Джени Хан
P.S. Все още те обичам (54)

53

В кухнята сме и чистим след закуската с палачинки, когато татко казва:

— Струва ми се, че наближава рожденият ден на друго от момичетата Сонг. — И пее: — Ти си на шестнайсет, ставаш на седемнайсет… — Чувствам силен прилив на обич към него, към бащата, когото съм щастлива да имам.

— Каква е тази песен? — прекъсва го Кити.

Хващам я за ръцете и започвам да я въртя из кухнята.

— Аз съм на шестнайсет, ставам на седемнайсет. Знам, че съм наивна. Някои казват, че съм сладка, и ми се иска да им вярвам.

Татко мята кърпата за съдове на рамото си, марширува на място и пее с дълбок баритон:

— Трябва ти някой по-голям и по-мъдър да ти казва какво да правиш…

— Тази песен е сексистка — заявява Кити, когато я накланям.

— Така е — съгласява се татко и я плясва с кърпата. — А въпросното момче всъщност не е по-голямо и по-мъдро. Той всъщност е трениран за нацист.

Кити се плъзга встрани от нас.

— Ама вие за какво говорите?

— Песента е от „Звукът на музиката“ — отвръщам аз.

— От онзи филм за монахинята? Не съм го гледала.

— Как така си гледала „Семейство Сопрано“, а „Звукът на музиката“ — не?

Татко пита притеснен:

— Кити е гледала „Семейство Сопрано“?

— Само рекламите — бързо отвръща тя.

Продължавам да си пея и да се въртя в кръг като Лийзъл в беседката.

— Аз съм на шестнайсет, ставам на седемнайсет, невинна като роза… Някои казват, че съм сладка, и ми се иска да им вярвам…

— Как така ще вярваш на някакви случайни хора, които не познаваш?

— Това е песен, Кити, не го казвам аз! Господи! — Спирам да се въртя. — Лийзъл обаче беше малко глупава. Все пак по нейна вина нацистите едва не ги заловиха.

— Аз бих казал, че беше по вина на капитан Фон Трап — обажда се татко. — Ролф беше мил човек, той щеше да ги пусне, но Георг му се противопостави. — Той клати глава. — Георг фон Трап, какво его само! Хей, да си пуснем ли „Звукът на музиката“ някоя вечер?

— Разбира се — отговарям аз.

— Този филм звучи ужасно — казва Кити. — Що за име е Георг?

Не й обръщаме внимание.

— Тази вечер? — пита татко. — Ще направя такос по овчарски.

— Аз не мога. Ще ходя в „Белвю“.

— Ами ти, Кити? — пита татко.

— Майката на Софи ни учи как се правят латке питки — казва Кити. — Знаеш ли, че ако им сложиш отгоре ябълков сос, са много вкусни?

Раменете на татко увисват.

— Да, знам. Явно ще трябва да ви ангажирам поне месец предварително.

— Или да поканиш госпожица Ротсчайлд — предлага Кити. — Нейните уикенди също са доста самотни.

Той я поглежда озадачен.

— Сигурен съм, че има по-интересни неща за вършене от това да гледа „Звукът на музиката“ със съседа.

— Не забравяй за такос по овчарски — казвам небрежно. — Те също са привлекателни. И ти, разбира се. Ти си привлекателен.

— Определено си привлекателен — добавя Кити.

— Момичета… — започва татко.

— Чакай — прекъсвам го аз. — Нека кажа само едно. Ти трябва да излизаш на срещи, татко.

— Аз излизам на срещи!

— Досега си бил само на две срещи. — Той мълчи. — Защо не поканиш госпожица Ротсчайлд да излезете? Тя е сладка, има хубава работа, Кити я обича. И живее съвсем близо.

— Точно затова не бих я поканил — казва татко. — Не бива да излизаш със съседка или колежка, защото после се налага да я виждаш всеки ден, ако нещата не потръгнат.

— Като в поговорката „Не сери там, където ядеш?“ — пита Кити, а когато татко се смръщва, бързо се поправя: — Исках да кажа „Не акай там, където ядеш“. Това имаш предвид, нали, татко?

— Да, предполагам, че това имам предвид, но, Кити, не искам да използваш такива думи.

— Извинявай, но все пак мисля, че трябва да дадеш шанс на госпожица Ротсчайлд. Ако не се получи — няма да се получи, голяма работа.

— Не искам да ви давам твърде големи надежди — казва татко.

— Такъв е животът — заявява Кити. — Нещата невинаги се получават. Виж какво стана с Лара Джийн и Питър.

Поглеждам я кръвнишки.

— Много благодаря.

— Просто се опитвам да дам пример — отвръща тя. Отива до татко и го прегръща през кръста. Това дете наистина знае как да постигне целта си. — Просто си помисли, тате. Такос. Монахини. Нацисти. И госпожица Ротсчайлд.

Той въздиша.

— Сигурен съм, че тя вече има планове.

— Каза ми, че ако я поканиш, ще се съгласи — избълвам аз.

Той се сепва.

— Така ли? Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— Е… тогава може да я поканя. На кафе или питие. „Звукът на музиката“ е твърде дълъг за първа среща.

С Кити викаме възторжено и удряме длани.