Мойра Фоули-Дойл
Сезонът на злополуките (10)

9

На обед Ким се кани да затвори будката за тайни по-рано, но преди да е успяла аз сядам зад паравана и напечатвам на пишещата машина още една тайна за кутията. Пиша бързо, някои от чукчетата на буквите залепват за листа, други изобщо не се вдигат, така че крайният резултат е следният: Никоога няма да целуна този в когото съм влюбена. Не очаквам бележката ми да бъде включена в артинсталацията в края на учебната година и отчасти заради това я пускам в кутията.

Ким тръгва заедно с мен към столовата. Разправя, че тази година г-ца Бърн искала да направи по-различен тип инсталация с бележките от будката за тайните. Искала учениците да илюстрират тайните и да превърне една от класните стаи в стая на тайните — в нея щели да бъдат изложени както самите тайни, така и картини и пластики, които да ги илюстрират. Казвам й, че тая идея нещо не ме кефи. По̀ ми харесваше старата артинсталация в края на всеки срок, казвам, когато бележките са закачени като на простор над главите ни из всички коридори в училище. Също като балончетата с мисли на героите от комиксите. Така можеш да прочетеш тайните, но не и да ги стигнеш. В това има едновременно нещо зловещо и успокоително.

Ким ме поглежда изпитателно.

— Майка ти е художник, нали?

Казва го така, сякаш майка ми е единственият художник на света.

— Аха. Или поне един от многото.

— Ясно. — Ким блъска вратата на столовата и ме пуска да мина първа. Шумът вътре се стели като мъгла. — Ей! — Тя се заковава на място и ме дръпва за ръката. — А защо ти не я поемеш?

— Кое?

— Будката за тайни.

Отварям уста да откажа още на секундата, но Ким ме прекъсва.

— Аз приех само защото г-ца Бърн ме помоли, но мисля да се откажа от часовете по изкуство — и без това имам още осем свободноизбираеми предмета.

Поклащам глава и се каня пак да откажа, но тя отново ме прекъсва.

— Твоя е — обявява и пак ме спира. — Това, за листчетата с мислите ни като балончета, на мен никога не би ми хрумнало.

Хвърлям поглед на групичката четвъртокурсници в столовата. Двама от тях са впили устни един в друг, езиците им работят с мрачна решителност. Край мен токчетата на Ким трополят по пода.

— Ще си помисля — казвам.

На масата край прозореца седят Сам и Беа заедно с Ниъф, Джо и, за моя огромна изненада, и Тоби. Устата на Сам вече не кърви. След като прекара остатъка от часа по физическо и целия час по ирландски с торба лед на лицето в лекарския кабинет, сега изглежда определено весел. Най-вероятно, защото г-ца О’Шогнеси не е разбрала, че той не си е написал домашното по ирландски снощи.

Алис е отвън точно пред прозореца и говори по телефона. Изражението й е буреносно. Тоби ми прави място да седна до него. Докато се настанявам, Беа ми смигва доста недискретно. Тя надрасква нещо върху лист хартия, после го сгъва и го подава на Ким.

— Изящен труп — казва.

— Моля, какъв труп?! — пита ококорена Ким. Сам се разсмива на обърканата й физиономия. Допускам, че Ким и нейните приятели едва ли пишат заедно стихове в междучасията. Поглеждам Тоби крадешком, чудейки се дали е схванал за какво става дума. Той ми се усмихва.

— Изящен — повтаря Беа.

— Това всъщност не е отговор на въпроса й, Беа — отбелязвам. Ким се опитва да разгъне листа, но Беа го дръпва обратно.

— „Изящен труп“ е вид стихотворна форма — казва тя.

— Както и вид мъртво тяло — допълва Сам.

Беа го рита под масата.

— Вид стихотворение — продължава тя, — което е написано от няколко души. — Вади от чантата си бележник със спирала и къса чист лист. — Един пише тристишие, после сгъва листа, така че първите два реда от него да не се виждат и го предава на следващия. Той използва този последен ред като начало на своето тристишие — обяснява. — И така нататък.

— Този похват най-често се използва в рисуването — опитвам се да обясня, като виждам как недоумяващо се споглеждат Ким и Ниъф. — Един рисува главата и сгъва листа, друг прави тялото и така нататък, докато накрая се получава нещо като чудовището на Франкенщайн. — Ким и Ниъф все още изглеждат шашнати. — От там идва и терминът „изящен труп“ — промърморвам, внезапно загубила енергия и желание да продължа. Може би наистина сме безнадеждни, може би винаги ще си останем откачалки в очите на останалите.

Беа отново подава листа на Ким и тя го поема доста неохотно. После поглежда към Алис, която продължава да говори по телефона навън, жестикулирайки гневно. Ниъф се изкисква притеснено.

— Хайде, давайте — подканя ги Джо. — Напишете стихотворение.

Ким го поглежда навъсено, но кой знае защо решава да ни угоди. Навежда се и косата й пада върху листа. Тоби премята ръка през раменете ми. Цялата почервенявам при тая близост, но не се дръпвам. Представа нямам с какво съм привлякла вниманието му, но съм доволна, че ме е забелязал. Радвам се и че не е толкова стъписан от нашия „изящен труп“ като Ким и Ниъф. Почти съм убедена, че двете момичета и Джо са седнали при нас само заради Алис, но изобщо не знам какво прави Тоби тук.

— Е, Кара — подхваща той, — Беа ни разказа всичко за изоставената къща, която сте открили.

— Ами, да — казвам, — невероятна е. Хем плашеща, хем красива.

— Идеално място за маскарад — съгласява се Беа.

— Ти как ще се маскираш? — пита ме Тоби. — Как ще мога да те позная под маската?

— Аз ще бъда фея. И ще ме познаеш, защото ще съм си същата, но преоблечена като фея. — Усещам топлата ръка на Тоби небрежно преметната около раменете ми, вдъхва ми известна сигурност, докато седя в столовата на маса, имитация на дърво, която е поне на трийсет и пет години и се клати. Отвън Алис май вече крещи. — Но няма да съм като ония смешни детски играчки феи. Не фея като… — Напрягам се да се съсредоточа върху мисълта за феята.

— Не като феята Камбанка^[1] ли?

— Всъщност точно обратното. — Замислям се за секунда. — Точно за феи като Камбанка си мисля. Тя се опита да убие Уенди — у нея има някаква зла жилка, някаква отмъстителност. Камбанка не следва сляпо правилата в света на хората и това я прави непредвидима и малко опасна.

— Също като русалките в Питър Пан — обажда се Беа. — И те се опитаха да удавят Уенди.

— Горката Уенди — всички митични създания се опитват да й видят сметката — отбелязва Сам и ние се разсмиваме.

— Ще бъда от феите, които са малко опасни — казвам. — От тия, с които човек винаги е нащрек и никога не знае какъв ще е следващият им ход.

— Това ми харесва — казва Тоби и съзаклятнически се примъква още по-близо до мен. — Звучи… непредсказуемо.

Нямам представа защо, но пак се изчервявам. Много добре знам, че внезапният интерес на Тоби към мен е нещо временно, че той сигурно вече е излизал на среща с всички готини мацки от училището и че аз съм само някаква огризка, която чак сега е забелязал. Но той все пак ме забеляза. И засега това може би ми е напълно достатъчно.

— Ами ти? — питам го, щом забелязвам, че Сам и Беа ни зяпат. — Ти какъв ще бъдеш?

— Ще трябва да почакаш, за да разбереш.

— Тогава как ще те разпозная? — казвам закачливо.

Тоби повдига едната си вежда.

— Може пък да ти позволя да надникнеш под моята маска.

Ниъф се задавя. Джо я тупа по гърба. Лицето ми пламва (отново), но за щастие Беа отвлича вниманието от мен.

— Не, не и не. Ти едва ли искаш това — казва тя и дълбокомислено поклаща глава.

Тоби я поглежда.

— Маските са нещо много важно — продължава Беа. — За да не може привиденията да ни разпознаят и да ни последват чак до домовете ни. Защото, ако някой от нас се издъни, те точно това ще направят. Всички привидения, които са се притаили на тавана, ще ни гледат как танцуваме и само това ще дебнат — някой да си свали маската.

Тоби поглежда Беа така, както я зяпат всички, щом започне да заплита някоя от нейните истории. Сам, изглежда, забелязва това и измерва Тоби със свити вежди. После се обръща и закачливо подръпва косата на Беа.

— Ще имаме грижата маските ни да са здраво вързани — казва.

Беа цупи устни и леко тупва Сам по бузата.

— Ти поне ме разбираш, Сами — казва.

Нямам представа защо, но сърцето ми прескача един удар. Може и само да си въобразявам, но когато Сам спира поглед на преметнатата през раменете ми ръка на Тоби, виждам някаква зла искрица в очите му, които сега са сини като кичура в косата му. Сърцето ми започва да бие по-забързано и аз се намествам още по-удобно в прегръдката на Тоби.

Ким ми подава листа — последният й ред е посветен на среднощния маскарад. Алис най-после влиза вътре, а аз си представям как ще изглежда моята маска — плетеница от пайети в цветовете на крилете, — но някъде дълбоко в съзнанието ми остава запечатано онова изострено тревожно лице, което гледа втренчено иззад завесите в къщата на духовете. Изведнъж ми хрумва, че щом Ким предложи на мен будката за тайни, значи изобщо не очаква Елси да се върне на училище.

— Ей, Ким — викам я, след като звънецът е ударил и Тоби е дръпнал ръката си (и цялото си тяло) с непонятна бегла целувка по бузата, за която решавам да мисля по-късно. Ким вече си закопчава чантата. — Защо искаш аз да поема будката за тайни? Ами Елси?

— Елси ли?

— Ами да, Елси. — Излизам заедно с нея от столовата, изоставайки малко по-назад от останалите. — Това открай време си е неин проект, още от втори курс. Даже според мен точно тя я измисли. И я разработи, или както там се казва.

Ким изненадано свива леко устни.

— Ами — отвръща, — аз не го знаех.

— Я кажи… — Хващам я за лакътя и я придърпвам по-близо до себе си. — Г-ца Бърн ли намекна, че Елси няма да се върне?

— Не, нищо подобно — отговаря Ким, но продължава да гледа объркано.

— Г-ца Бърн каза ли изобщо нещо за Елси?

— Май не, не мисля. — Ким само повдига рамене и ме оставя насред шумния коридор със свито сърце.

 

 

Ето какво научавам за Елси до края на часовете този ден: тя не е имала никакви приятели, междучасията е прекарвала в будката за тайни, никой не я е познавал истински. Нито един от преподавателите и учениците, които разпитах, не знаеше нито къде може да е, нито къде живее, нито кои предмети е изучавала. В час е била съвсем тиха, никой не я е забелязвал. Сякаш цял живот е прекарала изтикана някъде в ъгъла на картинката. Човек, когото забравяш, щом обърнеш страницата.