Джени Хан
P.S. Все още те обичам (27)

26

Точно когато реших, че видеото във ваната е забравено, изскача поредната версия и ми напомня, че този кошмар никога няма да има край. В интернет всичко е вечно, нали така казват? Този път съм в библиотеката и с периферното си зрение виждам как две момичета от долните класове си разменят слушалките, гледат видеото и се кикотят. Аз пак съм на екрана — с нощницата, която се е разперила в скута на Питър като одеяло. За няколко секунди просто седя на мястото си и не знам какво да сторя. Да реагирам или не. Спомням си думите на Марго да бъда над тези неща и да се държа сякаш не ми пука. А после си мисля: Майната му!

Ставам, тръгвам към тях, изтръгвам слушалките от лаптопа и от говорителите гръмва „Част от твоя свят“.

— Хей! — вика момичето и се обръща на мястото си.

Тогава ме вижда и с приятелката й си разменят паникьосани погледи. Момичето затваря рязко лаптопа.

— Давай, пусни го — казвам аз и скръствам ръце.

— Не, благодаря.

Посягам през нея, отварям лаптопа и пускам видеото. Който и да го е направил, е вкарал сцени от „Малката русалка“. „Кога ще дойде моят ред? Аз много, много бих искала да разгледам брега горе…“ Затварям рязко компютъра.

— Както знаете, гледането на това видео е равносилно на гледане на детска порнография, затова може да бъдете съдени. Вашият IP адрес е вече в системата. Помислете за това, преди да го разпространите.

Червенокосото момиче зяпва насреща ми.

— Как така ще е детска порнография?

— Аз съм непълнолетна, Питър също.

Другото момиче се хили и казва:

— Вие нали твърдите, че не сте правили секс.

Това ме затруднява, но отговарям:

— Ще оставим на съда да реши казуса, но първо ще уведомя директор Локлан.

— Да не би само ние да го гледаме! — възразява червенокосата.

— Помислете си как ще се почувствате, ако вие бяхте на това видео.

— Щях да се чувствам страхотно — мърмори момичето. — Ти си късметлийка. Кавински е супер.

Късметлийка съм. Вярно.

* * *

Не очаквам Питър да се разстрои толкова, когато му показвам видеото с „Малката русалка“. Защото нищо не може да го уязви, просто се плъзга по него и изчезва. Мисля, че по тази причина всички го харесват толкова. Сигурен е в себе си, самоуверен. Това успокоява хората.

Но видеото го вбесява. Гледаме го в колата му, на неговия телефон, и той е толкова бесен, че се страхувам да не хвърли телефона през прозореца.

— Какви шибаняци! Как смеят! — Удря по волана и клаксонът измучава, а аз подскачам. Никога не съм го виждала толкова разстроен. Не знам какво да кажа, как да го успокоя. Израснах в къща, пълна с жени, и с внимателен баща. Не съм наясно с гнева на момчетата тийнейджъри.

— Мамка му! — крещи той. — Ужасно е, че не мога да те защитя от това.

— Няма нужда да ме защитаваш — казвам аз и докато го изричам, осъзнавам, че е истина. И сама се справям чудесно.

Той се взира право пред себе си.

— Но аз искам. Мислех си, че съм решил проблема, но се започва отново. Това е като проклет херпес.

Искам да го успокоя, да го накарам да се засмее и да забрави.

— Питър, ти имаш ли херпес? — питам закачливо.

— Лара Джийн, не е смешно.

— Извинявай. — Слагам ръка върху неговата. — Да се махаме оттук.

Той пали колата и пита:

— Къде искаш да отидем?

— Където и да е. Някъде. Просто карай. — Не искам да налетим на някого, не искам многозначителни погледи и шушукане. Искам да се скрия. В аудито на Питър, нашия малък рай. За да скрия жалките си мисли, му се усмихвам до уши, толкова широко, че да отвърне на усмивката ми — и се получава, почти.

Шофирането го успокоява и когато стигаме до нашата къща, той като че ли си е възвърнал доброто настроение. Питам го дали иска да влезе и да хапне пица, тази вечер ще ядем пица. Казвам му, че може да си поръча каквато поиска. Но той клати глава, трябвало да се прибира. За първи път не ме целува за довиждане и това ме кара да се чувствам виновна. Знам, че донякъде наистина съм виновна. Той иска да оправи нещата заради мен, а разбира, че не може, и това го тормози.

* * *

Когато влизам вкъщи, татко ме чака до кухненската маса. Просто седи и чака със сключени вежди.

— Защо не отговаряш на телефона си?

— Извинявай… батерията ми падна. Всичко наред ли е? — Ако се съди по сериозното му изражение, определено не е наред.

— Трябва да поговорим, Лара Джийн. Ела да седнеш.

Ужас ме залива като приливна вълна.

— Защо, татко? Какво е станало? Къде е Кити?

— Тя си е в стаята. — Оставям раницата и тръгвам към кухненската маса. Вървя възможно най-бавно. Сядам до татко и той въздиша тежко, скръстил ръце.

Аз започвам да бърборя:

— Да не е заради профила в сайта за запознанства, който ти направих? Защото още не съм го активирала… — А той ме прекъсва:

— Защо не ми каза какво става в училище?

Сърцето ми спира.

— Какво имаш предвид? — Все още се надявам, моля се да става дума за нещо друго. Да ми каже, че съм се провалила на тест по химия, каквото и да е — но не и за видеото.

— Видеото с теб и Питър.

— Как разбра? — шепна аз.

— Твоята съветничка ми се обади. Беше притеснена за теб. Защо не ми каза какво става, Лара Джийн?

Изглежда толкова строг и най-лошото — ужасно разочарован. Усещам как зад очите ми се натрупва напрежение.

— Защото… се срамувах. Не исках да си мислиш лоши неща за мен. Татко, заклевам се, само се целувахме. Нищо повече.

— Не съм виждал видеото и няма да го гледам. Това е лично, между теб и Питър. Но ми се иска да беше проявила повече разум, Лара Джийн. Действията ни имат трайни последствия.

— Знам. — Сълзи се стичат по бузите ми.

Татко вдига ръката от скута ми и я стиска.

— Боли ме, че не дойде при мен, когато положението в училище е станало толкова зле. Знаех, че преживяваш нещо, но не исках да те притискам. Винаги се опитвам да предположа какво би направила майка ви, ако беше тук. Знам, че не е лесно да говориш само с баща си… — Гласът му пресеква и аз започвам да плача още по-силно. — Но се опитвам. Наистина се опитвам.

Скачам от мястото си, прегръщам го и плача:

— Знам, че се опитваш.

Той отвръща на прегръдката ми.

— Трябва да знаеш, че можеш да се обърнеш към мен, Лара Джийн. Каквото и да става. Говорих с директор Локлан и утре той ще направи изявление, ще каже, че всички, които гледат или разпространяват видеото, ще бъдат отстранени от училище.

Залива ме облекчение. Трябваше още в началото да кажа на татко. Изправям се, а той посяга и бърше бузите ми.

— Е, какъв е този сайт за запознанства?

— О… — Сядам пак. — Ами… Направих ти профил в Самотни-родители-търсят-връзка. — Той се мръщи и аз бързо добавям: — Баба смята, че не е хубаво мъж да остава сам, и аз съм съгласна с нея. Мислех си, че може да си уредиш срещи по интернет.

— Лара Джийн, мога сам да се справя с личния си живот. Няма нужда дъщеря ми да ми урежда срещи.

— Но… ти никога не ходиш на срещи.

— Това си е мой проблем, не твой. Искам да изтриеш профила още тази вечер.

— Аз не съм го активирала. Просто го приготвих, за всеки случай. Татко, трябва да се отвориш за света.

— В момента говорим за твоя любовен живот, не за моя, Лара Джийн. Моят ще го обсъдим друг път. Искам да чуя за твоя.

— Добре. — Събирам примерно ръце на масата и питам: — Какво искаш да знаеш?

Той се чеше по врата.

— Ами… това между теб и Питър сериозно ли е?

— Не зная. Може би съм влюбена в него. Но може би е твърде рано да се каже. Колко сериозна може да е една връзка в гимназията? Виж какво стана с Марго и Джош.

Татко казва със съжаление:

— Той вече не идва.

— Именно. Не искам да съм момичето, което плаче в колежа за гаджето си. — Спирам рязко. — Мама го е казала на Марго. Казала й да не отива в колеж, докато има гадже, защото така ще пропусне всичко.

Той се усмихва разбиращо.

— Да, звучи напълно в неин стил.

— Кое беше нейното гадже в гимназията? Тя много ли го е обичала? Ти познаваш ли го?

— Майка ти не е имала гадже в гимназията. Говорила е за съквартирантката си. Робин. — Татко се смее и добавя: — Тя направо подлудяваше майка ти.

Облягам се в стола си. Винаги съм смятала, че мама е говорила за себе си.

— Помня как видях майка ти за първи път. Тя даваше вечеря в стаята си в общежитието, нарече я Фалшив ден на благодарността, и аз отидох с един приятел. Беше истинска вечеря като за Деня на благодарността, но през май. Майка ти беше с червена рокля, косата й тогава беше дълга. Виждала си я на снимките. — Той замълчава и на лицето му се появява усмивка. — Тя ми се скара, че занесох консервиран зелен фасул, а не пресен. По това можеше да познаеш дали харесва някого — започваше да го дразни. Разбира се, тогава нямах представа. Тогава по принцип бях доста невеж по отношение на момичетата.

Ха! Тогава.

— Аз си мислех, че сте се срещнали на лекция по психология.

— Според майка ти — да. Учихме заедно психология един семестър, но не помня да съм я виждал тогава. Лекциите се провеждаха в големи аудитории, пред стотици студенти.

— Но тя те е забелязала. — Това вече съм го чувала. Тя казваше, че й харесало как той внимава на лекции и че косата му била твърде дълга отзад, като на разсеян професор.

— И слава богу. Къде щях да бъда сега, ако не беше тя?

Това ме сепва. Къде щеше да бъде? Със сигурност нас нямаше да ни има, но пък вероятно нямаше да е вдовец. Дали животът му щеше да е по-щастлив, ако се беше оженил за друго момиче, ако беше направил друг избор?

Татко повдига брадичката ми и казва твърдо:

— Щях да съм загубен без нея, защото нямаше да имам моите момичета.

* * *

Обаждам се на Питър и му казвам, че госпожица Дювал се е обадила на татко и той знае всичко за видеото, но е говорил с директора и оттук нататък нещата ще са наред. Очаквам да е облекчен, но той още звучи унило.

— Сега баща ти сигурно ме мрази.

— Не, не те мрази — уверявам го аз.

— Мислиш ли, че трябва да поговоря с него? Не знам, да се извиня може би, като мъж на мъж?

Потрепервам.

— Определено не. Татко е ужасно притеснителен.

— Да, но…

— Моля те, не се тревожи, Питър. Както ти казах, татко е уредил всичко. Директорът ще направи изявление и хората ще ни оставят на мира. Освен това няма за какво да се извиняваш. Аз го исках също колкото теб. Не си ме принудил да правя нищо.

Не след дълго затваряме и макар че вече съм по-спокойна за видеото, още съм притеснена за Питър. Знам, че е разстроен, защото не може да ме защити, но знам и че е заради наранената му гордост, а това няма нищо общо с мен. Нима момчешкото его наистина е толкова крехко, чупливо нещо? Явно.