Джени Хан
P.S. Все още те обичам (35)

34

Крис се появява у нас с боядисана в преливащо лилаво коса. Сваля качулката на якето си и ме пита:

— Какво мислиш?

— Мисля, че е хубаво.

Кити оформя с устни: „Като великденско яйце“.

— Направих го най-вече за да вбеся мама. — В гласа й се усеща някаква несигурност, която тя се опитва да скрие.

— Изглеждаш много изискано — казвам аз. Докосвам крайчетата, на допир косата й е като изкуствена, като на коса на кукла Барби след измиване.

Кити пак казва беззвучно: „Като бабичка“ и аз я стрелвам с поглед.

— Много шибано ли изглежда? — пита я Крис и дъвче нервно долната си устна.

— Не говори така пред сестра ми! Тя е на десет!

— Извинявай. Е, гадно ли изглежда?

— Да — признава Кити. Слава богу, че я има Кити. Винаги можеш да разчиташ на нея да изрече трудните истини. — Защо просто не отиде във фризьорски салон?

Крис започва да прекарва пръсти през косата си.

— Отидох. — Въздиша. — Шиба… гадост. Може би трябва просто да я подстрижа.

— Винаги съм смятала, че ще изглеждаш чудесно с къса коса — отвръщам аз. — Но честно казано, не мисля, че лилавото е толкова зле. Дори е някак красиво. Като вътрешност на мида. — Ако бях смела като Крис, щях да си отрежа косата като на Одри Хепбърн в „Сабрина“. Но не съм толкова смела и освен това съм сигурна, че веднага ще съжаля за опашките, плитките и къдриците.

— Добре. Може да я оставя така известно време.

— Трябва да опиташ някакви маски, може да помогнат — предлага Кити и Крис я гледа кръвнишки.

— Баба ми купи корейска маска за коса — казвам аз и я прегръщам.

Качваме се горе. Крис влиза в стаята ми, а аз започвам да търся маската за коса в банята. Когато се връщам в стаята си с бурканчето, тя седи по турски на пода и рови из кутията ми за шапки.

— Крис! Това е лично.

— Беше отворена! — Тя вдига валентинката от Питър, стихотворението, което той ми написа. — Какво е това?

— Това е стихотворение, което Питър написа за мен на Свети Валентин — отговарям гордо.

Крис пак поглежда листчето.

— Казал е, че той го е написал? Какъв глупак. Това е от Едгар Алан По.

— Не, определено Питър го е написал.

— Това е стихотворението „Анабел Ли“! Учихме го в поправителния курс по литература в прогимназията. Помня го, защото ходихме в музея на Едгар Алан По и после се качихме на една лодка, наречена „Анабел Ли“. Стихотворението беше закачено на стената!

Не мога да повярвам.

— Но… той каза, че го е написал за мен.

— Типично за Кавински — хили се тя. Когато вижда, че не се смея с нея, добавя: — Е, както и да е. Важен е жестът, нали?

Толкова бях щастлива, когато получих стихотворението. Никой никога не ми беше посвещавал любовно стихотворение, а сега излиза, че е плагиатствано. Преписано.

— Не се ядосвай. Мисля, че е забавно! Определено се е опитвал да те впечатли.

Трябваше да се сетя, че не го е писал той. Той почти не чете в свободното си време, камо ли да пише стихове.

— Е, поне огърлицата е истинска — казвам аз.

— Сигурна ли си?

Поглеждам я отровно.

* * *

Когато с Питър говорим по телефона тази вечер, аз съм готова да го питам за стихотворението, или поне да го подразня за него. Но после става дума за мача му в петък.

— Ще дойдеш, нали? — пита той.

— Искам, но обещах на Сторми да й боядисам косата в петък вечер.

— Не може ли да го направиш в събота?

— Не мога, в събота е партито за капсулата на времето, а тя има среща вечерта. Затова косата й трябва да се боядиса в петък… — Звучи като жалко извинение, знам, но обещах. Освен това… Няма да мога да се кача на автобуса с Питър, а се притеснявам да шофирам цели четиридесет и пет минути до училище, в което никога не съм ходила. Той и без това няма нужда от мен. Не както Сторми има нужда от мен.

Той мълчи.

— Ще дойда на следващия, обещавам.

Тогава Питър избухва:

— Приятелката на Гейб идва на всеки мач и си изписва на лицето номера му. А дори не е от нашето училище!

— Досега имаше само четири мача и аз дойдох на два! — Вече съм ядосана. Знам, че лакросът е важен за него, но не е по-важен от моите задължения в „Белвю“. — И знаеш ли какво? Знам, че не ти си написал стихотворението за Свети Валентин. Преписал си го от Едгар Алан По!

— Не съм казвал, че аз съм го написал — започва да усуква той.

— Напротив, каза. Държа се, сякаш ти си го написал.

— Нямаше да го направя, но ти беше толкова щастлива! Извинявай, че се опитвам да те направя щастлива.

— Знаеш ли какво? Щях да ти правя лимонови сладки за мача, но вече не съм сигурна.

— Ами хубаво, тогава аз пък не съм сигурен дали ще успея за твоето парти в събота. Може да съм твърде уморен от мача.

Ахвам.

— По-добре гледай да дойдеш! — Партито и без това ще е малко, а на Крис не може да се разчита особено. Не искам да се окажем само аз, Тревър и Джон. Трима души парти не правят.

Питър изсумтява.

— Е, тогава по-добре да видя лимонови сладки в шкафчето си преди мача.

— Добре.

— Добре.

* * *

В петък нося неговите лимонови сладки и неговият номер на бузата си, което му доставя голямо удоволствие. Сграбчва ме, вдига ме във въздуха и се усмихва до уши. Това ме кара да се чувствам виновна, че не съм го направила по-рано, защото се иска съвсем малко усилие от моя страна, за да го ощастливя. Вече разбирам, че именно малките неща, малките усилия, поддържат една връзка. Вече знам и че в някаква, макар и малка степен, имам силата да го нараня и силата да оправя нещата. Това откритие изпълва гърдите ми с неясно, странно чувство, което не мога да обясня.