Мойра Фоули-Дойл
Сезонът на злополуките (7)

6

Елси е изчезнала безследно.

Нямам представа откъде го знам, но съм почти сигурна, и то не само защото не се появява на училище във вторник сутринта. Според Алис сигурно си лежи вкъщи с настинка или е на гости у роднини, но щом вляза в библиотеката и видя Ким на нейното място в будката за тайни, нещо в мен се преобръща и ми подсказва, че никога повече няма да се върне.

Насред часа по ирландски Алис ми праща есемес — почти всички нейни приятели били потвърдили, че ще дойдат на маскения бал „Черна котка, уиски и луна“. Страшно харесаха поканите — пише. — Престани да се вманиачаваш за Елси и се концентрирай върху партито.

Според Алис прекалено драматизирам. Преди седмица сигурно и Сам щеше да е на същото мнение, но след като видя снимките и капаните за сънища по дърветата на полянката, нещо го накара да размисли. Вече ми вярва.

И през ум не ми е минавало обаче, че Беа може да не ми повярва. В часа по френски седим най-отзад и тя вади картите. Г-жа Маккартни ни е дала тест за четивна грамотност и сега проверява домашни на катедрата отпред. Около нас съучениците ни шушукат, шумолят със страниците, химикалките чегъртат върху бланките за теста или върху листчета с бележки, които тайно ще бъдат предавани от ръка на ръка чак до другия край на стаята до човека, за когото са предназначени; дочува се музика от скритите под косата слушалки, подметки тропат ритмично по чиновете, столове се отместват назад, краката им скрибуцат по пода.

— Тишина, моля — нарежда г-жа Маккартни, без да вдига поглед от тетрадките. Шумът в помещението намалява с една степен.

Беа разстила картите върху чина. Питаме ги за Елси, като междувременно прекъсваме на всеки няколко минути, за да попълним по някой отговор в бланките за теста.

— Коя е тя, къде е тя, какво иска? — мърмори Беа, докато обръща върху чина поредната карта с едно приглушено шляп.

— И каква работа има с нас? — добавям шепнешком, като от време на време поглеждам преподавателката, да се убедя, че все още е погълната от домашните. Philippe prefere du velo que la voiture parce que cela est mauvais pour l̀environnement^[1], попълвам разсеяно.

— Какъв е нейният дял в нашата история? — тихо пита картите Беа. Обръща ги една по една. После притихва.

— Какво казват? — Сам кима към картите.

— Казват — бавно отвръща Беа, — да имаме доверие.

— На Елси ли да имаме доверие? — Изоставям теста и кривя врат, за да погледна картите от позицията на Беа.

— На Елси, на себе си, един на друг да се доверяваме. — Беа опира брадичка о сключените си длани, пръстите й едва докосват бузите. — В момента Елси преминава през нещо — нещо, с което не може да се справи сама. Има нужда от нашата помощ, за да открие пътя към дома.

— Казах тишина — внезапно се провиква г-жа Маккартни от другия край на класната стая. Беа бързо покрива картите с папката си, но г-жа Маккартни изобщо не е благоволила да вдигне поглед.

— Но защо я има на всички мои снимки? — просъсквам на Беа. — Преследва ли ни?

Беа поклаща глава.

— Не знам. Виждаш ли тази карта? — Тя посочва карта с десет звезди, които сияят над един замък. — „Десет от монети“. Означава, че тя е като огледало.

— Огледало ли? Огледало на какво?

Беа накланя глава на една страна, после така я разтърсва, че почти цялата й коса пада на едното рамо.

— Не знам — повтаря. — Мога да кажа само, че й е трудно да приеме.

— Е, ученици — обявява г-жа Маккартни, като се надига от стола, — щом сте готови, предайте листовете с теста напред към първите чинове и отворете учебниците.

Успяла съм да отговоря само на половината въпроси и то най-вероятно погрешно, но въпреки това предавам теста на момичето отпред.

— И къде е тя сега? — питам Беа.

Беа обръща карта, на която има четири жезъла, забити в земята под формата на четириъгълник.

— У дома или на място, което приема за свой дом.

Сам оглежда пълната класна стая. Тестовете преминават от ръка на ръка към първите чинове, а учениците шушукат, докато вадят учебниците. Лъчите на утринното слънце струят през мръсните прозорци.

— Определено не е тук, това поне е сигурно.

— И какво правим сега? — питам.

Г-жа Маккартни отново призовава класа да запази тишина и казва на коя страница да отворим учебниците, но думите й минават покрай ушите ми.

Беа обръща една от картите с лице към мен. На нея три звезди са увиснали над арка.

— Три от монети — казва тя. Посочва себе си, Сам и мен, после отново трите звезди на картата.

— Ние работим заедно, имаме си доверие един на друг. Ще я открием — казва.

— И как по-точно ще стане това? — обажда се Сам.

Очите на Беа започват да искрят като море.

— Имам идея.

Високият глас на г-жа Маккартни рязко я прекъсва.

— Г-це Морис — обръща се тя към мен. — Г-н Фейгън. Ако г-ца Кивлан ви разсейва със своите магьоснически заклинания, може да се преместите отпред.

Беа бързо скрива картите, но вече половината клас се е обърнал назад, хили се и зяпа.

— Извинете, г-жо Маккартни — промърморваме в един глас.

Г-жа Маккартни се обръща към Беа.

— Г-це Кивлан — казва, — това не е „Хогуортс“^[2], а сме в час по френски за пети курс. Затова сега дайте тон за песнопението на неправилните глаголи.

Целият клас избухва в смях. Може би само си въобразявам, но смехът днес като че ли не е толкова злобен като друг път. Сигурно магическите заклинания изглеждат някак по-привлекателни, щом ония, които се занимават с тях, са поканили всички на бал по случай Хелоуин, където ще присъстват и най-известните шестокурсници. Беа ми се усмихва крадешком, докато отваря учебника.

 

 

След края на часовете сме седнали на парадното стълбище и чакаме училището да се опразни. На паркинга пристигат коли, после си заминават (тази на майка ни обаче не е сред тях; тя ще работи до късно в студиото, но звъни на всеки половин час да се увери, че всички сме добре опаковани и защитени, не скачаме в някоя река и не режем с ножици). Учениците се разотиват по домовете на групички от по двама — трима. Отпред, на шосето, училищните автобуси пухтят и пуфкат, докато чакат всички да се качат. Покрай нас минават с тропот учителски токчета. Братчета и сестричета се надвикват, кучета лаят, вятърът свири. Нашето проточило се сиромашко лято върви към своя край.

Докато чакаме, към нас се присъединяват Алис, Ким и още няколко техни приятели: Ниъф, гаджето й Джо, неговият брат Мартин, който ни е връстник, и Карл Галахър, суперпротивният доверен приятел на Тоби Хийли. Карл се настанява на най-горното стъпало и бие на очи, че сяда плътно до Беа, но тя изглежда, не му обръща внимание. Няма как да не ми мине през ум, че никой не сяда толкова плътно до мен. Поглеждам Сам, който е от другата страна на Беа. После свеждам поглед.

Всички приказват само за маскения бал „Черна котка, уиски и луна“. Само заради това приятелите на Алис проявяват към нас снизхождение, мисля си, но все пак ми харесва да сме заедно.

— Имаш ли „Металика“^[3] в плейлистата? — обръща се Карл към Беа. — Ще ви трябва нещо и от старата школа за хелоуинския микс. Ами „Пинк Флойд“^[4]? „Гънс Ен Роузис“^[5]? Чакай да ти пусна няколко парчета, които според мен ще ти харесат.

Джо, който не изглежда особено впечатлен от внезапния интерес на Карл към Беа, разпитва Алис за пиенето.

— Как мислиш, дали Ник ще ни зареди с бира за партито? Така де, аз имам фалшива лична карта, но ще е яко, ако и той може да ни вземе пиячка — човек никога не знае кога ще се натресе на някой съсед в магазина за алкохол.

Но преди Алис да успее да отговори, телефонът й звъни.

— За вълка говорим… — подмята Джо.

Докато Алис се дръпва настрани, за да може да говори с Ник, Ниъф и Ким обсъждат костюмите.

— Чух, че Клода Донъхю щяла да бъде зайче — диадема с дълги уши и пухкава опашка.

Ким изсумтява.

— Зайче! И то на маскен бал! Тя не схваща ли, че това не е някакво си тъпо и старомодно хелоуинско парти?! Точно там е цялата работа!

— Нали и аз това казвам.

Беа изважда укулелето и тихо започва да припява. По релсите оттатък училищния двор преминава влак. Малко по малко паркингът опустява. Скоро наоколо се мотаят само неколцина изостанали, директорката, хора от канцеларията, един-двама учители и шепа ученици, които са или наказани да останат след часовете, или чакат за извънредните занимания.

— Е, чао тогава — казва Карл и се изправя да си ходи. — Отиваме в университетското барче — там има вечер „микрофонът е ваш“. Не е ли яко да се направим на колежани!

— Страхотно ще бъде — откликва Мартин. — Ще седим и ще си приказваме за лекциите по философия…

— Фасулска работа — прекъсва го Мартин. — Просто дрънкай глупости и гледай да ги говориш с претенцията на авторитет.

— Покрай това ще изпия една-две бири и ще изсвиря няколко парчета. Е, момчета, идвате ли?

— Звучи страхотно — отговаря Сам. И се обръща към нас. — Нали Мелани ще остане до късно в студиото? Значи после може да се приберем с нея.

Поглеждам го изразително в смисъл Не помниш ли плана?, но не мога да го виня, че иска да изкара една вечер със звездната компания на училището.

— Двете с Беа трябва да свършим една работа — казвам мъгляво. Беа кимва и Карл добива леко разочарован вид. — Следващият път обаче идваме със сигурност.

— Значи нови магии — подмята Мартин, който учи френски с нас. После размахва ръце, сякаш прави заклинание, но усмивката му е закачлива.

— Точно така — отвръща Беа с лукава усмивка. — Ще танцуваме голи около кладата и ще принасяме в жертва девственици. Наемаш ли се за доброволец?

Физиономията на Мартин посърва.

— Може би следващия път — казва малко резервирано.

Скришом ритам Беа. Тя разперва ръце, сякаш иска да каже: Какво толкова!

Алис неодобрително цъка.

— Беа, дръж се прилично с хлапетата — нарежда й, а Мартин и Джо се разсмиват.

Беа намига на Алис и разтърсва къдрици.

— Е — продължава Алис, поглеждайки телефона си, — имам среща с Ник в центъра след час, така че ще дойда заедно с вас с автобуса.

— Тогава доскоро. — Сам ни прегръща двете с Беа за довиждане и тръгва след Алис и приятелите й към автобусната спирка.

Проследявам ги с поглед, докато Беа не ме дръпва. Въздъхвам.

— Сега ще е най-добре да намерим каквото търсим — казвам. — И дано си е струвало цената да пропуснем купона.

Двете с Беа се промъкваме обратно в училище. Беа проточва врат и надзърта през релефното стъкло на прозорчето над вратата към една от класните стаи, които се използват за занималня. Тихичко подсвирва и бързо скрива глава. Двете се кискаме и хукваме по коридора да се скрием зад ъгъла. След няколко минути от стаята излиза Тоби Хийли.

Освен че е може би едно от най-красивите момчета в училище, Тоби е също и син на секретарката. Алис някак успя да го убеди да задигне от майка си ключовете за канцеларията и да ни ги даде. Представа нямам как го е постигнала — Тоби не е от тези, които нарушават правилата.

Докато той върви припряно към нас, отново усещам онова нервно пърхане в стомаха — дали защото предстои да проникнем като престъпници в канцеларията, или пък е от сърдечно вълнение, защото Тоби е от момчетата, които приличат повече на филмов герой, отколкото на реален човек. А някакво тънко гласче в дебрите на моето съзнание се пита дали — само хипотетично — не ни помага, защото изпитва някакъв бегъл интерес към мен. Забелязала съм как напоследък ми се усмихва и ме поздравява по коридорите, но то може да е само защото съм сестра на Алис.

Тоби хвърля поглед през рамо и завива зад ъгъла, където го чакаме ние.

— Е — казва, — г-ца Дилейни си мисли, че съм до тоалетната, така че трябва да побързам. — Измъква връзка ключове от вътрешния джоб на сакото си. Подава ни ги, но дръпва ръка малко преди Беа да ги сграбчи. — Всъщност за какво ви трябват?

— Не ти влиза в работата — отговаря Беа.

Той я измерва с поглед.

— Нали ви е ясно, че заради това мога сериозно да загазя?

Беа подбелва очи.

— Не драматизирай чак толкова — отговаря му тя, а аз си мисля, че е странно да чуеш нещо подобно точно от устата на Беа.

Тоби промърморва нещо под нос, което звучи като вещица.

— Просто търсим телефона на един човек — бързо се намесвам.

— Това има ли нещо общо с маскения бал в петък?

Изведнъж ме хваща страх. Знам, че Алис е поканила приятелите си, но нямах представа дали Тоби ще дойде.

— Да — отговаря категорично Беа. — И е много важно.

Тоби изглежда заинтригуван, но не задава повече въпроси.

— Екстра — казва само. Подава ми връзката ключове и посочва кой е за канцеларията. — Пуснете ги в моето гардеробче, като свършите — казва. — Номер 503 пред кабинета на г-н Конъли. — После ни се усмихва бегло. — Е, доскоро — казва и ми намигва, преди да забърза обратно.

Двете с Беа се споглеждаме; тя едва успява да потисне усмивката си, когато й подавам точния ключ. Стараем се да приключим колкото се може по-бързо. Кантонерките скърцат, а ние сподавяме смеха си. Беа ми прошушва, че сме извадили късмет, защото нашето училище все още е в каменната ера — документацията на другите училища отдавна вече е в компютрите и е защитена с пароли; тук обаче държим досиетата на учениците в кантонерки, които даже не се заключват. Това е едно от предимствата да живееш в малко градче насред нищото, графство Мейо: нас двайсет и първи век още не ни е застигнал.

— Как й беше фамилията? — пита Беа, докато прехвърля подредените по азбучен ред папки.

Отварям уста да отговоря, после свивам вежди.

— Напоследък нещо ми се губи — казвам. — Знам, че я знам. — Вбесена разтърквам чело. — Пробвай на М.

Беа прехвърля няколко папки, после триумфално измъква една.

— Открих я!

Досието на Елси е лекьосано с чай, точно върху фамилията. Картонените корици са залепнали — сигурно чаят е бил със захар и мляко и като е засъхнал, се е превърнал в лепило, — но за късмет необходимата информация е на предната корица. Беа набързо си записва адреса и телефона в тетрадката за домашно и се прокрадваме обратно в коридора като истински бандити, притичвайки ниско приведени покрай прозорците на класните стаи.

След като вече сме изхвръкнали от училищната сграда и сме притичали през паркинга оттатък оградата, изиграваме танца на победата. Препускаме и подскачаме по тревата покрай шосето, а щом стигаме черния път извън града, разперваме ръце и се въртим в кръг като пумпали. Униформените ни поли се разтварят като карирани камбанки.

Останали без дъх се тръшваме край пътя близо до реката и Беа измъква телефонния номер на Елси. Подава ми го без да каже дума, а аз вадя телефона си и го набирам. Всичко се случва много бързо. Над главите ни шумолят дървета и чуруликат птички. В полето блее овца. Във въздуха намирисва на дъжд. Долепям телефона до ухото си и притаявам дъх. Минава известно време, докато започне да звъни, после телефонът ми издава едно жално пий-бип-бип и връзката прекъсва. Беа ме наблюдава с очакване. Поклащам глава.

— Телефонът й или е изключен, или това не е нейният номер.

Кой знае защо имам чувството, че потъвам.

Беа изглежда разочарована. После сяда с изопнат гръб.

— Тогава да отидем у тях — предлага.

— У тях?

— Че защо не? Ако Алис е права и тя лежи с настинка вкъщи, тогава може да й занесем бисквити и кутия чай от лайка, за да разберем как се чувства.

Представям си Елси като малката вуду кукла^[6] върху мишия капан.

— Знам ли… — казвам тихо.

— Хайде де, Кара — подканва ме Беа. — Дай само да се отбием да видим дали е добре и да я поканим на партито. Може пък да се зарадва на неочаквани гости.

Поглеждам към отсрещния бряг на реката, където шумолят дърветата. Мисля си за снимките, които принтирах, и за всички въпроси, които напират в мен. Обръщам се към Беа и се усмихвам широко.

— Дадено — казвам, а тя протяга ръка към тетрадката с адреса на Елси. — Давай да намерим Елси.