Джени Хан
P.S. Все още те обичам (48)

47

Преследването на Дженевив ми е някак странно познато. Всякакви малки подробности се завръщат. Опияняваща комбинация от нещата, които преди знаех за нея, и нещата, които не знам. Тя минава през закусвалнята „Уенди“ и без дори да погледна, знам какво има в торбичката. Малък леден шейк, малки картофки и шест пилешки хапки.

С Джон я следваме известно време през града, но я губим на светофар, затова тръгваме направо към „Белвю“ Имам среща на комитета по планиране на военновременния купон. Той наближава и ние удвояваме усилията, за да сме готови навреме. „Белвю“ се превърна в моето убежище, в моето безопасно място във всичко това. Отчасти защото Дженевив не знае за него, затова не може да ме очисти там, но и защото единствено там няма да срещна нея и Питър, които вече са свободни да правят каквото решат заедно.

В началото на срещата завалява сняг. Всички се събират до прозорците да гледат, клатят глави и казват:

— Сняг през април! Можете ли да повярвате? — А после се заемаме отново с украсата. Джон помага с банера.

Когато приключваме, навън е натрупал няколко сантиметра сняг, който вече се е заледил.

— Джони, не можеш да караш в такова време. Абсолютно ти забранявам — казва Сторми.

— Бабо, ще се оправя. Аз съм добър шофьор.

Тя го плясва по ръката.

— Казах ти да не ме наричаш „бабо“! Само Сторми. Отговорът е „не“. Категорична съм. Тази нощ двамата оставате в „Белвю“. Твърде опасно е. — Поглежда ме строго. — Лара Джийн, обади се още сега на баща си и му кажи, че не ти позволявам да излизаш в това време.

— Той може да дойде да ни вземе — предлагам аз.

— И горкият вдовец да катастрофира по пътя насам? Не. В никакъв случай. Дай ми телефона си. Аз ще му се обадя.

— Но… утре сме на училище — казвам аз.

— Отменено е — заявява тя с усмивка. — Току-що съобщиха по телевизията.

— Но аз нямам никакви вещи тук! Нямам четка за зъби, пижама, нищо!

Тя ме прегръща.

— Успокой се и остави на Сторми да се погрижи за всичко. Не тревожи малката си красива главица.

И така, с Джон Амброуз Макларън прекарваме нощта заедно в старчески дом.

* * *

Снежна буря през април е магическо нещо. Дори да е заради климатичните промени. Няколко розови цветя вече са напъпили в градината пред дневната на Сторми и снегът ги ръси силно, както Кити поръсва захар върху палачинките — бързо и по много. Скоро вече розовото не се вижда — всичко е покрито с бяло.

Играем на дама в дневната на Сторми, на голяма табла за дама, каквато се продава в „Кракър Баръл“. Джон ме би два пъти и не спира да ме пита дали го оставям да победи. Аз си мълча, но отговорът е „не“, просто е по-добър от мен на дама. Сторми сервира пиня колада, която е смесила в блендера си със „съвсем мъничко ром, колкото да ни сгрее“, и изпече в микровълновата замразени банички със спанак, които никой не докосва. Бинт Крозби звучи от уредбата. Към девет и половина Сторми се прозява и казва, че скоро ще си ляга. С Джон се споглеждаме — още е много рано и аз не помня откога не съм си лягала преди полунощ.

Сторми настоява да остана при нея, а Джон щял да спи в гостната на господин Моралес. Джон не е особено възхитен от идеята, защото пита:

— Не мога ли да спя тук на пода?

Изненадана съм, когато тя поклаща глава.

— Не смятам, че бащата на Лара Джийн ще одобри това!

— Наистина не мисля, че татко ще има нещо против, Сторми — обаждам се аз. — Мога да му се обадя, ако искаш.

Отговорът е категоричен: Джон трябва да спи при господин Моралес. За дама, която все ми казва да си живея живота и да си нося презерватив, тя е доста по-старомодна, отколкото предполагах.

Сторми дава на Джон кърпа за лице и стиропорени тапи за уши.

— Господин Моралес хърка — казва му, докато го целува за лека нощ.

Джон вдига вежди.

— Откъде знаеш?

— Не би искал да знаеш! — Тя влиза с танцова стъпка в кухнята като грандама, каквато всъщност е.

Джон ми шепне:

— Наистина не искам да знам.

Прехапвам вътрешността на бузата си, за да не се засмея.

— Пусни телефона си на вибрация — заръчва ми той, преди да излезе. — Ще ти пиша.

* * *

Чувам хъркането на Сторми и шепота на ледените снежинки, които удрят по прозореца. Не спирам да се въртя в спалния чувал на Сторми, въртя се, горещо ми е и ми се иска тя да не беше усилила толкова отоплението. Възрастните хора все се оплакват колко било студено в „Белвю“ и че отоплението било „ужасно“, както казва Дани от сграда „Азалия“. На мен ми се струва доста горещо. Прасковената сатенена нощница с висока яка, която Сторми настоя да облека, не облекчава положението. Лежа настрани, играя на „Кенди Кръш“ на телефона си и се чудя кога Джон най-после ще ми пише.

* * *

Искаш ли да играем в снега?

Отговарям веднага:

ДА! Тук е много горещо.

В коридора след две минути?

Ок.

Ставам толкова бързо, че едва не се спъвам в чувала. Светвам с телефона, за да си намеря палтото и ботушите. Сторми продължава да хърка. Не мога да намеря шала си, но не искам да карам Джон да чака, затова хуквам навън без него.

Той вече е в коридора. Косата му е щръкнала на тила и си мисля, че само заради това бих могла да се влюбя в него, ако си позволя. Когато ме вижда, той протяга ръце и пее:

— Искаш ли да направим снежен човек? — Аз се смея така силно, че той добавя: — Тихо, ще събудиш хората! — Което само ме разсмива още повече.

— Едва десет и половина е!

Хукваме по покрития с килим коридор и се смеем възможно най-тихо. Но колкото повече се опитваш да потискаш смеха, толкова по-трудно е да спреш.

— Не мога да спра да се смея — пъшкам аз, когато изтичваме през плъзгащите се врати в двора.

И двамата сме останали без дъх; спираме рязко.

Земята е покрита с дебела снежна пелена, като овча вълна. Толкова е красиво и притихнало, че сърцето почти ме боли от удоволствие. Осъзнавам, че съм щастлива, защото не съм се сетила нито веднъж за Питър. Обръщам се към Джон, той ме гледа с лека усмивка, която предизвиква пърхане в корема ми.

Завъртам се в кръг и пея:

— Искаш ли да направим снежен човек? — А после пак започваме да се кикотим.

— Заради теб ще ни изхвърлят оттук — предупреждава ме той.

Хващам го за ръцете, карам го да се завърти с мен възможно най-бързо и викам:

— Спри да се преструваш, че живееш тук, старче!

Той пуска ръцете ми и двамата се препъваме. После грабва шепа сняг и започва да я прави на топка.

— Старче, значи? Ще ти покажа кой е старче!

Бягам далеч от него и се пързалям по снега.

— Да не си посмял, Джон Амброуз Макларън!

Той хуква след мен, смее се и диша тежко. Успява да ме сграбчи през кръста и вдига ръка, сякаш ще пъхне снежната топка в гърба ми, но в последната секунда ме пуска. Гледа ме с широко отворени очи.

— Боже! Да не си с нощницата на баба ми под палтото?

Аз се кикотя и питам:

— Искаш ли да видиш? Много е колоритна. — Понечвам да откопчая палтото си. — Чакай, първо се обърни.

Той клати глава, но се подчинява.

— Това е странно. — Още щом се обръща, грабвам шепа сняг, правя я на топка и я слагам в джоба на палтото си.

— Добре, обърни се.

Джон се обръща и аз запращам топката право към главата му. Удря го в окото.

— Ох! — вика той и се бърше с ръкав.

Аз ахвам и тръгвам към него.

— Боже! Много съжалявам. Добре ли си…

Той вече загребва сняг, хвърля го към мен и така започва боят със снежни топки. Преследваме се из двора и аз отбелязвам още едно страхотно попадение в гърба му. Обявяваме примирие, когато се подхлъзвам и едва не падам по задник. За щастие Джон ме хвана навреме. Не ме пуска веднага. Взираме се един в друг за секунда, ръката му е на кръста ми. По миглите му има снежинки.

— Ако не знаех, че още си хлътнала по Кавински, щях да те целуна.

Потрепервам. Преди Питър, най-романтичното ми преживяване беше с Джон Амброуз Макларън, в дъжда, с топките. А сега това. Колко странно, че така и не започнах да излизам с Джон, а именно с него са два от най-романтичните ми мигове.

Той ме пуска.

— Замръзваш. Да се прибираме.

Отиваме в салона на етажа на Сторми да седнем и да се размразим. Там свети само една лампа за четене и е сумрачно и тихо. Изглежда, всички обитатели са се прибрали в апартаментите си. Странно е да съм тук без Сторми или някой от другите. Сякаш си в училище през нощта. Седим на канапе във френски стил и аз си събувам ботушите, за да си стопля краката. Размърдвам пръсти, за да започна да ги усещам.

— Жалко, че не можем да запалим огън — казва Джон, протяга ръце и гледа към камината.

— Да, не е истинска. Сигурно има някакъв закон, който забранява истински камини в старческите домове… — Замълчавам, защото виждам Сторми — с коприненото кимоно, излиза от апартамента си и тръгва на пръсти по коридора. Към апартамента на господин Моралес. Господи!

— Какво? — пита Джош и аз запушвам устата му с длан. Смъквам се на дивана чак до пода. Дърпам и него до мен. Оставаме там, докато не чуваме щракването на затваряща се врата.

— Какво става? — пита той. — Какво видя?

— Не знам дали искаш да знаеш — прошепвам в отговор.

— Господи! Какво беше? Просто ми кажи.

— Видях Сторми с червеното кимоно, промъкваше се към апартамента на господин Моралес.

— О, господи! — казва той задавено. — Това е…

Поглеждам го съчувствено.

— Знам, съжалявам.

Той клати глава и се обляга на дивана, протегнал дългите си крака напред.

— Еха. Това е уникално. Прабаба ми води по-активен сексуален живот от мен.

Не мога да се сдържа и питам:

— Ами… значи не си правил секс с много момичета? — И бързо добавям: — Извинявай, аз съм много любопитна. — Чеша се по бузата. — Може да се каже дори, че съм прекалено любопитна. Не е нужно да отговаряш, ако не искаш.

— Не, ще отговоря. Никога не съм правил секс.

— Какво! — Не мога да повярвам. Как е възможно?

— Защо си толкова шокирана?

— Не знам, предполагам, съм си мислила, че всички момчета го правят.

— Е, имал съм само едно гадже и тя беше религиозна, затова така и не го направихме, което не беше проблем. Повярвай ми, не всички момчета правят секс. Бих казал, че повечето не правят. — Замълчава и пита: — А ти?

— И аз никога не съм правила.

Смръщва се объркан.

— Чакай, аз си мислех, че ти и Кавински…

— Не. Защо си мислел така? — О, видеото. Преглъщам с усилие. А си въобразявах, че вероятно е единственият, който не го е виждал. — Видял си видеото във ваната.

Той се колебае, после казва:

— Да. Отначало не знаех, че си ти, чак до партито с капсулата на времето, когато разбрах, че сте заедно. Едно момче ми го показа в училище, но не се загледах внимателно.

— Само се целувахме — казвам и свеждам глава. — Иска ми се да не го беше виждал.

— Защо? Честно, за мен няма никакво значение.

— Предполагам, че ми харесваше да си мисля, че в твоите очи съм друга. Усещам, че сега хората ме гледат различно, но ти все още ме смяташе за старата Лара Джийн. Разбираш ли ме?

— Но аз точно така те виждам. За мен си същата. Винаги ще те виждам така, Лара Джийн.

Думите му, погледът му, ме карат да усетя топлина, златиста, чак до замръзналите пръсти на краката ми. Искам да ме целуне. Искам да видя дали е различно от целувката с Питър, дали ще облекчи болката. Дали ще ме накара да го забравя, поне за малко. Но може би той усеща това — че Питър е някак тук с нас, в мислите ми — защото не предприема нищо.

Вместо това ме пита:

— Защо винаги ме наричаш с цялото ми име?

— Не знам. Предполагам, че така мисля за теб.

— Това значи ли, че често мислиш за мен?

Смея се.

— Не, казвам, че когато мисля за теб, което не е много често, мисля по този начин. Първия ден в училище все трябваше да обяснявам на учителите, че Лара Джийн е първото ми име, а не просто Лара. И после помниш ли как господин Чъдни започна да те нарича Джон Амброуз заради това? „Господин Джон Амброуз“.

Джон имитира надут британски акцент:

— Господин Джон Амброуз Макларън Трети, мадам.

Смея се. Не съм срещала никой Трети досега.

— Наистина ли?

— Да. Дразнещо е. Татко е Младши, затова е Джей Джей, но в нашата голяма фамилия още ме наричат Малкия Джон. — Прави физиономия. — Звучи като някакъв рапър или онзи тип от „Робин Худ“.

— Имаш изискано семейство. — Само веднъж съм виждала майка му, когато дойде да го вземе от училище. Изглеждаше по-млада от другите майки, имаше млечнобяла кожа като него, а косата й също беше по-дълга, отколкото на другите майки, светлоруса.

— Не. Семейството ми изобщо не е изискано. Мама снощи направи десерт от компот. И татко яде пържолата добре изпечена. Освен това ходим на почивка само на места, където може да се стигне с кола.

— Мислех си, че семейството ти е… богато. — Внезапно ме досрамява от думата „богато“. Неудобно е да говориш за парите на хората.

— Строителната компания на татко е доста успешна, но той се гордее, че се е издигнал сам. Не е ходил в колеж, нито бабите и дядовците ми. Сестрите ми бяха първи в семейството.

— Не знаех. — Колко много неща научавам за Джон Амброуз Макларън!

— Сега е твой ред да ми кажеш нещо за себе си, което не знам — казва той.

— Ти вече знаеш повече от останалите. Любовното ми писмо беше изчерпателно.

* * *

На следващата сутрин кихам, докато си обличам палтото, и Сторми вдига тънката си вежда.

— Да не си се простудила, докато игра в снега снощи с Джони?

Свивам се от срам. Надявах се да не повдигне въпроса. Последното, което искам да обсъждаме сега, са среднощните й срещи с господин Моралес! Видяхме я как се върна в апартамента си и изчакахме половин час, преди Джон да отиде в апартамента на господин Моралес.

— Извинявай, че се измъкнахме — казвам вяло. — Беше още много рано и не можехме да заспим, затова решихме да поиграем в снега.

Тя маха с ръка.

— Точно на това се надявах. — Смига ми. — Затова и накарах Джони да остане при господин Моралес, разбира се. Къде отива забавлението, ако няма някоя и друга пречка по пътя?

— Толкова си хитра! — възкликвам с възхита.

— Благодаря, скъпа. — Тя е доста доволна от себе си. — Нали знаеш, че от него би излязъл чудесен първи съпруг. От моя Джони. Е, целуна ли го поне?

Лицето ми пламва.

— Не!

— Можеш да ми кажеш, скъпа.

— Сторми, не сме се целували и дори да бяхме, нямаше да го обсъждам с теб.

Тя вирва надменно нос.

— Не е ли доста егоистично от твоя страна!

— Трябва да тръгвам, Сторми. Татко ме чака отвън. До скоро!

Бързам към изхода, а тя вика след мен:

— Не се тревожи, ще го измъкна от Джони! Ще се видим отново с вас на партито, Лара Джийн!

Когато излизам, слънцето грее ярко и повечето сняг вече се е стопил. Почти имам чувството, че изминалата нощ е била сън.