Джени Хан
P.S. Все още те обичам (53)

52

Кити иска да остане още след панаира, затова се прибирам сама, когато забелязвам колата на Дженевив на пътя. И просто ей така — я проследявам. Време е да очистя това момиче.

Тя обаче е смела. Така лъкатуши из трафика, че на няколко пъти едва не я губя. Искам да й извикам: Не съм достатъчно добър шофьор за това.

Най-накрая спира. Разпознавам, че е офис сградата, в която работи баща й. Тя влиза вътре и аз паркирам отпред, но не твърде близо. Изключвам двигателя и свалям седалката назад, за да не ме види.

Минават десет минути — нищо. Дори нямам представа защо идва в офиса на баща си през уикенда. Може би помага на секретарката му? Май ще се наложи да почакам. Но ще чакам вечно, ако трябва. Ще победя, каквото и да става. Дори не ми пука за наградата. Просто искам победата.

На път съм да задремя, когато от сградата излизат двама души — баща й, с костюм и палто от камилска вълна, и някакво момиче. Свличам се в седалката. Първо си мисля, че е Дженевив, но това момиче е по-високо. Присвивам очи. Разпознавам я. Тя беше съученичка на Марго. Мисля, че бяха заедно в „Ки Клуб“. Ана Хикс. Те излизат на паркинга заедно, той я изпраща до колата й. Тя търси ключовете си. Той я хваща за ръката, обръща я към себе си. И се целуват. Страстно. С език. Опипват се навсякъде.

О, господи! Тя е на възрастта на Марго. Само на осемнайсет. Бащата на Дженевив я целува, сякаш е голяма жена. Той е татко. А тя е нечия дъщеря.

Призлява ми. Как може да причинява това на майката на Дженевив? На Джен? Тя дали знае? Това ли е проблемът, който преживява? Ако татко някога направи такова нещо, сигурно вече няма да мога да гледам на него по същия начин. Не знам дали ще мога да гледам и на живота си по същия начин. Това ще е такова предателство, не само към семейството ни, но и към него самия, към човека, който е бил.

Не искам да гледам повече. Свеждам глава, докато те двамата излизат с колата от паркинга. Аз също паля двигателя, когато Дженевив излиза със скръстени ръце и сведени рамене.

О, господи! Вижда ме. Присвива очи и тръгва право към мен. Искам да потегля, но не мога. Тя застава право пред мен и сочи ядосано да сваля прозореца. И аз го правя, но ми е трудно да я погледна в очите.

— Видя ли ги? — сопва се тя.

— Не — отвръщам немощно. — Нищо не видях…

Лицето й почервенява. Знае, че лъжа. За секунда съм ужасена, че ще се разплаче или ще ме удари. Иска ми се просто да ме удари.

— Хайде — успява да изрече. — Очисти ме. Нали за това си дошла? — Клатя глава и тогава тя грабва ръцете ми от волана и ги залепва на ключицата си.

— Ето, ти победи, Лара Джийн. Играта свърши.

След това хуква към колата си.

Баба ме научи на една корейска дума. Джунг. Това е връзката между двама души, която не може да бъде прекъсната дори когато любовта се превърне в омраза. Все още пазиш старите чувства към него; не можеш да се освободиш напълно; винаги ще имаш нежност в сърцето си за него. Мисля, че донякъде чувствам това към Дженевив. Джунг е, защото не мога да я мразя. Ние сме свързани.

И пак заради джунг Питър не може да се откъсне от нея. И те са свързани. Ако моят татко направи това, което направи нейният, нямаше ли да отида при човека, който никога не би ме отпратил? Който винаги ще е до мен, който ме обича повече от всички? Питър е този човек за Дженевив. Как мога да й се сърдя заради това?