Джени Хан
P.S. Все още те обичам (41)

40

Няколко нощи по-късно говоря с Питър по телефона и той внезапно пита:

— Ти ме преследваш, нали?

— Не! — Не съм му казала, че очистих Джон през уикенда. Не искам той — и най-вече Дженевив — да получава допълнителна информация. Вече останахме само тримата.

— Значи ти ме преследваш! — Той стене и продължава: — Не искам да играя повече тази игра. Самотен съм и много… изнервен. Не съм те виждал извън училище цяла седмица! Кога ще свърши всичко това?

— Питър, не те преследвам. Преследвам Джон. — Малко ми е гузно, че го лъжа, но така се става победител. Не можеш да се съмняваш в себе си.

В другия край на линията настъпва тишина. После той казва:

— Значи ще ходиш до тях, за да го очистиш? Та той живее на края на света. Мога да те закарам.

— Не съм решила още какво ще правя. А на теб кой се падна? — Знам, че съм или аз, или Дженевив.

Той мълчи.

— Няма да кажа.

— А каза ли на някого? — Например на Дженевив?

— Не.

Хм.

— Е, добре, аз току-що ти казах, така че трябва да ми върнеш жеста.

— Не съм те карал, ти сама се издаде и да знаеш, че ако си ме излъгала и преследваш мен, моля те, просто ме очисти вече! Умолявам те. Ела още сега у нас и ще те оставя да се промъкнеш в стаята ми. Ще седя там като мюре, ако това означава, че ще мога да те видя.

— Не.

— Не?

— Не, не искам да печеля така. Искам да победя честно и почтено. Първата ми победа на асасини не трябва да е опетнена. — Замълчавам. — Освен това къщата ти е безопасна зона.

Питър въздиша тежко.

— Ела поне на мача по лакрос в петък, става ли?

Неговият мач! Идеалното място да го очистя. Опитвам се да говоря спокойно:

— Не мога. Татко има среща и трябва да гледам Кити. — Лъжа, но той не го знае.

— Защо не доведеш и нея? Тя искаше да гледа някой мач.

— Не може, защото е на пиано след училище.

— Откога Кити свири на пиано?

— Отскоро. Чула от една съседка, че помага в обучението на кучета. Успокоявало ги. — Прехапвам устна. Дали ще се върже? Добавям бързо: — Обещавам, че непременно ще дойда на следващия мач.

Питър пъшка, този път по-силно.

— Направо ме убиваш, Кови.

Скоро, скъпи мой, скоро.

Ще го изненадам на мача. Ще отида облечена с цветовете на нашето училище, дори ще си нарисувам номера му на лицето. Ще е толкова щастлив да ме види, че няма да заподозре нищо!

Не мога да обясня напълно защо тази игра е толкова важна за мен. Знам само, че с всеки изминал ден искам победата все повече и повече. Искам да победя Дженевив, да, но е и нещо повече. Може би да докажа, че и аз съм се променила; че не съм малкото меко бонбонче; че и в мен има кураж.

След като приключваме разговора, пиша съобщение на Джон какво съм намислила и той предлага да ме закара на мача. Защото се провежда в неговото училище. Питам го дали е сигурен, че няма нищо против да измине толкова път, за да ме вземе, и той отговаря, че щяло да си струва да види как очиствам Кавински. Облекчена съм, защото последното, което ми трябва сега, е да се изгубя по пътя.

* * *

В петък след училище тичам към дома да се приготвя. Обличам се в училищните цветове — светлосиня тениска, бели панталонки, чорапи на бели и светлосини ивици до коляното, синя панделка в косата. Рисувам на бузата си едно голямо 15 и го очертавам с бял молив за устни.

Хуквам навън още щом Джон спира на нашата алея. Той е със старата бейзболна шапка на „Ориолс“ със смъкната козирка. Поглежда ме, когато се качвам.

— Приличаш на момиче от рали — усмихва се той.

Потупвам го по козирката.

— Носеше я всеки ден онова лято.

Докато излиза от алеята, се хили, сякаш има някаква тайна. Заразно е. Сега и аз съм ухилена, а дори не знам защо.

— Какво има? Защо се усмихваш? — питам го, докато опъвам чорапите си.

— Нищо.

Сръчквам го встрани.

— Хайде де!

— Мама ме подстрига ужасно в началото на лятото и аз се притеснявах. Повече не й позволих да ми подстригва косата. — Поглежда часовника на таблото. — Кога каза, че започва мачът? В пет?

— Аха! — Буквално подскачам на седалката, толкова съм развълнувана. Питър ще се гордее с мен, сигурна съм.

Стигаме в училището на Джон след половин час и автобусът още го няма, затова Джон изтичва вътре да ни вземе нещо за хапване от автомата. Връща се с две кутийки безалкохолно и пакетче чипс със сол.

Скоро след това един висок чернокож с екип за лакрос дотичва до колата и вика:

— Макларън! — Навежда се към прозореца и с Джон удрят юмруци. — Ще дойдеш ли в „Даника“ след това?

Джон ме поглежда и отговаря:

— Не, не мога.

Тогава приятелят му ме забелязва и очите му се разширяват.

— Кой е това?

— Аз съм Лара Джийн, не съм от това училище — заявявам, но е тъпо, защото той вероятно вече го знае.

— Ти си Лара Джийн! — Той кима ентусиазирано. — Чувал съм за теб. Заради теб Макларън виси в онзи старчески дом, нали?

Изчервявам се, а Джон се смее небрежно.

— Разкарай се оттук, Ейвъри.

Ейвъри посяга през него и ми стиска ръката.

— Радвам се да се запознаем, Лара Джийн. Ще се виждаме. — После хуква към игрището. Докато чакаме в колата, още хора идват да поздравят Джон и разбирам, че е точно както предполагах — той има много приятели и много момичета го харесват. Групичка момичета минава покрай нас към игрището и едно от тях буквално се втренчва в колата, право в мен, и гледа въпросително. Джон като че ли не забелязва. Пита ме кое предаване харесвам, какво ще правя през априлската и лятната ваканция. Казвам му за идеята на татко да отидем в Корея.

— Знам една забавна история с баща ти — казва той и ме поглежда косо.

— О, не, какво е направил?

— Не, не беше той, а аз. — Прокашля се. — Много е смущаващо.

Аз потривам ръце от нетърпение.

— Ами аз идвах към вас да те поканя на бала след осми клас. Бях скроил цял екстравагантен план.

— Никога не си ме канил на бала!

— Знам, сега ще стигна и дотам. Ще ме оставиш ли да ти разкажа историята, или не?

— Та, имал си цял екстравагантен план…

Той кима.

— Събрах малко клонки и цветя, за да изпиша с тях БАЛ? под прозореца ти. Но баща ти се прибра, преди да приключа, и реши, че почиствам хорските дворове. Даде ми десет долара, а аз изгубих кураж и се прибрах у дома.

Смея се.

— Не… мога да повярвам, че си го направил. — Не мога да повярвам какво е щяло да ми се случи. Как ли щях да се чувствам, ако момче беше направило такова нещо за мен? По време на цялата тази история с писмата и с момчетата, които съм харесвала, нито веднъж не се е случвало някое от тях да ме харесва по времето, когато и аз го харесвах. Винаги си бях сама, копнеех по някое момче и нямах нищо против. Така беше по-безопасно. Но това е нещо ново. Или старо. Старо и ново, защото за първи път го чувам.

— За това най-много съжалявам от осми клас — казва той и аз си спомням как Питър веднъж ми каза, че Джон най-много съжалявал, че не ме е поканил на бала, и колко се зарадвах, а той бързо се отметна и заяви, че просто се шегувал.

В този миг пристига училищният автобус.

— Време е за шоу — казвам аз. Завива ми се свят, докато гледаме как играчите слизат от автобуса — виждам Гейб, Даръл, но не и Питър. Накрая и последният човек слиза, а Питър още го няма. — Странно…

— Може ли да е дошъл с колата? — пита Джон.

Клатя глава.

— Никога не го прави. — Вземам телефона от чантата си и пиша съобщение.

Къде си?

Няма отговор. Нещо не е наред, знам го. Питър никога не пропуска мач. Той играе дори когато е болен.

— Ей сега се връщам — казвам на Джон, слизам от колата и хуквам към игрището. Момчетата загряват. Намирам Гейб на страничната линия, връзва си бутонката.

— Гейб!

Той ме поглежда изненадан.

— Лардж! Какво има?

Питам го, останала без дъх:

— Къде е Питър?

— Не зная — отвръща той, като се почесва по тила. — Казал е на треньора, че има спешен случай в семейството. Звучи достоверно. Кавински никога не би пропуснал мач, ако не беше важно.

Вече тичам към колата. Още щом влизам, питам задъхана:

— Може ли да ме закараш до къщата на Питър?

* * *

Първо виждам нейната кола. Паркирана е на улицата пред къщата му. След това виждам и тях — стоят заедно на улицата, пред очите на всички. Той я е прегърнал, а тя се е облегнала на него, сякаш не може да си стои на краката. Лицето й е заровено в гърдите му. Той говори нещо на ухото й и я гали нежно по косата.

Всичко се случва за секунди, но имам чувството, че времето се е забавило, сякаш се движа през вода. Мисля, че съм спряла да дишам; завива ми се свят; всичко се размазва пред очите ми. Колко пъти съм ги виждала да стоят така? Безброй.

— Продължавай — успявам да кажа на Джон и той го прави. Минава покрай къщата на Питър. Те дори не вдигат поглед. Слава богу, че не го правят. Питам тихо: — Ще ме закараш ли у дома? — Не мога да го погледна. Ужасно е, че стана свидетел на това.

— Може да не е… — започва той и спира. — Това беше просто прегръдка, Лара Джийн.

— Знам.

Каквото и да беше, той пропусна мач заради нея.

Почти до нас сме, когато Джон най-сетне пита:

— Какво ще правиш сега?

Мисля по въпроса по целия път.

— Ще кажа на Питър да дойде довечера и ще го очистя.

— Още играеш? — Звучи изненадан.

Взирам се през прозореца, в познатата гледка.

— Разбира се. Ще го очистя и след това ще очистя Дженевив. Ще победя.

— Защо толкова много искаш да победиш? Заради наградата?

Не му отговарям. Ако отворя уста, ще се разплача.

Вече сме до нашата къща и аз смотолевям:

— Благодаря, че ме докара. — Слизам от колата, преди да е отговорил. Влетявам вкъщи, изритвам си обувките и хуквам по стълбите към стаята си, където лягам и се втренчвам в тавана. Преди няколко години сложих звездички, които светят в тъмното, но свалих всички, освен една, която виси оттам като сталактит.

Звездна светлина, ярка светлина, първата звезда, която виждам в нощта. Как ми се иска, как ми се ще, нещо да си пожелая. Аз си пожелавам да не плача.

Пиша на Питър:

Ела, след като приключиш с Дженевив.

Той ми пише само:

Добре.

Само „добре“. Няма отричане, няма обяснения. През цялото това време все го оправдавам. Вярвах на него, а не на интуицията си. Защо направих толкова отстъпки, като се преструвах, че нямам проблем с нещо, с което всъщност имам проблем? Само за да го задържа?

В договора вписахме, че винаги ще си казваме истината. Казахме, че никога няма да си разбием сърцата. Излиза, че той на два пъти е нарушил обещанието си.