жълти плажове и обрасли с трева пясъчни дюни, увенчани от гъсти туфи шипкови храсти. По-култивирани пълзящи рози украсяват стените на клуба, прашнорозови хортензии растат в лехичка по периферията и цъфтят в изобилие от кичести топки. Толкова са очарователни, че е невъзможно да не се впечатлиш. А над всичко това, над покрития със сиви плочи покрив, соленият морски вятър развява американското знаме.

До остров Теканасет се стига само с малък самолет или кораб. Той е откъснат от останалата част на страната, затова, докато е променяла лицето на Америка, Индустриалната революция е пропуснала напълно Теканасет, оставила е старите, вдъхновени от квакерите сгради и павираните улици такива, каквито винаги са били, и му е позволила да се унесе в своя сънлив ритъм, в който старомодните ценности хармонично съжителстват с традиционната архитектура.

На Теканасет няма грозни пътни знаци или светофари, магазините, които процъфтяват тук, са очарователни бутици, предлагащи бельо, подаръци, красиви тоалетни принадлежности, изработени от местните макети на кораби и гравирани китови кости. Остров Теканасет е носталгично, романтично и нелишено от изисканост място. Известни писатели, актьори и музиканти от цяла Америка бягат тук от трескавите замърсени градове, за да дишат свеж морски въздух и да открият вдъхновение в красотата на пейзажа, а богати бизнесмени напускат финансовите средища на света, за да прекарат тук лятото със семействата си.

Голф клубът „Краб Коув“ все още е сърцето на острова, каквото винаги е бил, но вече не е център на клюките като през шейсетте и седемдесетте, когато обществото не успяваше да е в крак с времето и новото заливаше старото, както морски вълни — скали. Днес младите хора, които толкова се бореха за промяна, са вече стари и не така склонни като родителите си да съдят другите, и разговорите около масите по време на чая са по-доброжелателни. Но в онази конкретна вечер през юли 1973 година един инцидент, който не би заслужавал дори бегъл коментар днес, хвърли в трескаво вълнение дамите от голф клуба. Те едва бяха погледнали картите си на масата за бридж, когато темата, която се олюляваше на върха на езиците им, се катурна оттам във взрив от възмущение.

— Е, скъпа моя, мисля, че е неморално и се срамувам заради нея — каза Евелин Дърлакър с дрезгавия си бостънски акцент и сви неодобрително начервените си устни. Евелин беше ветропоказателят на светското общество. Всичко в нея отразяваше консервативните й ценности и високите морални стандарти. От безупречните кашмирени костюми и кестенявата фризура до красиво обзаведения й дом и добре възпитаните деца — нищо не убягваше на вниманието й. Със същото скрупульозно прилежание и обичайната липса на великодушие тя раздаваше присъди на всички наоколо.

— По наше време, ако искахме да останем насаме с мъж, трябваше да се отървем от наставницата си. Сега младите са извън контрол и като че ли никой не ги наглежда. — Тя почука с дългите си червени нокти по масата и разсеяно погледна картите си. — Ужасна ръка. Съжалявам, Бел, но се опасявам, че ще те разочаровам.

Бел Бартлет се взираше в картите си, които не бяха по-добри. Дръпна продължително от цигарата си и разклати печално русите си къдри.

— Днешните млади — почти проплака тя. — Не бих искала да съм млада сега. През четирийсетте и петдесетте беше по-добре, тогава всеки си знаеше мястото. Сега границите са размити и не ни остава друго, освен да се примирим. Аз смятам, че те просто са изгубили пътя и не бива да ги съдим твърде сурово.

— Бел, ти винаги се опитваш да видиш доброто у всеки. Все пак дори ти ще признаеш, че Трикси Валънтайн се посрами — настоя Евелин. — Работата е там, че тя не се държи като дама. Дамите не преследват момчета из цялата страна. Те позволяват да бъдат преследвани. Долнопробна история, наистина.

— Не само долнопробна, Евелин, но и безсрамна — съгласи се Сали Пиърсън, побутвайки самодоволно лъскавите вълни на дългата си кестенява коса. — Като се хвърлят на врата на мъжете, те опетняват репутацията си, а тя не може да бъде възстановена. — Тя размаха цигарата, която стърчеше между пръстите й със съвършен маникюр, и се усмихна самодоволно при мисълта каква образцова млада жена бе тя самата навремето. — Мъжът обича да преследва, а жената трябва да е наградата, за която той се бори. Днес момичетата са твърде лесни. По наше време се пазехме за първата брачна нощ. — Тя се изкикоти и изсумтя тихичко. — А дори да не е било така, се грижехме никой да не разбира.

— Горката Грейс, какво нещастие, че дъщеря й я посрами така — добави съчувствено Бел. — Ужасно е, че и ние се нахвърляме като лешояди.

— А вие какво очаквахте, момичета? — намеси се Блайт Уестръп, потупвайки черната си, вдигната на кок коса. — Тя е британка. Те спечелиха войната, но междувременно изгубиха морала си. Господи, историите за онова време са шокиращи. Момичетата си губели ума.

— И всичко останало — добави сухо Евелин, извила вежда.

— О, Евелин! — ахна Сали и пъхна цигарето между устните си, за да скрие усмивка. Не искаше приятелките й да разберат, че се наслаждава на този скандал.

— Но сигурни ли сме, че е избягала с него? — попита Бел. — Все пак може да е само клюка. Трикси е своенравна, но не е лошо момиче. Като че ли всички бързат да я съдят. Ако не беше толкова красива, никой нямаше дори да я забелязва.

Евелин се вгледа яростно в нея и в очите й внезапно блесна съперничеството.

— Скъпа моя, чух го от Луси тази сутрин — рече тя твърдо. — Повярвай ми, дъщеря ми знае какво говори. Видяла ги да слизат от частна яхта призори, изглеждали доста раздърпани и много потайни. Момчето също е англичанин и… — Тя замълча и така стисна устни, че те почти изчезнаха. — И участва в рокендрол група. — Изрече думите с отвращение, все едно смърдяха.

Бел се засмя.

— Евелин, на рокендрола му мина времето. Мисля, че той прилича повече на Боб Дилън, отколкото на Елвис Пресли.

— О, значи и ти знаеш? — нацупи се Евелин. — Защо не ни каза?

— Целият град говори за тях. Те са хубави млади британци, освен това са много възпитани. — Усмихна се на киселото изражение на Евелин. — Отседнали са тук за лятото, в къщата на Джо Хорнби.

— Старият Джо Хорнби? Нали знаете колко е ексцентричен — рече Сали. — Твърди, че бил голям приятел на Мик Джагър, но да сте виждали Мик Джагър на острова?

— Или някой друг известен? Той твърди, че познава всички. Стар фукльо, нищо повече — каза Блайт.

— Тези момчета явно правят албум и Джо им помага — продължи Бел. — Той има звукозаписно студио в мазето си.

— Джо не е записвал нищо от петдесетте! — каза Сали. — А и тогава беше много посредствен музикант. Сега е вече минало. Както и да е, кой финансира проекта? Джо няма пари за това, сигурна съм.

Бел сви рамене.

— Не зная. Но се говори, че през есента ще ги води на турне из страната. — Тя вдигна вежди. — Това ще струва цяло състояние, не мислите ли?

Евелин беше решена да върне разговора към скандала. Огледа предпазливо стаята и сниши глас:

— Според Луси Трикси Валънтайн и нейната приятелка Сузи Редфорд изчезнали с яхта с групата в петък вечерта и се върнали едва рано тази сутрин. Сузи заръчала на Луси да не казва на никого. Явно са го направили зад гърба на родителите си. Не знам какви са ги вършили, но едва ли е нужно голямо въображение, за да се досетим. Нали знаете как живеят такива хора? Отвратително!

— Може би Грейс си мисли, че Трикси е била у Сузи! — предположи Бел. — Сигурно има някакво обяснение.

— Струва ми се, че на Сузи Редфорд е позволено да ходи където си поиска — прекъсна я Сали. — Онова семейство не знае граници.

— Е, изненадана съм — рече тихо Бел. — Макар да знам, че на Грейс й е трудно с Трикси. Все пак не вярвам, че Трикси би изчезнала за три дни, без да каже на майка си. Освен това Фреди никога не би го позволил.

— Фреди е отсъствал по работа — каза тържествуващо Сали. — И докато котката я няма…

— Всичко е от възпитанието — рече Блайт. — Cherchez la mere^[1] — добави тя мрачно.

Бел загаси цигарата си и попита:

— Не беше ли cherchez la femme^[2]?

— Все същото е, Бел — отвърна Блайт. — Не е нужно да търсиш по-далеч от майката. Грейс може да е образец на добродетелност и най-милият човек на тая земя, но е твърде снизходителна. Трикси има нужда от твърда ръка.

— Грейс си има извинение, защото с години се опитваше да забременее след много помятания — напомни им Бел. — Трикси е дълго чакано единствено дете. Нищо чудно, че е малко разглезена.

— Предполагам, че Грейс си заравя главата в градината и се опитва да не мисли за това — каза Сали. — Как иначе? С дъщеря като Трикси.

— О, тя е прекрасен градинар — добави натъртено Бел. — Градините на Теканасет бяха твърде обикновени, преди тя да дойде от Англия и да ги преобрази със своя чудесен вкус и с опита си.

Евелин се смръщи подразнена.

— Никой не оспорва таланта й, Бел. В момента обсъждаме качествата й като майка. Е, хайде, кой раздава?

— Аз — каза Блайт. — И обявявам едно без коз.

В този момент четирите жени бяха смаяни от появата на самата Грейс, следвана от много пълна жена, позната на всички като Голямата. Евелин затвори рязко устата си. Голямата беше най-уважаваната и най-страховитата жена на острова. Тя не само че притежаваше най-голямата и най-старата къща, която бе принадлежала на първия заселник още през 1668 г., но и беше единствената дъщеря на богатия петролен магнат Рандал Уилсън Джуниър, който се спомина на деветдесет и пет години и й остави цялото си състояние. Говореше се, че не се е омъжила, защото не е успяла да намери мъж, който да й е равен както по богатство, така и по дух. Сега караше седемдесетте и за брак не можеше и да се говори, но Голямата като че ли не съжаляваше. Тя се държеше с най-добрите си приятели като със свое семейство и с огромно удоволствие, също като баща си, споделяше богатството си чрез високоуважавания благотворителен тръст „Рандал Уилсън“ или като просто пишеше чекове когато й хрумнеше.

Грейс Валънтайн изглеждаше не на място в клуба, като шайрски товарен кон сред чистокръвни жребци. Дългата й, вече прошарена кестенява коса беше прихваната криво-ляво на тила с молив, а бежовите памучни панталони и широката риза бяха в рязък контраст с колосаното съвършенство на четирите бриджорки. Единственото общо между тях като че ли бяха сияещите диаманти във формата на изненадващо изящна брошка пчела, закачена на гърдите й. Ноктите й бяха изгризани, а кожата на ръцете — загрубяла от годините градинарстване. Не носеше грим и фината й светла кожа беше доста пострадала от слънцето и ветровете на Теканасет. И все пак пъстрите очи бяха изпълнени с мекота и състрадание, а лицето й пазеше следи от отминала красота. Когато Грейс Валънтайн се усмихваше, малцина устояваха на миловидността й.

— Здравей, Грейс — каза Бел, когато двете жени минаха покрай тяхната маса. — Здравей, Голяма.

Грейс се усмихна.

— Добра игра?

— На мен не ми изглежда добра — отговори Бел. — Но не ме бива особено в бриджа.

— О, стига, Бел Бартлет, справяш се — откликна Евелин, усмихна се небрежно на Грейс и я огледа зорко за следи от срам. — Тя скромничи.

— Къде искаш да седнеш, Грейс? — попита Голямата и подмина четирите жени само с кимване. Те се свиха гузно в креслата си. Голямата като че ли имаше почти свръхестествен усет към сплетните, присви знаещо очи и затропа по лъскавите дъски с бастуна си, без да я е грижа за шума.

— Нека седнем отвън, ако няма да ти е твърде ветровито — отговори Грейс.

Голямата се изсмя.

— Изобщо. Ако дойде ураган, аз ще избягам последна.

Излязоха през двойните врати на широката веранда с изглед към океана. Малките лодки пореха вълните като лебеди, две черни кучета играеха около дюните, а стопанинът им крачеше бавно по плажа. Вечерното слънце висеше ниско и придаваше на пясъка розов оттенък. Един стридояд кълвеше останки от риба с яркооранжевия си клюн. Грейс избра маса в края на верандата, точно до перилата, и издърпа едно плетено кресло за Голямата. Възрастната жена й подаде бастуна си и възглавниците шумно изстенаха под нея. Няколко кичура сива коса изпаднаха от кока й и запърхаха по тила й като перца.

— Готово, кокошката се настани в полога — каза Голямата с доволна въздишка. Щракна с пръсти и преди още Грейс да е седнала, поръча по коктейл. — Имаш нужда от подкрепление, Грейс — каза й твърдо. — Не обръщай внимание на онези хиени. Те всички ти завиждат, и нормално: във всички тях, взети заедно, няма и капка талант.

— Нищо ми няма — отвърна Грейс. — Повярвай ми, сблъсквала съм се и с далеч по-страшни неща.

— Сигурна съм. В сравнение с британките онези четирите изглеждат направо кротки.

Грейс се засмя.

— Не ме интересува какво говорят хората зад гърба ми, стига да се държат приятелски с мен. Проблемът при британките е, че те са доста по-откровени, а аз мразя конфронтациите.

— Ако става дума, предпочитам британския начин. Ако някой има да ми казва нещо, нека ми го каже в лицето, а не зад гърба. Ако не им стиска да отстояват мнението си, по-добре да мълчат. Евелин Дърлакър е ужасна стара чанта и нямам нищо против да й го кажа. Би трябвало да се срамува от проблемите, които предизвиква на този остров с клюките си. Като че ли нарочно обикаля и търси за какво да клюкари. Самодоволството й е нетърпимо. Поставила се е на толкова висок пиедестал, че падането ще е унищожително.

Сервитьорът поднесе коктейлите на масата с порцеланова купичка ядки. Голямата веднага зарови дебелите си, обсипани с пръстени пръсти в купичката и грабна шепа шамфъстък. Имаше нежно лице, с широко чело, пълни, усмихващи се устни и пухкави брадички, които й придаваха вид на добродушна баба, но очите й бяха с цвета на стомана и можеха да се втвърдят за миг и да превърнат нещастника, станал обект на недоволството й, в стълб от сол. Към Грейс обаче те гледаха с изненадваща нежност.

— Е, какво става всъщност с Трикси? Предполагам, че Евелин е преувеличила историята за собствени цели — за да изглежда добре нейната Луси. — Голямата вдиша през носа си и стоманата за миг просветна в очите й. — Ако знаеше и половината от онова, което върши нейната Луси, щеше да си държи устата затворена.

Грейс въздъхна.

— Опасявам се, че Евелин вероятно е права. Трикси се е влюбила в младеж, който свири в група. Нямам нищо против, сигурна съм, че е добро момче, но…

— Не го ли познаваш?

— Не.

— Продължавай.

— Тя ми каза, че ще прекара уикенда в Кейп Код с приятелката си Сузи…

Голямата вдигна цинично вежди.

— Сузи Редфорд! Това момиче е голяма беля, има ли проблем, тя е в епицентъра му.

— Честно да ти кажа, не мисля, че е по-лоша от останалите — усмихна се снизходително Грейс. — Но те се забавляват, а Трикси е влюбена за първи път.

Голямата се вгледа в нежното лице на Грейс, в меките пъстри очи и меката, развята от вятъра коса, и поклати глава заради прекалената мекота на тази жена.

— Какво да те правя, Грейс? Ти си твърде добра. Е, кажи, къде всъщност са отишли?

— С групата.

— Къде с групата?

— На частен концерт, който са изнесли в Кейп Код за приятел на Джо Хорнби, човек от бранша.

Голямата отпи замислено от коктейла си.

— Но са я видели.

— Да, Луси ги видяла как се връщат с яхта тази сутрин и казала на майка си. Сигурно вече целият остров говори за това. Трикси дойде да се преоблече, преди да тръгне за работа. Нали знаеш, че това лято работи в „Капитан Джак“. Както и да е, нямах време да поговоря с нея. Тя може и да е непокорна, но е добро момиче, Голяма. Поне си призна.

— Само защото Луси я е видяла. Сигурна съм, че нямаше да ти каже, ако смяташе, че ще й се размине. Опасявам се, че се е посрамила, скъпа, и трябва да й забраниш да излиза през уикендите. По мое време най-малкото щях да изям пердах.

— Но сега е друго, Голяма, не е и като по мое време. Времената се променят. Младите сега са по-свободни, отколкото ние някога сме били, и вероятно за добро. Може да не одобряваме музиката, която слушат, и дрехите, които носят, но те са млади и изпълнени със страст. Правят демонстрации срещу неравенството и войната — господи, погледни само бедния Фреди с едното око и ужасния белег на лицето, и ще разбереш, че във войната няма победители. Те са смели, откровени и аз им се възхищавам за това. — Тя притисна загрубелите си пръсти към брошката пчеличка на ризата си. — Може да са наивни идеалисти, но осъзнават, че единствено любовта има значение. — Извърна пъстрите си очи към морето и се усмихна замислено. — Иска ми се сега да бях млада и целият живот да е пред мен.

Голямата сръбна от коктейла.

— За бога, Грейс, понякога ме смайваш. Когато всички останали дърпат юздите, ти ги отпускаш. Това да не е някаква британска черта? Или просто обичаш да си на обратно? Я кажи, Фреди знае ли за малкото приключение на Трикси?

Споменаването на съпруга й хвърли сянка върху лицето на Грейс.

— Още не съм му казала — отвърна тя тихо.

— Но ще му кажеш?

— Не искам. Ще се вбеси. Но трябва да му кажа. Иначе ще чуе от другиго. Бил Дърлакър сигурно ще изплюе камъчето на игрището за голф! — Тя се засмя нервно.

Огромният бюст на Голямата надвисна над масата като мисълта за клюкарстващия на голф игрището Бил Дърлакър.

— Бил не е по-читав от жена си — отвърна тя. — Но трябва да кажеш на Фреди. Не би искал да е последният на острова, който научава.

— Ще се ужаси, Голяма. Ще й изнесе цяла лекция и вероятно ще я постави под домашен арест до края на лятото. А тя ще започне да се измъква скришом, за да се вижда с момчето. — Изсмя се. — Познавам Трикси. Прилича повече на мен, отколкото предполага.

Голямата изглеждаше изненадана.

— Не мога да си те представя да нарушаваш правилата, Грейс.

— О, невинаги съм била така послушна. — Усмихна се с копнеж при спомена за момичето, което беше навремето. — Всъщност бях доста непокорна, но това беше много отдавна. — Отново погледна към морето.

— И какво те вкара в правия път? — попита Голямата.

— Съвестта — отвърна смръщена Грейс.

— Значи си постъпила правилно.

— Да, предполагам. — В тежката въздишка на Грейс се усещаше не само съжаление, но и поражение.

— Искаш ли съвета на стара дама, която много е видяла? — попита Голямата.

Мислите на Грейс се завърнаха към настоящето.

— Да, искам.

Голямата се размърда в стола като кокошка, която се намества в полога, по собственото й сравнение.

— Върви си сега у дома и добре се скарай на Трикси. Кажи й да не те лъже повече така. Важно е да знаеш къде е и с кого, заради собствената й сигурност и заради твоето спокойствие. Освен това й кажи, че до края на лятото няма да напуска острова и това не подлежи на обсъждане. Трябва да си много категорична, Грейс. Ще можеш ли?

— Да, ще мога — отвърна унило Грейс.

— Става дума за уважение — заяви твърдо Голямата. — Наистина, скъпа, трябва да стегнеш юздите, ако искаш да си върнеш контрола над детето, преди да е станало твърде късно. — Тя замълча, за да отпие от коктейла, после продължи: — Когато баща й си дойде, кажи му какво се е случило, но и че вече си й се скарала и всичко е уредено. Точка. Мислиш ли, че това ще бъде достатъчно?

— Не зная. Много ще се ядоса. Знаеш колко обича всичко да е наред. — Тя сви рамене. — Мога малко да смекча нещата…

— Не бива да го лъжеш, Грейс. Много е важно. Двамата трябва да се подкрепяте. Ти си много добра жена и знам, че искаш да подкрепиш Трикси, но първо си избрала съпруга си и твой дълг като съпруга е да си до него, каквото и да става.

Грейс изглеждаше изтощена.

— Дълг — прошепна тя и Голямата усети горчивина в гласа й. — Мразя тази дума.

— Дългът ни прави цивилизовани, Грейс. Важно е да постъпваме правилно и винаги да обмисляме постъпките си, ако не искаме обществото да се разпадне. Младите нямат чувство за дълг и, доколкото виждам, нямат и уважение. Опасявам се, че бъдещето ще е лишено от морал и ще има доста разкривено усещане за това кое е важното. Но не дойдох да ти изнасям проповеди. Дойдох да те подкрепя.

— Благодаря ти, Голяма. Подкрепата ти означава много за мен.

— Приятелки сме от почти трийсет години, Грейс. Това е много време. Откакто дойде в Теканасет и превърна задния ми двор в красив рай. Вероятно се сближихме, защото ти не познаваш майка си, а аз нямам деца. — Усмихна се и взе още една шепа ядки. — А и всички ми се подмазват, с изключение на теб — рече през смях. — Ти си нежно, искрено създание. Не мисля, че би се съгласявала с мен само защото съм богата като Крез, стара като Ноевия ковчег и голяма като кит.

— О, стига! — засмя се смаяна Грейс. — Може да си богата като Крез, но не си стара като Ноевия ковчег и определено не си кит!

— Хубаво лъжеш. Скъпа моя, стане ли дума за възраст и размери, имаш позволението ми да лъжеш като разпрана.

 

 

Когато Грейс се върна у дома на Сънсет Слип, слънцето беше позлатило морето. Тя излезе на верандата с двата ретривъра и се вгледа отвъд дивите треви към плажа и блещукащата вода. Жадно попиваше покоя на гледката. Шумът, който я успокояваше повече от всичко обаче, бе тихият шепот на пчелите. Той изпълваше сърцето й с меланхолия, но не неприятна. По някакъв странен начин припомнянето на миналото й носеше удоволствие, сякаш чрез болката оставаше свързана с жената, която бе някога и която бе изоставила, когато замина за Америка преди толкова години.

Тръгна към трите кошера до къщата, заслонени от вятъра и слънцето, от бучиниш, засаден специално за целта, и вдигна единия капак за редовната проверка. Не се притесняваше от ужилване. Не се и страхуваше, но се разстройваше от мисълта, че с ужилването пчелата всъщност жертва живота си, за да защити кошера.

Артър Хамблин беше научил дъщеря си на всичко, което знаеше за пчелите, от ежедневните грижи до тинктурите с прополис, за да лекува възпалено гърло и други оплаквания. Пчеларството беше любов, която споделяха, и грижата за кошерите и ваденето на мед ги сближи, както и фактът, че си нямаха никого друг на света. Грейс си спомняше с обич за баща си винаги щом видеше пчела. Доброто му лице изникваше в ума й с нежното жужене на създанията, които той толкова обичаше, и понякога тя дори чуваше гласа му, сякаш шептеше в ухото й: „Не забравяй да провериш дали пчелите отлагат мед на долната пита.“ Или: „Виждаш ли как пчелите пазят входа? Сигурно усещат заплаха. Оси или пчели крадци. Чудя се какво ли е.“ Артър Хамблин можеше да говори за пчели с часове и без да си поема дъх. Често говореше и на тях, рецитираше им любимото си стихотворение, което Грейс бе чувала толкова често, че го знаеше наизуст: За смърт или венчило, за важни новини, във мъка или радост, с пчелите говори.

Сега тя се взираше във вътрешността на кошера, пчелите се готвеха за нощта. Температурата падаше и те бяха сънливи. Грейс се усмихна с обич и позволи на спомените си да прииждат и текат като огромно море от образи и чувства. Времето с пчелите бе време да бъде отново себе си, време да си спомни.

Когато затвори капака, усети наблизо познато присъствие. Знаеше, че не бива да се обръща, защото винаги когато се озърташе назад, не откриваше нищо — само вятърът и своето изумление. Беше се научила да го усеща, без да го анализира; все пак къщата й беше стара, а Теканасет бе прочут с призраците си остров. Дори Голямата разказваше истории за тях. Присъствието не я плашеше; всъщност някак странно я успокояваше, сякаш имаше таен приятел, за когото никой не знаеше. Когато беше по-млада, споделяше с майка си и се надяваше, че тя я чува от Небесата. Днес, когато се чувстваше потисната или самотна, идваше да поговори с пчелите и да усети утехата на този призрак, който излъчваше енергия на обич и вероятно бе самотен също като нея.

Напоследък започна да потъва все по-често в миналия си живот. Сякаш с годините съжаленията й се засилваха и тя се привързваше все по-отчаяно към спомените. През последните двайсет и няколко години се бе отдала на майчинството, но Трикси растеше и скоро щеше да си тръгне, а Грейс щеше да остане сама с Фреди и с крехките останки от брака им.

— Здравей, стари приятелю — каза тя и се усмихна на абсурда, че говори с някого, когото не може да види.