Доминик Мезон
Пирът на зверовете (9)

8

От яд Ерван си удря челото във волана. Заради зловещото й съдържание ще му бъде много по-трудно да продаде плячката си. Прекупвачът му няма да рискува да се окаже замесен в убийство. Ще трябва да строши стъклениците и да отдели златото от остатъците, без да повреди гравюрите. На осветлението в колата стъклото изглежда много дебело. Съмнява се, че в дома си разполага с нужните за целта инструменти, но няма да отстъпи точно пред последната трудност. Трябва да побърза, страхува се, че именно съдържанието на стъклениците е причина за присъствието на водолазите в отломките на сухогруза. Убийците бяха готови на всичко, за да си върнат стъклениците. Ерван се сепва. Струва му се, че нещо се движи в уличката, врязваща се зад върволицата барове покрай пристанището. Не трябва да стои повече тук. На третия опит давещият се мотор на реното му най-сетне запалва и Ерван излиза от паркинга със загасени фарове — запалва ги чак когато се озовава на главната улица, която води от яхтеното пристанище към центъра на града.

Заради силния вятър останалите автомобилисти са се отказали да пътуват по тесните неравни пътища на острова. Ерван излиза от Сен Дени и прекосява лозята, над които се извисява властната осанка на фара — при буря той се превръща в пастир, бдящ над стадо уплашени и сгушени по домовете си островитяни. Докато изминава няколкото километра, които го делят от другия бряг, мъжът нервно поглежда в огледалцето за задно виждане. Стомахът му се е свил от страх, че го следят. Стига до плажа на комплекс „Ют“ тръгва покрай дюните и свива вляво след големия къмпинг, който по това време на годината е съвсем пуст. Влиза в курортния комплекс „Ют“ — терен, обзаведен със сглобяеми къщички и дървени бунгала за летовници.

Алеите на този лабиринт са пусти. През есента и зимата в него живеят само двама души — Ерван и пазачът на съседния къмпинг. Ерван се установи тук преди осем месеца с жена си и двегодишната им дъщеря. Възнамеряваше да остане само няколко седмици, когато съдебните изпълнители го принудиха да напусне жилището си над магазина за водолазно оборудване, но временното положение се проточи и все още не знае кога ще може да предложи на семейството си нещо по-добро от тясно дървено бунгало с площ двайсет и пет квадратни метра и лоша изолация. Кара към центъра на комплекса. На светлината на фаровете къщичките със заковани прозорци повече от всякога приличат на кубчета, изоставени в пясъчник от капризно дете. Пъстро боядисаните бунгала малко по малко помръкват под набезите на соления вятър и на пясъка, който той непрекъснато запраща към стените им.

Ерван паркира комбито под навеса на сезонния бар, чийто собственик му разрешава да си държи там екипировката в замяна на някой и друг урок по гмуркане за начинаещи летуващи наематели в басейна на курортния комплекс. В теснотията на колата с мъка сваля водолазния костюм, преоблича се и излиза. Вкочанен от студ, изплаква екипировката с маркуча, като проклина загубата на снаряжението, погълнато от утробата на кораба заедно със съучастниците му. Надява се, че продажбата на стъклениците ще компенсира напълно загубата. Когато се навежда, за да вдигне компенсаторната жилетка, му се завива свят. Ерван усеща, че е капнал, вятърът и проливният дъжд, които го шибат под навеса, окончателно го изтощават. Той въздъхва и набързо прибира екипировката, захвърляйки я небрежно в голям дървен сандък. Изпитва потребност от легло и уиски, нищо няма да е в състояние да свърши, докато не се наспи и не си пийне малко алкохол, за да се посъвземе.

Ерван оставя колата си под навеса — утре ще дойде да разтовари бутилките и компресора, сега е прекалено уморен за целта. Става вир-вода, докато стигне бунгалото. Сваля катинара от вратата и изпуска дълга въздишка на облекчение, докато си съблича якето. Запалва малка газова лампа и намалява пламъка до краен предел. Няма ток, а газовите бутилки са почти празни. Главното помещение на бунгалото представлява тъжна гледка. Откакто жена му замина преди две седмици да прекара февруарската ваканция при родителите си в околностите на Париж, Ерван изобщо не си прави труда да разтребва. Ще подреди само ако тя го уведоми, че се връща, но тази вероятност става все по-малка. На масата са струпани в безпорядък писмата на социалната работничка, препоръчаните писма на съдебния изпълнител и на търговския съд, остатъци от храна от последните няколко дни — чипс и пастет от консервна кутия, снимки на дъщеря му и това, което най-вече го интересува — наполовина пълна бутилка малцов алкохол.

Долнопробният алкохол изгаря небцето му, но Ерван изпразва чашата на три глътки. Огънят в стомаха му оказва изключително благотворно въздействие. Сипва си догоре още една чаша, взирайки се в етикета на бутилката „Глен търки“, която купи от Алди. Допреди не толкова отдавна пиеше само „Джак Даниелс“. Допреди не толкова отдавна жена му го обичаше. Допреди не толкова отдавна имаше перспективи. Ерван отваря чантата и изважда стъклениците. Иска да действа бързо, да счупи съдовете, да се отърве от човешките останки, да продаде златото и да си откупи бъдеще. Докато допива втората чаша, разглежда символите, гравирани върху златото, обхващащо горната половина на стъклениците досущ като нокти на граблива птица, които стискат дебелото стъкло. Не познава тези знаци, най-грубо може да ги определи като доколумбова изработка — на маите, инките или нещо от рода. Ерван е решен да не поврежда гравюрите при чупенето на стъклото, защото смята, че рисунките вероятно са ценни.

На светлината на газената лампа стените на двете стъкленици му изглеждат все така дебели. В бунгалото Ерван не разполага с инструмент, с който би могъл да ги счупи. Поглежда през прозореца. В склада на бара има сандък с пособия. Няма ключове оттам, но вратата ще се отвори, ако я блъсне по-силно. Ще оправи щетите, преди собственикът да забележи. На Ерван не му се излиза, дъждът се усилва все повече и повече, алеята се превръща в песъчлива кал. Боклуците, които е хвърлял пред бунгалото, защото го е мързяло да ги носи чак до кофите, плуват и се разпиляват по неговия парцел. Ще трябва да ги събере, не бива да допуска да го изгонят от бунгалото, където са го пуснали да живее по милост, докато го продадат. На ъгъла на алеята някаква светлинка привлича погледа му. Една кола, вдигаща кални пръски, минава в края на пътя и навлиза в комплекса. Ерван се вцепенява. После внушителният черен рейндж роувър изчезва от полезрението му и кръвта му кипва.

Никой не идва нощем в комплекса по това време на годината — нито има при кого да се отбие, нито може да оглежда парцели през зимата посред нощ. Освен Ерван, единственият друг целогодишен обитател е пазачът, но Ерван знае, че е заминал за празниците. Колата неслучайно се навърта тук — не се е загубила, някой го търси. Благодари на провидението, че е намалил пламъка на лампата, дискретното осветление на бунгалото сигурно е убягнало на преследвачите. Напълно загася осветлението и в мрака започва да размишлява с какви възможности разполага. Независимо дали са водолазите от сухогруза, които са успели да се измъкнат от трюма, или пък техни съучастници, останали на кея, така или иначе въпросните лица са открили адреса му. Убитите му приятели няма как да са проговорили, но е възможно старият рибар да е разкрил самоличността им, преди да го заколят. Ерван има късмет, че комплексът наброява над триста бунгала. Ако човек не ги разпознава, няма как да ги различи едно от друго, защото нямат номера. Пощата пристига на рецепцията на комплекса.

Значи на непознатите ще им се наложи доста да обикалят, докато го открият. Ала рано или късно ще се натъкнат на колата му и тогава ще попадне в капан. Ерван разбира, че трябва да бяга веднага, докато още има достъп до автомобила. Адреналинът го пробужда, напъхва двете стъкленици в чантата, грабва малко дрехи, един нож и всичките си налични пари. Открехва вратата и след като се уверява, че рейндж роувърът не се вижда, притичва до колата си под проливния дъжд. С мъка успява да запали комбито, което се дави и подскача под натиска на стартера. Не се бои, че шумът може да привлече пришълците — в бурята няма как да чуят хриптящото ръмжене на мотора, — но пък всеки момент може да минат покрай бара и да го открият. От страх се задушава, а движенията му са резки и непохватни. Накрая все пак успява да подкара, преди рейндж роувърът да го засече.

С изгасени фарове Ерван бавно минава покрай бара и басейна, всичките му сетива са нащрек. Надява се, че ще има време да завие или да избяга, ако забележи светлините от колата на натрапниците. Реното излиза на дългата алея, която води към входа на резиденцията. В мрака Ерван не вижда края на алеята, но вероятно пътят е чист, защото не се мярка никаква тършуваща в мрака светлина. Ускорява леко, стоте метра му се струват безкрайни, на всяко кръстовище забавя и проверява дали не се задава колата. На последното кръстовище сърцето му подскача, когато различава фарове, осветяващи пътя пред него. Спира, дава на заден ход и бързо се връща по алеята. За щастие, успява да се пъхне в първата пряка, преди рейндж роувърът да наближи. Стиска зъби и улавя дръжката на вратата. Ако джипът завие в алеята, където е спрял, ще трябва да избяга пеш. След няколко секунди вижда как рейндж роувърът минава пред него, надява се, че мракът го скрива от дебнещите погледи. Изчаква една минута, но нищо не се случва. Пътят е свободен. Излиза от комплекса, завива наляво към боровата гора и подкарва по-бързо.

Скоростта го окрилява. След като изминава километър в разлюляната от силния океански вятър борова гора, надава облекчен вик в купето на колата. Без да обръща внимание на вилнеещите природни стихии, решава да се махне от острова още тази вечер и да отиде в Сент — там живее неговият прекупвач и смята да го навести още на зазоряване. Ще го накара да купи стъклениците, ако ще и с човешките останки. Преминаването през трикилометровия мост потвърждава, че никой не го следи. Ничия друга кола не дръзва да се опълчи на бурята, която разтърсва комбито през целия път до континента.