Джени Хан
P.S. Все още те обичам (31)

30

Скъпа Лара Джийн,

Ще ти изпратя писмото обратно при едно условие. Трябва да положиш тържествена ненарушима клетва, че ще ми го върнеш, след като го прочетеш. Искам да имам физическо доказателство, че едно момиче ме е харесвало в прогимназията. Иначе кой ще ми повярва?

А като стана дума, онази шоколадова торта с фъстъчено масло, която ти направи, беше най-вкусната в живота ми. Никога не бях ял такава торта, особено с моето име, изписано на нея с бонбонки. Все още се сещам за нея понякога. Едно момче не забравя такава торта.

Искам да те питам нещо. Колко писма си написала? Просто се чудя колко специален да се чувствам.

Джон

Скъпи Джон,

Аз, Лара Джийн, тържествено се заклевам — не, полагам ненарушима клетва — да ти върна моето писмо цяло и невредимо. Сега ми го върни!

Освен това си голям лъжец. Много добре знаеш, че сума ти момичета те харесваха в прогимназията. На гостуване с преспивания момичетата играеха на „С кого искаш да бъдеш — с Питър или Джон“? Не се преструвай, че не го знаеш, Джони!

И да отговоря на въпроса ти — писмата бяха пет. Пет важни момчета в целия ми живот. Но сега, като го написах, пет ми се струва много, ако се има предвид фактът, че съм само на шестнайсет. Чудя се колко ли ще станат, когато съм на двайсет! В старческия дом, в който помагам като доброволка, има една дама, която е имала много съпрузи и е живяла много животи. Гледам я и си мисля, че сигурно за нищо не съжалява, защото е направила и видяла всичко.

Казах ли ти, че моята по-голяма сестра Марго отиде да учи чак в Шотландия, в „Сейнт Андрюс“? Там са се срещнали принц Уилям и Кейт Мидълтън. Може би и тя ще срещне принц, ха-ха! Ти къде искаш да учиш в колеж? Реши ли вече какво искаш да учиш? Аз мисля да остана в щата. Във Вирджиния има чудесни държавни училища и ще е много по-евтино, но предполагам, че основната причина е, че съм много близка със семейството си и не искам да съм твърде далеч от тях. Преди си мислех да отида в Университета на Вирджиния и да живея у дома, но сега ми се струва, че ако съм на общежитие, ще вкуся повече от студентския живот.

Не забравяй да ми изпратиш писмото,

Лара Джийн

Татко е в болницата, но приготви голяма тенджера с овесена каша, цял казан, като в закусвалните. Вече е станала лепкава и трябва да й сложа половин бутилка кленов сироп и сухи череши, за да става за ядене, и въпреки това не съм сигурна, че харесвам овесена каша. Поръсвам в моята купа малко натрошени пекани, а в купата на Кити слагам мед.

— Ела да хапнеш каша — провиквам се. Тя е пред телевизора, разбира се.

Сядаме на столчетата до плота за закуска и ядем кашата си. Бих казала, че има нещо приятно в начина, по който полепва по вътрешностите ти като тесто. Докато ям, не откъсвам очи от прозореца.

Кити щраква с пръсти пред лицето ми.

— Ехо! Зададох ти въпрос.

— Пощата дойде ли вече?

— Пощальонът не идва преди дванайсет в събота — отвръща тя и облизва меда от лъжицата си. Поглежда ме и казва: — Защо цяла седмица чакаш пощата?

— Очаквам писмо.

— От кого?

— Ами… не е важно. — Голяма грешка. Трябваше да измисля някакво име, защото Кити присвива очи и вече е истински заинтригувана.

— Ако не беше важно, нямаше да зяпаш постоянно през прозореца. От кого е?

— Щом толкова настояваш, всъщност писмото е от мен. Едно от онези любовни писма, които ти изпрати. — Посягам през плота и я щипя по ръката. — Сега се връща при мен.

— От момчето със смешното име. Амброуз. Що за име е Амброуз?

— Помниш ли го? Той живееше на нашата улица.

— Имаше жълта коса. И скейтборд. Позволи ми веднъж да си поиграя с него.

— Да, май че е той — отвръщам, защото си спомням. От всички момчета той имаше най-голямо търпение към Кити, макар че тя беше голяма досадница.

— Спри да се усмихваш — нарежда ми Кити. — Вече си имаш гадже. Не ти трябват две.

Усмивката ми изчезва.

— Ние само си пишем писма, Кити. Освен това не ме командвай. — Навеждам се да я ощипя отново, но тя бързо отскача. — Какво ще правиш днес?

— Госпожица Ротсчайлд каза, че ще ни заведе с Джейми в кучешкия парк — отговаря Кити, докато слага празната си купа в мивката. — Ще намина да й напомня.

— Напоследък прекарваш много време с нея. — Кити свива рамене и аз добавям внимателно: — Само не ставай досадна, нали? Все пак тя е на колко, на четиридесет? Може да иска да прави други неща в събота. Например да отиде във винарна или на спа. Няма нужда да я тормозиш да се вижда с татко.

— Госпожица Ротсчайлд обича да прекарва време с мен, затова си запази забележките.

— Кити, много си невъзпитана — мръщя се аз.

— Ами за това сте виновни, ти, татко и Марго. Нали вие сте ме възпитавали.

— Значи ти няма да си виновна никога за нищо, защото ние сме те възпитали така.

— Предполагам.

Надавам писък от безсилие и Кити се изнася, като си тананика, ужасно доволна, че ме е вбесила.

Скъпа Лара Джийн,

Само за протокола да кажа, че навремето момичетата ми обръщаха внимание само защото бях най-добрият приятел на Питър. Затова и Сабрина Фокс ме покани да съм й кавалер на бала в осми клас! Тя дори се опита да седне до Питър в „Червения омар“ преди танците.

Що се отнася до колежа, татко ходи до Университета на Северна Каролина, така че явно иска да отида там. Казва, че имам катран^[1] в кръвта си. Мама иска да остана в щата. Не съм казвал на никого, но всъщност искам да отида в Джорджтаун. Да чукам на дърво. В момента уча за SAT.

Както и да е… изпращам ти писмото. Не забравяй за обещанието си. Наистина ми е приятно да си пишем, но може ли да ми изпратиш и телефонния си номер? Ти си доста трудна за откриване онлайн.

Първата ми мисъл е, че не е видял видеото. Не може да го е видял! Не и щом казва, че съм трудна за откриване онлайн. Предполагам, че дълбоко в себе си съм се притеснявала от това, защото сега изпитвам огромно облекчение. Каква утеха е да знам, че все още има добро мнение за мен, както аз за него. А и Джон Амброуз Макларън не е момче, което ще гледа Аноникучката. Не и Джон Амброуз Макларън, когото помня.

Пак поглеждам към писмото и там, в края на листа, има телефонен номер.

Примигвам. Цифрите са съвсем невинни, но ако с него започнем да си говорим по телефона, това няма ли да е вид изневяра? Има ли разлика между съобщенията и писмата? Съобщенията са по-мигновени. Но самият акт на писането на писмо, избирането на хартия и химикалка, адресирането на плика, намирането на марка, да не говорим за самия допир на химикалката до хартията… В това има много повече преднамереност. Бузите ми пламват. По-романтично е. Писмо можеш да запазиш.

Като стана дума… разтварям втория лист хартия в плика. Смачкан е, а хартията ми е много позната. Дебела кремава хартия с гравирани сини инициали ЛДСК в горния край. Подарък за рождения ми ден от татко, защото много обичах всичко с монограм.

Скъпи Джон Амброуз Макларън,

Знам точно в кой ден започна всичко. Беше през есента на осми клас. Заваля ни дъжд, докато с теб прибирахме бухалките за софтбол след физическо. Хукнахме към сградата и аз не можех да тичам бързо като теб, затова ти спря и взе и моята торба. Това беше дори по-хубаво, отколкото ако ме беше хванал за ръка. Още помня как изглеждаше — тениската ти лепнеше по гърба, косата ти беше мокра, сякаш излизаш от душа. Когато заваля проливно, ти започна да викаш и да се радваш като малко дете. И тогава се случи — погледна назад към мен и беше усмихнат до уши. Каза ми: „Хайде, Ел Джи!“.

Стана точно тогава. Тогава го разбрах с цялото си същество, чак до мокрите гуменки. Обичам те, Джон Амброуз Макларън. Наистина те обичам. Вероятно щях да те обичам до края на гимназията. Мисля, че и ти щеше да ме обикнеш, ако не се беше преместил, Джон! Толкова е несправедливо, че хората се местят. Сякаш родителите им просто си решават нещо и никой друг няма думата. Не че аз трябваше да имам думата — не съм ти гадже, нито нищо. Но поне ти трябваше да имаш думата.

Много, много се надявах, че един ден ще започна да те наричам Джони. Майка ти веднъж дойде да те вземе от училище и ние всички чакахме на стъпалата отпред. Ти не видя колата й, затова тя натисна клаксона и извика: „Джони!“ Много ми хареса как звучи. Джони. Сигурна съм, че един ден приятелката ти ще те нарича Джони. Ще е голяма късметлийка. Може би ти вече си имаш приятелка. Ако е така, знай това — едно време във Вирджиния едно момиче те обичаше.

Ще го кажа само сега, тъй като ти и без това никога няма да го чуеш. Сбогом, Джони.

С обич,

Лара Джийн

Изпищявам толкова силно и пронизително, че Джейми се разлайва притеснен.

— Извинявай — прошепвам му и се тръшвам назад на възглавницата.

Не мога да повярвам, че Джон Амброуз Макларън е прочел това писмо. Не си го спомнях толкова… разголващо. С толкова много… копнеж. Господи, защо трябва да съм човек, изпълнен с копнежи? Какъв ужас. Какъв невероятен ужас. Никога не съм се разголвала пред момче, а сега имам чувството, че съм го направила. Не мога да погледна писмото отново, дори да мисля за него. Пъхам го бързо в плика и го завирам под леглото си, за да спре да съществува. Да не ми е пред очите и в главата.

Очевидно Джон няма да си го получи обратно. Всъщност не знам дали трябва изобщо да му пиша отново. Нещата като че ли… някак се промениха.

Бях забравила това писмо и колко силно копнеех за него. Колко сигурна бях, абсолютно сигурна, че сме създадени един за друг. Споменът за това убеждение ме разтърсва; разстройва ме и ме изпълва с несигурност. Сякаш губя почва под краката си. Какво в него е породило тази увереност?

Странно, но не споменавам нищо за Питър в писмото си. Казвам, че съм започнала да харесвам Джон през есента на осми клас. В осми клас харесвах и Питър, така че определено имаше застъпване. Тогава кога е започнало едното и свършило другото?

И не мога да попитам единствения човек, който вероятно знае.

Именно тя предсказа, че ще харесам Джон.

Дженевив спеше у нас през повечето нощи онова лято. На Али позволяваха да остава с преспиване само при специални случаи, затова обикновено бяхме само двете. Обсъждахме случилото се с момчетата през деня в най-големи подробности.

— Това ще е нашата тайфа — каза ми тя онази нощ, устните й едва помръдваха. Бяхме си направили корейски маски за лице, които баба ми изпрати. От онези, които приличат на ски маски, с малко „есенция“, витамини и други полезни неща. — Така ще е и в гимназията. Аз ще съм с Питър, ти с Макларън, а Криси и Али ще си поделят Тревър. Ще сме страхотни двойки.

— Но с Джон не се харесваме по този начин — отвърнах аз, стиснала зъби, за да не се размърда маската ми.

— Напротив. — Каза го, сякаш е решен факт, и аз й повярвах. Винаги й вярвах.

Нищо от това не се сбъдна, с изключение на връзката й с Питър.