Джени Хан
P.S. Все още те обичам (42)

41

С Питър седим на нашата веранда. Чувам телевизора в дневната. Кити гледа филм. Тишината между нас продължава безкрайно, само щурчетата пеят.

Той започва първи:

— Не е каквото си мислиш, Лара Джийн. Наистина не е.

Опитвам да си събера мислите, да ги подредя така, че да добият някакъв смисъл.

— Когато това започна, ми беше достатъчно да си стоя у дома със сестрите ми и татко. Беше ми уютно. И тогава с теб започнахме да излизаме и беше… сякаш ме изведе в света. — Очите му омекват. — Отначало беше плашещо, но после ми хареса. Част от мен искаше просто да остана до теб вечно. Можех да го направя. Можех да те обичам вечно.

— Тогава го направи — казва той уж небрежно.

— Не мога. — Поемам треперливо дъх. — Видях ви двамата. Ти я прегръщаше; тя беше в ръцете ти. Видях всичко.

— Ако беше видяла всичко, щеше да знаеш, че не е нищо такова — започва той. Взирам се в него и лицето му потъмнява. — Стига. Не ме гледай така.

— Не мога. Само така мога да те гледам сега.

— Днес Джен имаше нужда от мен, затова бях до нея, но само като приятел.

— Няма смисъл, Питър. Тя отдавна смята, че си неин, и просто тук няма място за мен. — Очите ми се замъгляват от сълзи. Бърша ги с ръкава на якето си. Не мога вече да седя до него. Твърде много ме боли да гледам лицето му. — Аз заслужавам нещо повече, знаеш ли? Заслужавам… заслужавам да съм най-важната за някого.

— Ти си.

— Не, не съм. Тя е. Ти все още я защитаваш и пазиш тайната й, каквато и да е тя. От кого? От мен? Някога да съм й навредила?

Той разперва безпомощно ръце.

— Ти ме откъсна от нея. Ти стана най-важният човек за мен.

— Не съм. Там е работата. Тя е. — Той се опитва да възрази, но няма смисъл. Как да му вярвам, когато истината е пред очите ми? — Знаеш ли как разбрах, че тя е най-важна за теб? Всеки път я предпочиташ.

— Глупости! — избухва той. — Когато ти разбра, че тя е качила видеото, й казах, че ако те нарани отново, между нас всичко приключва. — Той още говори, но аз не чувам нито дума.

Знаел е.

Знаел е, че е била Дженевив. Знаел е и не ми каза.

Той вече мълчи и се взира в мен.

— Лара Джийн? Какво става?

— Ти си знаел?

Лицето му посивява.

— Не! Не и както си мислиш. Не знаех през цялото време.

Облизвам устни и ги стисвам здраво.

— Значи по някое време си разбрал истината и не си ми казал. — Не мога да дишам. — Знаеше колко бях разстроена и продължи да я защитаваш, а после си научил истината и не си ми казал.

Питър започва да говори много бързо:

— Нека ти обясня. Научих съвсем наскоро, че Джен стои зад това видео. Попитах я и тя накрая призна всичко. Онази нощ на екскурзията ни видяла във ваната и направила видеото. Тя го е изпратила на Аноникучката и го е пуснала на събранието.

Знаех го, но продължих да се съгласявам с него и да се преструвам, че не го знам. Защо? Заради него?

— Тя наистина била много разстроена заради онова, което става в семейството й, и ревнувала, затова си го изкарала на нас…

— Какво? Какъв й е точно проблемът? — Не очаквам отговор, знам, че няма да ми каже. Питам само за да докажа правотата си.

Той изглежда засегнат.

— Знаеш, че не мога да ти кажа. Защо постоянно ме поставяш в положение, в което трябва да ти отказвам?

— Ти се поставяш в това положение. Ти си изтеглил името й, нали? В играта. Ти си изтеглил нея, а тя е изтеглила мен.

— На кого му пука за тъпата игра? Кови, сега говорим за нас.

— На мен ми пука за тъпата игра. — Питър е лоялен първо към нея, а после към мен. Първо към нея. Това е сделката. Винаги това е била сделката. И на мен ми писна вече. Нещо прищраква в главата ми. — Защо Дженевив е била навън онази нощ на екскурзията? Всичките й приятелки бяха в хижата.

Питър затваря за миг очи.

— Това какво значение има?

Спомням си онази нощ в гората. Как се изненада, когато ме видя. Дори се стресна. Не ме очакваше. Чакал е нея. И още я чака.

— Ако не бях дошла да се извиня, ти щеше да се целуваш с нея, нали?

Той не отговаря веднага.

— Не знам.

Тези две думи потвърждават всичко. Те ми спират дъха.

— Ако победя… знаеш ли какво ще си пожелая? — Не го казвай, не го казвай. Не казвай онова, което няма да можеш да върнеш обратно. — Бих си пожелала това никога да не беше започвало. — Думите отекват в главата ми, във въздуха.

Той поема рязко дъх. Присвива очи; стиска устни. Наранила съм го. Това ли исках? Така си мислех, но сега, като го гледам, не съм сигурна.

— Не е нужно да печелиш играта заради това, Кови. Може да стане веднага, щом го искаш.

Посягам и слагам ръце на гърдите му. Очите ми са пълни със сълзи.

— Гориш. Ти кого изтегли? — Вече знам отговора.

— Дженевив.

Ставам.

— Чао, Питър. — Влизам вкъщи и затварям вратата. Не поглеждам назад, нито веднъж.

Скъсахме толкова лесно. Сякаш не е нищо особено. Сякаш ние не сме нищо особено. Това означава ли, че изобщо не ни е било писано да сме заедно? Че сме били просто шега на съдбата? Ако ни е било писано, как бихме могли да се разделим просто така?

Предполагам, отговорът е, че не е било.