Джени Хан
P.S. Все още те обичам (38)

37

По телефона тази вечер Крис казва:

— Изплюй камъчето. Кого изтегли?

— Не казвам. — Веднъж направих тази грешка, казах твърде много на Крис и й помогнах да стигне до победата.

— Стига де! Аз ще ти помогна, ако ти помогнеш на мен. Искам си желанието! — Нейната сила в тази игра е в огромното й желание да победи, но това е и слабостта й. Трябва да играеш на асасини съвсем спокойно, премерено, да не се разгорещяваш прекалено и да не бързаш. Казвам това като човек, който е забелязал всички нюанси, но никога не е печелил, разбира се.

— Може да си изтеглила моето име. Освен това и аз искам да победя.

— Нека си помогнем само при първия рунд — врънка ме тя. — И не съм изтеглила твоето име, заклевам се.

— Закълни се в одеялцето, което не позволи на майка си да изхвърли.

— Заклевам се в моето одеялце Фредерик и двойно се заклевам в новото си кожено яке, което струва повече от проклетата ми кола. Е, моето име ли изтегли?

— Не.

— Закълни се в грозната си колекция от барети.

Сумтя възмутено.

— Заклевам се в моята очарователна и пъстра колекция от барети! Е, ти кого изтегли?

— Тревър.

— Аз Джон Макларън.

— Нека се обединим, за да ги очистим — предлага Крис. — Съюзът ни ще трае само през първия рунд, а после всяка за себе си.

Хм. Дали го предлага наистина, или е някаква стратегия?

— Ами ако лъжеш, за да ме заблудиш?

— Кълна се във Фредерик!

Колебая се, после казвам:

— Изпрати ми снимка на картончето с името и ще ти повярвам.

— Хубаво! Но ти ми прати твоето.

— Хубаво. Чао.

— Чакай. Кажи ми истината. Косата ми много ли е зле? Не е, нали? Джен е просто отвратителна злобарка. Нали?

Колебая се за част от секундата.

— Точно така.

* * *

С Крис сме се смъкнали на седалките в колата й. На един квартал сме от моя. Оттук ще мине Тревър на път към училище, за тренировката по лека атлетика. Паркирахме на алеята пред някаква къща.

— Какво ще си пожелаеш, ако спечелиш? — пита ме Крис. По начина, по който го казва, разбирам, че не мисли, че ще спечеля.

Снощи, докато се опитвах да заспя, се чудих за това желание.

— В Северна Каролина през юни има изложение на материали за приложници. Бих могла да накарам Питър да ме закара. Иначе никога няма да се съгласи. Може да вземе буса на майка си, за да има повече място за материалите, които ще купя.

— Изложение? — Крис ме гледа, сякаш съм хлебарка, която се е промъкнала в колата й. — Ще си похабиш желанието за някакво си изложение?

— Ами все още не съм решила окончателно — лъжа аз. — Както и да е, щом ти си по-умна, какво щеше да си пожелаеш на мое място?

— Ще пожелая Питър никога да не говори пак с Джен. Гадна съм, нали? Не съм ли зъл гений, кажи?

— Зъл, да. Гений, едва ли.

Тя ме блъска с рамо и аз се кикотя. Започваме да се блъскаме, но тя спира рязко и казва: — Три без пет. Време е. — Отключва вратите, слиза и се скрива зад един дъб в двора.

Адреналинът се излива във вените ми, когато скачам от колата, грабвам колелото на Кити от багажника и го бутам няколко къщи по-нагоре. После го оставям на земята и се свличам отгоре му в драматична поза. Вадя бутилка с фалшива кръв, която купих конкретно за целта, и пръскам малко по джинсите си — стари джинси, които смятах да дам в „Гудуил“. Още щом виждам колата на Тревър, започвам да се преструвам, че хлипам. Крис шепне иззад дървото:

— Дай малко по-силно де! — Веднага спирам да хлипам и започвам да стена.

Колата на Тревър спира до мен и той сваля прозореца.

— Лара Джийн, добре ли си?

— Не — скимтя аз. — Май че си изкълчих глезена. Много ме боли. Ще ме откараш ли у дома? — Опитвам да се разплача наистина, но се оказва по-трудно, отколкото съм предполагала. Пробвам да мисля за тъжни неща — за „Титаник“, за старците с Алцхаймер, как Джейми Фокс-Пикъл умира, — но не мога да се концентрирам.

Тревър ме оглежда подозрително.

— Защо караш колело в този квартал?

О, не, губя го! Започвам да говоря бързо, но не прекалено:

— Това не е моето колело, а на малката ми сестра. Тя е приятелка със Сара Хийли. Нали я знаеш, малката сестра на Дан Хийли? Те живеят наблизо. — Посочвам къщата им. — Карах го за нея. О, господи, Тревър! Не ми ли вярваш? Ти сериозно ли няма да ме откараш?

Той се озърта.

— Заклеваш ли се, че не е някакъв номер?

А така!

— Да! Заклевам се, че не съм изтеглила твоето име. Моля те, помогни ми. Наистина боли.

— Първо ми покажи глезена си.

— Тревър! Не можеш да видиш дали е изкълчен! — Скимтя и се преструвам, че се опитвам да стана и Тревър най-сетне изключва двигателя и слиза от колата. Навежда се да ме издърпа, а аз се отпускам, за да натежа.

— Внимавай. Виждаш ли? Казах ти, че не съм изтеглила името ти.

Тревър ме хваща под мишниците и ме вдига, а Крис се промъква зад него като нинджа. Хвърля се напред с протегнати ръце, стоварва ги на гърба му и крещи:

— Гориш!

Тревър вика, пуска ме и аз за малко да падна наистина.

— Мамка му! — крещи той.

Крис казва тържествуващо:

— Край с теб, нещастнико! — Двете удряме длани и се прегръщаме.

— Може ли поне да не тържествувате пред мен? — мърмори той.

Крис му подава ръка.

— Нищо лично, човече.

Тревър въздъхва и стиска ръката й.

— Не мога да повярвам, че се вързах, Лара Джийн.

Аз го потупвам по гърба.

— Съжалявам, Тревър.

— Ами ако бях изтеглил твоето име? — пита ме той. — Какво щеше да правиш тогава, а?

Хм. Не се бях сетила за това. Хвърлям обвинителен поглед на Крис.

— Чакай малко! Ами ако беше изтеглил моето име?

— Това беше риск, който си струваше да поемем — казва тя невъзмутимо. — Е, Трев, какво щеше да е твоето желание?

— Не е задължително да го казваш, ако не искаш — обаждам се аз.

— Щях да си пожелая билети за футболния мач на Университета на Вирджиния. Бащата на Макларън има билети за целия сезон! Проклета да си, Крис.

Става ми гадно.

— Може би все пак ще те вземе. Трябва да го попиташ…

Той посяга в джоба си, вади портфейла си и й подава малко сгънато картонче. Преди Крис да го отвори, аз бързо казвам:

— Не забравяй, че ако е моето име, не можеш да ме очистиш. В момента това е демилитаризирана зона.

Крис кима, отваря картончето и се хили.

Не мога да се сдържа.

— Аз ли съм?

Тя го пъха в джоба си.

— Ако съм аз, не можеш да ме очистиш! — Започвам да отстъпвам от нея. — Нали се разбрахме да сме съюзници за първия рунд, а ти още не си ми помогнала.

— Знам, знам. Но не е твоето име.

Не съм съвсем убедена. Тя точно така ме победи един път. Не може да й се вярва, не и в тази игра. Не бива да го забравям. Затова все губя; не съм достатъчно предвидлива.

— Лара Джийн! Току-що ти казах, че не е твоето име!

Клатя глава.

— Просто се качвай в колата, Крис. Аз ще се прибера с колелото на Кити.

— Ти сериозно ли?

— Да. Възнамерявам този път да спечеля.

Тя свива рамене.

— Както кажеш. Тогава няма да ти помагам в твоето убийство, щом ми нямаш доверие.

— Е, хубаво — отвръщам и прехвърлям крак над колелото на Кити.