Джени Хан
P.S. Все още те обичам (10)

9

На сутринта преди училище товарим багажа в колата, за да може татко да откара Марго до летището. Аз не спирам да поглеждам към прозореца на стаята на Джош и се чудя дали ще слезе да се сбогува. Поне това може да направи. Но там не свети, сигурно още спи.

Госпожица Ротсчайлд излиза с кучето си, докато Марго се сбогува с Джейми Фокс-Пикъл. Още щом я вижда, той скача от ръцете на Марго и хуква през улицата. Татко се спуска след него. Джейми лае и скача по горката Симон, която не му обръща внимание. Толкова е развълнуван, че напикава зелените ботуши „Хънтър“ на госпожица Ротсчайлд. Татко се извинява, но тя се смее.

— Ще ги измия. — Хубава е, кестенявата й коса е вързана на висока опашка, обула е клин за йога и пухено яке, каквото има Дженевив.

— Побързай, татко! — вика Марго. — Трябва да сме на летището три часа по-рано.

— Три са множко — казвам аз. — Два часа са достатъчни. — Гледаме как татко се опитва да вземе Джейми, а той опитва да се измъкне. Госпожица Ротсчайлд го грабва с една ръка и залепва целувка на главата му.

— За международни полети се ходи на летището три часа по-рано. Трябва да чекирам багажа си, Лара Джийн.

Кити не казва нищо; просто се взира през улицата в кучешката драма.

Когато се връща с усукващия се в ръцете му Джейми, татко казва:

— Най-добре да се махаме оттук, преди Джейми да е създал още неприятности. — Трите се прегръщаме здраво. Марго ми шепне да съм силна, аз кимам и тя и татко тръгват към летището.

Още е рано, по-рано, отколкото обикновено се будя за училище, затова правя на мен и на Кити бананови палачинки. Тя още е умислена. Два пъти я питам една палачинка ли иска, или две. Правя няколко допълнителни и ги увивам в алуминиево фолио, за да ги споделя с Питър по пътя за училище. После мия чиниите; дори изпращам имейл на Джанет от „Белвю“ и тя ми отговаря веднага. Заместничката на Марго е напуснала преди месец, затова моментът бил идеален. Да отида в събота, за да поговорим за задълженията ми.

Имам чувството, че най-сетне съм се събрала, взела съм се в ръце. Мога да го направя.

Затова, когато тръгвам към входа на училището в студената януарска утрин, хванала Питър за ръка, заситена с бананови палачинки, с нова работа и с пуловера, който Марго ми остави, аз се чувствам добре. Дори прекрасно.

Питър иска да се отбие в компютърната зала, за да разпечата есето си по литература, затова първо спираме там. Той включва компютъра и ахва силно, когато вижда тапета на екрана.

Някой е взел кадър от видеото в горещата вана, как седя в скута на Питър с червената нощница, вдигната на бедрата ми, а отгоре пише: СЕКС ВЪВ ВАНАТА. А отдолу — НЕ ГО ПРАВИТЕ ПРАВИЛНО.

— Какво е това, по дяволите? — мърмори Питър и оглежда компютърната зала. Никой не вдига поглед. Той отива на следващия компютър — същата снимка, с различен надпис: ТЯ НЕ ЗНАЕ, ЧЕ ВЪВ ВОДАТА МУ СЕ СВИВА. А долу — ТОЙ Е ДОВОЛЕН И НА ТОЛКОВА.

Отново сме на дневен ред.

* * *

През следващите няколко дни снимката постоянно изскача отнякъде. По инстаграмите на други хора, на стените им във Фейсбук.

Дори на една е сложена танцуваща акула. На друга главите ни са заменени с котешки.

Има и такава, на която пише просто: БАНСКИ, ТИП АМИШИ.

Приятелите от отбора на Питър го сметнаха за ужасно смешно, но се кълнат, че нямат нищо общо. На обяд Гейб възразява:

— Дори не знам как се работи с „Фотошоп“!

Питър тъпче в устата си половината сандвич.

— Добре, тогава кой? Джеф Бардуго? Картър?

— Човече, не знам — отвръща Даръл. — Това е горещата новина. Много хора може да са замесени.

— Трябва да признаеш, че котешките глави са доста смешни — казва Гейб. После се обръща към мен: — Извинявай, Лардж.

Аз мълча. Котешките глави донякъде са смешни. Но като цяло — не. Питър се опитва да се изсмее на това, но вече минаха няколко дни и виждам, че е притеснен. Не е свикнал да става обект на шеги. Предполагам, че и аз не съм свикнала, но само защото не съм свикнала хората да ми обръщат внимание. Откакто съм с Питър обаче, те ми обръщат внимание, а ми се иска да не го правеха.