Джени Хан
P.S. Все още те обичам (14)

13

Моят курс по апликиране официално започна. Няма да отричам, че съм разочарована от посещаемостта. Засега са само Сторми, Алиша Ито, която е весела, оправна бабка с къса прическа, и хитрият господин Моралес, който според мен си пада по Сторми. Или по Алиша. Трудно е да се разбере точно, защото той флиртува с всички, но и двете получават цели страници в неговия албум. Решава да го нарече „Доброто старо време“. Украсява страницата на Сторми с музикални ноти, клавиши на пиано и тяхна снимка как танцуват на диско вечерта миналата година. Още работи по страницата на Алиша, но фокусът е нейна снимка как седи на пейка в двора и се взира в пространството. Той лепи цветчета около нея. Много романтично.

Нямам особено голям бюджет, затова донесох мои материали. Освен това им казах да събират картинки от списания и всякакви малки копченца и други неща. Сторми е същата като мен, събира какво ли не, има много съкровища. Дантела от роклята й за първо причастие, кибритче от мотела, където е срещнала съпруга си („Не питай“), стари отрязъци от билети за кабаре, когато е ходила в Париж. („През двайсетте в Париж! — възкликвам аз. — Срещна ли Хемингуей?“, а тя ме гледа лошо и казва, че очевидно не е чак толкова стара, а аз имам нужда от урок по история). Алиша има по-минималистичен, изчистен стил. Изписва японски йероглифи с моята писалка за калиграфия под всяка снимка.

— Какво пише тук? — питам аз и соча надписа под снимка, на която е със съпруга си Фил на Ниагарския водопад. Държат се за ръце и са облечени с жълти дъждобрани.

Тя се усмихва:

— Пише: „Когато бяхме в плен на дъжда“.

Е, и Алиша е романтична.

— Сигурно много ти липсва.

Фил умря преди година. Виждала съм го само един-два пъти, когато помагах на Марго за петъчните коктейли. Фил имаше деменция и не говореше много. Седеше в инвалидната си количка в общата стая и само се усмихваше на хората. Алиша не се отделяше от него.

— Липсва ми всеки божи ден — казва тя, готова да се разплаче.

Сторми се провира между нас, затъкнала е блестящият зелен маркер зад ухото си.

— Алиша, трябва малко да разведриш този албум — казва тя и й хвърля лист със стикерчета на чадърчета.

— Не, благодаря — отвръща сковано Алиша и хвърля обратно листа. — Моят стил е друг.

Сторми присвива очи.

Бързо отивам до уредбата и усилвам звука, за да разведря атмосферата. Сторми тръгва с танцова стъпка към мен и пее:

— Джони Ейнджъл, Джони Ейнджъл. Ти си ангел за мен. — Свеждаме глави една към друга и пеем в хор: — Мечтая да бъдем заедно…

Когато Алиша отива до тоалетната, Сторми казва:

— Уф, каква досадница.

— Не мисля, че е досадница.

Сторми ме сочи с розовия си нокът.

— Не смей да я харесваш повече от мен само защото и двете сте азиатки.

Откакто идвам в този дом, започнах да свиквам със смътните расистки коментари на старците. Поне Сторми вече не казва „ориенталки“.

— Харесвам ви еднакво.

— Няма такова нещо — изсумтява тя. — Не можеш да харесваш двама души еднакво.

— Ти не обичаш ли децата си еднакво?

— Разбира се, че не.

— Мислех, че родителите нямат любимци?

— Разбира се, че имат. Моят любимец е най-малкият, Кент, защото той е момчето на мама. Посещава ме всяка неделя.

— Е, аз не мисля, че моите родители имат любимци. — Казвам го, защото ми се струва редно да го кажа, но дали е вярно? Все пак, ако някой ми опре пистолет в главата и ми нареди да кажа коя е любимката на татко? Вероятно Марго. Те много си приличат. Тя искрено харесва документални филми и да наблюдава птиците, също като него. Кити е бебчето, което автоматично й дава предимство. Къде оставам аз, средното момиче Сонг? Може би бях любимката на мама. Иска ми се да знаех със сигурност. Бих попитала татко, но се съмнявам, че ще ми каже истината. Марго — може би.

Никога не бих могла да избера между Марго и Кити. Но ако, да речем, и двете се давят и мога да хвърля само една спасителна жилетка, вероятно ще я хвърля на Кити. Иначе Марго не би ми го простила. И двете носим отговорност за Кити.

* * *

Дори само мисълта, че някога мога да загубя Кити, ме кара да бъда по-внимателна с нея и вечерта, след като заспа, изпекох тава курабийки — любимите й сладки. Имам торбички с тесто във фризера, замразени на съвършени цилиндърчета, за да ги приготвим за двайсетина минути, ако ни се доядат. Тя ще се изненада приятно, когато отвори торбичката си с обяда утре.

Давам една курабийка и на Джейми, макар да знам, че не бива. Но той ме гледа така умолително, че не мога да устоя.