Джени Хан
P.S. Все още те обичам (26)

25

Вечерта преди Деня на Свети Валентин изведнъж си внушавам, че картичката за Питър не е достатъчна и тригуни с череши ще са фантастична идея, затова се събуждам преди изгрев, за да ги изпека. Сега кухнята прилича на местопрестъпление. Целият плот и плочките са опръскани с черешов сок. Като кървава баня, черешова кървава баня. По-зле е от онзи път, когато правих червен кейк и пръснах червена боя по облицовката над плота. Трябваше да търкам фугите с четка за зъби.

Но тригуните се получиха съвършени, като от списание. Златисти и толкова домашни, с накъдрени с вилица ръбчета и малки дупчици за парата. Планът е да ги извадя на масата на обяд. Знам, че Питър, Гейб и Даръл ще ги оценят. Ще дам една и на Лукас. И на Крис, ако се появи на училище.

Пиша на Питър да не идва да ме вземе, понеже искам да отида по-рано и да сложа валентинката в шкафчето му. Има нещо много приятно да намериш валентинка в шкафчето си — като се замислиш, шкафчето е като пощенска кутия, а всеки знае, че изпратените по пощата писма са много по-романтични, отколкото ако ги предадеш лично.

Кити слиза по стълбите около седем и двете подреждаме красива валентинска маса за татко, с картички от мен, нея и Марго, подредени около чинията му. Оставям му две тригуни. Ще пропусна възхитената му реакция обаче, защото искам да стигна в училище преди Питър. Той винаги идва в последния момент, затова предполагам, че е достатъчно да подраня само с пет минути.

Когато стигам в училище, пъхам валентинката в шкафчето му и тръгвам към кафенето да го изчакам.

Той обаче вече е там и стои до автоматите за закуски с… Дженевив. Сложил е ръце на раменете й и й говори нещо настоятелно. Тя кима, свела очи. Какво може да я е натъжило толкова? Или просто се преструва, за да го задържи?

Днес е Свети Валентин, а аз се чувствам, сякаш прекъсвам нещо между гаджето ми и бившата му приятелка. Той наистина ли й е просто приятел, или има нещо повече? Струва ми се, че при нея винаги има нещо повече, без значение дали той го знае. Дали са си разменили подаръци за Свети Валентин заради доброто старо време? Параноична ли съм, или това наистина излиза извън приятелските отношения?

Тогава тя ме забелязва, казва нещо на Питър, минава покрай мен и излиза от кафенето. Той се приближава.

— Честит Свети Валентин, Кови. — Слага ръце на кръста ми и ме вдига за прегръдка, сякаш съм безтегловна. Пуска ме и пита: — Може ли да се целунем на обществено място заради празника?

— Къде ми е валентинката? — питам аз и протягам ръка.

— По дяволите, в раницата ми е — смее се Питър. — Господи! Толкова си алчна.

Каквото и да е, виждам, че няма търпение да ми го подари, и аз също ставам нетърпелива. Той ме хваща за ръка и ме води към масата, където е раницата му.

— Първо седни — нарежда и аз се подчинявам. Той се настанява до мен. — Затвори очи и протегни ръка.

Правя го и чувам как дърпа ципа на раницата, а после слага нещо в ръката ми. Лист хартия. Отварям очи.

— Това е стихотворение — казва Питър. — За теб.

Щом луна заблести, се унасям в мечти

по прекрасната Лара Джийн,

а изгреят ли звезди, аз виждам нейните очи —

на прекрасната Лара Джийн.^[1]

Вдигам ръка към устата си. Прекрасната Лара Джийн! Не мога да повярвам.

— Това е най-хубавото нещо, което някой е правил за мен. Толкова съм щастлива, че мога да те задуша с прегръдки. — Представям си го как седи до бюрото си у дома и пише с химикалка върху листчето — и така ми става още по-скъп. Направо се разтрепервам. От скалпа ми към пръстите на краката протича електричество.

— Наистина ли? Харесва ли ти?

— Прекрасно е! — Прегръщам го и го стискам с всички сили. Ще сложа тази валентинка в кутията за шапки и когато остарея като Сторми, ще я вадя, ще я гледам и ще си спомням точно този момент. Да върви по дяволите Дженевив, да върви по дяволите всичко. Питър Кавински ми написа стихотворение.

— Това не е единственият ми подарък за теб. Дори не е най-хубавият. — Той се отдръпва и вади малка кадифена кутийка за бижута от раницата си. Аз ахвам, а той казва, доволен: — Хайде, отваряй де.

— Това значка ли е?

— По-хубаво е.

Пак вдигам ръце към устата си. Това е моята огърлица с медальон сърчице от магазина на майка му, съвсем същата огърлица, която гледам от месеци. На Коледа, когато татко каза, че е продадена, си помислих, че завинаги е изчезнала от живота ми.

— Не мога да повярвам — шепна аз и докосвам диамантчето в средата.

— Дай да ти я сложа.

Вдигам косата си, Питър минава зад мен и закопчава огърлицата.

— Редно ли е да я приема? — чудя се на глас. — Тя е много скъпа, Питър! Много, много скъпа.

— Знам колко струва — смее се той. — Не се тревожи, с мама сключихме сделка. Аз трябва да обикалям няколко уикенда с буса да събирам мебели за магазина, но не е кой знае какво. Струва си, щом ти харесва.

Докосвам я.

— О, много! Много, много ми харесва. — Оглеждам крадешком кафенето. Спохожда ме жалка, недостойна мисъл, но много ми се иска Дженевив да види това.

— Чакай, къде ми е валентинката? — пита Питър.

— В шкафчето ти. — Вече ми се иска да не бях послушала Кити и да бях направила нещо по-грандиозно за първия си Свети Валентин с гадже. С Питър. О, както и да е. Поне тригуните с череши са още топли в раницата ми. Ще му ги дам всичките. Съжалявам, Крис, Лукас и Гейб.

* * *

Не мога да спра да се оглеждам с огърлицата. В училище я нося над пуловера, за да я виждат всички и да й се възхищават. Вечерта я показвам на татко, на Кити и на Марго по видеочата. Показах я на шега и на Джейми Фокс-Пикъл. Всички бяха впечатлени. Не я свалям изобщо. Нося я дори в банята. Спя с нея.

Като в „Малка къща в гората“, когато Лора получи парцалена кукла за Коледа. Тя имаше очи от черни копчета и нарисувани с боровинков сок устни и бузки. Червени чорапи и розово-бяла басмена рокля. Лора не откъсваше очи от нея. Стискаше куклата здраво и забрави за всичко друго. Наложи се майка й да я накара да позволи и на другите момичета да я подържат.

Така се чувствам и аз. Когато Кити пита дали може да пробва огърлицата, аз се колебая за секунда и после ми става гузно, че съм толкова стисната.

— Само внимавай — казвам, докато я разкопчавам.

Кити се преструва, че медальонът се изплъзва от верижката, и аз надавам вик.

— Шегувам се — смее се тя. Отива до огледалото ми и се оглежда, наклонила глава, с извита шия. — Не е зле. Сега не си ли доволна, че предизвиках тази история с Питър?

Замерям я с възглавница.

— Може ли да я вземам за специални поводи?

— Не! — Но пак се сещам за Лора и куклата. — Може. Но при много специален случай.

— Благодаря — отвръща Кити. После накланя глава и ме поглежда сериозно. — Лара Джийн, може ли да те питам нещо?

— Можеш да ме питаш всичко.

— За момчета е.

Опитвам се да не изглеждам твърде любопитна, докато кимам. Момчета! Значи вече стигнахме до тях. Е, добре.

— Слушам те.

— А обещаваш ли да отговориш честно? Честна сестринска?

— Разбира се. Ела седни до мен, Кити. — Тя сяда на пода до мен и аз я прегръщам с великодушна, сърдечна и майчинска прегръдка. Кити наистина пораства.

Тя ме поглежда невинно като кошута.

— Вие с Питър правите ли го?

— Какво? — Отблъсвам я и възкликвам: — Кити!

— Нали обеща да отговориш! — тържествува тя.

— Е, отговорът е „не“, любопитен дребосък такъв. Господи! Разкарай се от стаята ми. — Тя се измъква и се хили като хиена. Чувам я чак докато стига до края на коридора.