Джени Хан
P.S. Все още те обичам (13)

12

Според Сторми на света има два вида момичета. Момичета, които разбиват сърца, и момичета, на които им разбиват сърцето. Веднага става ясно тя към кои принадлежи.

Седя по турски на кадифеното канапе на Сторми и ровя из голяма кутия за обувки, пълна с черно-бели снимки. Тя се съгласи да се включи в моя курс и започваме да го организираме. Разделям снимките на няколко купчинки. Сторми: детство; младежки години; първата, втората и четвъртата сватба — няма снимки от третата сватба, защото тя му е пристанала.

— Аз съм разбивачка на сърца, но ти, Лара Джийн, си момиче, на което ще му разбият сърцето. — Тя вдига вежди, за да акцентира върху думите си. Май че днес е забравила да ги очертае с молив.

Аз мисля по въпроса. Не искам да съм момиче, на което ще му разбият сърцето, но и не искам да разбивам момчешки сърца.

— Сторми, ти имаше ли много гаджета в гимназията?

— О, разбира се. Десетки. Тогава беше така. Бърт те извежда с колата в петък, а Сам те води в събота на танци. Не се ограничавахме. Едно момиче не трябва да се обвързва, докато не е абсолютно, абсолютно сигурно.

— Сигурно, че го харесва?

— Сигурна, че иска да се омъжи за него. Иначе какъв смисъл има да сложиш край на забавлението?

Вземам снимка, на която тя е със синя вечерна рокля от шифон без презрамки и с широка пола. Прилича на братовчедка на Грейс Кели със светлорусата коса и извитите вежди.

До нея стои някакво момче. Не е много висок, нито особено красив, но в него има нещо. Някакъв блясък в очите.

— Сторми, тук на колко си години?

Тя поглежда.

— Шестнайсет или седемнайсет. На твоята възраст.

— Кое е момчето?

Тя се взира по-отблизо и лицето й се сгърчва като сушена кайсия. Почуква с червения си нокът по снимката.

— Уолтър! Наричахме го Уолт. Беше истински чаровник.

— Гадже ли ти беше?

— Не, просто момче, с което се виждах от време на време. — Тя пак разкършва белите си вежди. — Отидохме да се къпем голи в езерото и полицията ни хвана. Беше такъв скандал. Отведоха ме у дома с полицейска кола и само по одеяло.

— И… хората говореха ли за теб?

— Bien sûr.

— И аз предизвиках нещо като скандал. — После й разказвам за ваната, за видеото и за всичко, което последва. Тя е много доволна; буквално засиява от пикантността на случката.

— Отлично! — заявява. — Толкова съм облекчена, че в теб има дързост. Момиче с репутация е много по-интересно от някоя примерна мома.

— Сторми, това е в интернет. В интернет остава завинаги. Не е просто училищна клюка. Освен това аз наистина съм „примерна мома“.

— Не, сестра ти Маргарет е примерна мома.

— Марго — поправям я аз.

— Е, Маргарет й отива повече. Все пак… всяка петъчна вечер в старческия дом! Аз щях да си прережа вените, ако ме принудят да прекарам най-прекрасните си години в някакъв проклет старчески дом. Извини ме за израза, скъпа. — Тя бухва възглавницата зад гърба си. — Най-големите деца винаги са най-скучни. Моят син Станли е ужасно скучен. Той е подиатрист, за бога! Предполагам, че аз съм виновна, че се казва Станли. Не че имах думата. Свекърва ми настоя да го кръстим на мъртвия й съпруг. Господи, тя беше такава вещица. — Сторми отпива от чая с лед. — От средните деца се очаква да се забавляват. Това е общото между нас с теб. Бях доволна, че не се появяваш тук. Надявах се да си го загазила малко. Явно съм била права. Все пак можеше да идваш по-често.

Много я бива да създава у хората чувство за вина. Развила е до съвършенство изкуството на наранената невинност.

— Е, сега вече имам истинска работа тук и ще идвам по-често.

— Но не прекалено. — Тя изправя гръб. — Другия път доведи твоето момче. Имаме нужда от свеж полъх. Да оживи малко това място. Красавец ли е?

— Да, много е красив. — Най-красивото от всички красиви момчета.

Сторми плясва с ръце.

— Тогава задължително го доведи. Но ми се обади предварително, за да изглеждам перфектно. Кой още ти е подръка?

Смея се.

— Никой! Нали ти казах, че имам гадже.

— Хм. — Само това казва, „хм“. А после: — Аз имам внук горе-долу на твоята възраст. Е, поне още е в гимназията. Може да му кажа да намине да се видите. За едно момиче е добре да има варианти. — Чудя се какъв ли е внукът на Сторми — вероятно истински играч, също като нея. Отварям уста да откажа, но тя прави знак да замълча. — Когато приключим с моя албум, ще ти издиктувам мемоарите си и ти ще ги набереш на компютъра. Мисля да ги нарека „В окото на бурята“ или „Бурно време“. — Сторми започва да тананика „Бурно време“. — „С него пак сме разделени… не спира да вали…“ — Замълчава рязко. — Трябва да направим кабаре! Представи си го, Лара Джийн. Ти с фрак, аз с червена рокля, която се спуска по пианото. Господин Моралес ще получи инфаркт.

Смея се и казвам:

— Нека не му докарваме инфаркт. Може би само тремор.

Тя свива рамене и продължава да пее, като започва да кърши бедра.

Ще продължи така, затова я прекъсвам:

— Сторми, къде беше, когато умря Джон Ф. Кенеди?

— Беше петък. Аз тъкмо правех обърната торта с ананас за клуба по бридж. Сложих я във фурната, когато чух новините, и я забравих. Една не подпалих къщата. Наложи се да пребоядисваме кухнята заради саждите. — Тя си бухва косата. — Той беше светец. Принц. Ако го бях срещнала, когато бях във вихъра си, определено щяхме да се позабавляваме. Знаеш ли, че веднъж флиртувах с Кенеди на едно летище. Той изникна до мен в бара и ми взе много сухо мартини. Тогава летищата бяха много по-луксозни. Хората се обличаха изискано за пътуване. Днес младежите по летищата носят ужасни обувки от овча кожа и развлечени панталони. Ужас. Не бих излязла и за пощата облечена така.

— Кой Кенеди?

— Ъ? О, не знам. Но имаше тяхната брадичка.

Прехапвам устна, за да не се усмихна. Сторми и нейните истории.

— Може ли да ми дадеш рецептата за обърнатата торта с ананас?

— Разбира се, скъпа. Просто готова смес за торта, ананас, кафява захар и една черешка на върха. Но се постарай да нарежеш ананаса на кръгчета, а не на парченца.

Звучи ужасно. Опитвам се да кимна дипломатично, но Сторми усеща и казва подразнена:

— Мислиш ли, че имах време да се въртя из кухнята и да правя торти като някаква скучна домакиня?

— Ти не можеш да си скучна — отвръщам веднага, защото е истина и защото знам, че това иска да чуе.

— И на теб ще ти се отрази добре, ако намалиш печенето и увеличиш забавленията. — Става рязка, а никога не е рязка с мен. — Младите определено прахосват младостта си. — После се мръщи. — Краката ме болят. Би ли ми донесла тиленола?

Скачам веднага, нетърпелива да си върна благоразположението й.

— Къде го държиш?

— В чекмеджето до кухненската мивка.

Ровя там, но не го намирам. Само батерии, талк, няколко салфетки от „Макдоналдс“, пакетчета захар и почернял банан. Скришом изхвърлям банана в кошчето.

— Сторми, тиленолът го няма тук. Къде може да е?

— Остави — сопва се тя, идва и ме избутва настрани. — Сама ще го намеря.

— Искаш ли да ти направя чай? — Сторми е стара, затова се държи така. Не иска да е груба. Знам, че не иска.

— Чаят е за старици. Аз искам коктейл.

— Ей сега идва.