Доминик Мезон
Пирът на зверовете (75)

Епилог

… изчезва като с магия.

Предишния ден — неделя следобед — в центъра на Париж. Пъстра тълпа постепенно се събира на площад „Бодоайе“, в подножието на кулата „Сен Жак“. С достигането на шествието до площада улица „Бур Тибур“ малко по малко си възвръща обичайния вид — уличното платно се опразва и колите бавно се насочват към улица „Сен Кроа дьо ла Бретонри“. Парижкият карнавал, наречен „Разходката на тлъстия вол“, трудно се налага като значимо събитие. Едва няколко хиляди души полагат усилия да възвърнат блясъка на този стар празник, който все пак води началото си от същинското Средновековие и от гилдията на парижките касапи. Трябва да признаем, че мразовитото време в последния ден на Великите пости никак не предразполага към организиране на улично шествие.

Това радва Льотерие, който се е облакътил на прозореца на апартамента си. Не държи при изпълнението на замисъла му в късния следобед да пострада някой нещастен участник в карнавала.

Пред кметството на Четвърти район, на показ пред тълпата, стои невъзмутим бик, украсен с разноцветни панделки, а около животното няколко клоуна и мними касапи пародират церемонията по избирането на тлъстия вол. Днешният ден съвпада с края на постите, края на забраната да се яде месо и края на карнавала. Днес се свалят маските, разкриват се самоличностите и се възстановява общественият ред, най-подходящият ден Жудекс да завърши делото си, да изпрати последното си послание. Льотерие вижда, че пред входа на дома му пристига Бониперти, придружен от онзи грубиян — Лувион. Поглежда ръчния си часовник — министърът ще направи изявление само след час, очаквал ги е малко по-рано. Оставил е вратата на апартамента отворена, сяда в креслото срещу дивана. Запалва голяма Cohiba — последната. Всмуква няколко пъти и оставя пурата на бакърен пепелник със стойка. Въпреки пушенето кашлицата поне веднъж го оставя за малко на мира, сякаш изгореното му от химиотерапията тяло склонява да му отпусне спокоен край. Затваря очи и се вслушва в сърцето си, в белите си дробове и в целия вътрешен механизъм, разрушен от раковите клетки. Усеща леденото им пращене във вените си, в костите си. Когато описва на онколога тези усещания, лекарят го уверява, че просто са плод на собственото му въображение. Но този корифей си няма представа какво е усещането за смъртта, която неумолимо настъпва в него — малко по малко, с всеки изминал ден. Спря да ходи на онколог, напълно прекрати лечението, от което щеше да спечели само няколко месеца, а планът му трябваше да бъде завършен, докато тялото му все още го позволяваше, и то с бистър ум, който лъчетерапията и масивните дози химиотерапия все повече размътваха.

И той успя. Дори ракът застана на страната на Жудекс и му даде неочаквана отсрочка.

Вратата на апартамента се отваря. Льотерие поздравява посетителите от креслото си, поканва ги да влязат в хола и да се настанят на дивана срещу него. Не смята да отрича, напротив — много му се иска да поеме отговорност за деянията си. Бониперти сяда, лицето му е сгърчено от презрение и гняв. Лувион остава прав, облегнал се е на камината. Току-що е прибрал глока си в калъфа, установил, че Льотерие не е въоръжен.

Гледат го мълчаливо. Слугите на установения ред се взират в него неразбиращо, като дресирани немски овчарки, озовали се пред глутница подивели кучета. Бониперти отказва пурата, предложена му от Льотерие, и въздъхва.

— Всичко беше напразно. Завършваш живота си като крадец и престъпник за нищо. Твоят Жудекс ще си остане смътен слух в интернет, а ти завинаги ще бъдеш Юда. Защо, Льотерие? Защо ти беше всичко това? Заради болестта ли? Заради озлоблението от болезнения край?

— Краят ни принуждава да вземаме решения, но не диктува самите решения. Когато часовете ни са преброени, вече не можем да се измъкваме, трябва да знаем какво наистина искаме да оставим след себе си.

— В продължение на месеци успя да скриеш от нас болестта си, не можем да не се възхитим на твоята смелост… И за какво? Трима убити? Трима служители на Републиката, умъртвени по ужасяващ начин?

Льотерие се усмихва на глупостта на своя началник, който е неспособен да проумее, че се втурва право в капана. Жудекс ще отиде много по-далеч от трима убити. Льотерие знае, че може да разчита на Люси и на огорчението на Маликандър, за да добави и Александър Дантребер към списъка. Подобно на Юго, младата жена играе ключова роля в плана му. Нейният профил я е превърнал в идеалния изпълнител, който екзекутира негодника Делоне и ще отведе Роси и помощника му до Дантребер. Делоне и Дантребер — две от многото мишени.

Умението да набелязва и манипулира уязвимите — полицейският му нюх, плод на многогодишния опит, който в крайна сметка обърна срещу институцията, която го е обучила. Благодарение на личния си принос самият той сипа в съда за светена вода отровата, която уби Льо Морван. Пак той сложи проследяващото устройство в мобилния телефон на Роси, за да може Юго да се погрижи за последното ядене на Маркиони. Ще са нужни още подобни деяния — метастазите, които унищожават републиката, са толкова много, че се налага продължително и болезнено лечение. Льотерие прави гримаса и с мъка прикрива раздразнението си.

— Когато постъпихме в тайните служби, Бониперти, знаехме, че ще си оцапаме ръцете. Политическата полиция не е лесна работа, налага се всеки ден да избираш между свободата и опазването на обществения ред. Знаехме за кого го вършим — за президента и за изпълнителната власт, избрани от народа. Разбира се, народните избраници не бяха светци, вършеха безброй подлости. Но ние мислехме, че се борим срещу онези, които застрашават единствената законна власт… Какво е останало от тази законност?

— Виж какво, побъркан дъртак такъв, Франция все още е демокрация със справедливи и балансирани закони…

— Бониперти… Стига вече с тия дежурни наивности… Отлично знаете, че службите винаги са обслужвали интересите на десет процента от французите — най-заможните. Винаги сме били стожер на буржоазния порядък и на тяхното икономическо благополучие. Но поне тези десет процента бяха разумни, дискретни, привидно добродетелни и свързани с родината си с кръвта и земята си. Днес вече обслужваме не десет процента от населението, а нищожна единица, състояща се от цинични и безродни мултимилиардери. Политиката е безсилна — властта й измени. Парите, освободени от комунистическата заплаха, се съсредоточават и афишират най-свободно. Всеки ден се снишаваме при всяко щракване с пръсти на нашите господари. Избраният ни президент вече служи само за баламосване на трудещите се маси.

— Спести ни допотопните си революционни дрънканици… Юда — изсъсква Бониперти с ярост, която трудно сдържа.

— Не, не Юда, а Жудекс — съдията. Не искам революция, искам само справедливост и ще я получа. Поне ще посоча пътя…

— Трябваше да постъпиш като всички ония англосаксонски предатели — избухва директорът на ГДВС — да си излееш жлъчта в „Уикилийкс“. С малко късмет дори нямаше да те идентифицираме. А сега твоите така наречени доказателства няма да стигнат до никого. Ти загуби, маскарадът приключи. Последното, което ще ни кажеш, е къде съхраняваш документите — „анонимките“, които си откраднал от ГДВС. Въпреки че те подслушваме и наблюдаваме под лупа, откакто Маликандър откри куфарчето на Ал-Малики, все още не знаем на кого и как си възнамерявал да предадеш тези сведения. Уверявам те, че ще разберем, и то преди да те оставим да умреш…

Иракското куфарче — грехопадението, за което Льотерие неспирно се упреква, източникът на закъснелия му стремеж към чистота. Не пита двамата посетители дали са били при Странски и какво са му казали. В общи линии го познава и се надява, че старият му съмишленик ще съумее да се оттегли с достойнство и ще избегне публичното опозоряване. Бониперти дава знак с глава на Лувион, грубиянът вади от джоба си белезници и пристъпва към Льотерие. Льотерие протяга ръка към пурата си, но вместо да всмукне за последно от тумбестата хаванска Cohiba, избутва напред пепелника, задействайки стар, но ефикасен скрит механизъм.

Пепелникът избълва гъст бял дим, който за секунда обгръща цялото помещение. Лувион успява да извика и да извади пистолета си, преди да се окаже обвит от плътен облак, в който не може да различи нищо, но диша свободно. Бониперти инстинктивно заляга на дивана. Не отеква изстрел, в стаята цари тишина, докато директорът не изругава.

— По дяволите! Ще се измъкне. Лувион, отворете прозорците!

Майорът от криминалната полиция изпълнява заповедта пипнешком.

Свежият въздух от улицата нахлува в апартамента заедно с карнавалната глъчка. Димът се разсейва и креслото отново изплува пред погледите на посетителите. Празно. Льотерие няма как да е излязъл през заключената врата на апартамента. Холът е капан без изход. Бониперти става и започва да удря с юмрук по стените на помещението.

— Сигурно е прокарал някакъв таен проход. Апартаментът има тераса на покрива на сградата, сигурно там се е скрил.

Претърсването не отнема много време. Част от библиотеката стърчи напред, проходът, отворен с механизма в стойката на пепелника, все още е открехнат. Двамата го отварят докрай и откриват вита дървена стълбичка, която води нагоре до капак, от който се излиза на покрива. Изкачват се по нея с оръжие в ръка. Лувион е първи. Когато отваря капака, до ушите им достига иронична непристойна песничка. Мелодията е на старата „Карманьола“^[1], но текстът е различен…

Да танцуваме Равашола^[2],

да живей звука, да живей звука,

да танцуваме Равашола

да живей звука

на взрива!

Ах, че хубаво, хубаво, хубаво,

буржоата с бомба ще нагостим,

Ах, че хубаво, хубаво, хубаво,

на буржоата ще им се стъжни —

продажни магистрати,

шкембести магнати.

Двамата въоръжени мъже излизат на тераса от трийсет квадратни метра, която се издига над околните сгради и предлага гледка надлъж и нашир към покривите на Париж. Тухлен гълъбарник, маса от тиково дърво, няколко стола и триметрова глициния в саксия красят площта. Гълъбарникът е отворен, но вниманието на двамата посетители е привлечено от изправената на парапета фигура, застанала с лице срещу шарените тръби по покрива на центъра „Жорж Помпиду“. Льотерие е навлякъл костюма на Жудекс и с мъка пази равновесие над улицата. Отдолу явно се вижда къде е застанал, защото откъм улица „Бур Тибур“ се чуват тревожни викове. Бониперти, който се покатерва на покрива с помощта на Лувион, се опитва да го вразуми.

— Недей, има хора на улицата!

Но Льотерие не обръща внимание на предупреждението. Вижда как тълпата по тротоара се отдръпва. Най-вече знае, че трябва да опази тайните си. За да изпълни посланието му своето предназначение, мъченическата му смърт трябва се превърне в символ на борбата. И така, той чака всички погледи да се насочат към него и преди Лувион и Бониперти да го стигнат, драсва кибритена клечка и подпалва черния си плащ, напоен с бензин. Минувачите надават писъци, всички участници в разходката на тлъстия вол извръщат погледи към него. Лумва буен пламък и обгръща черната фигура и шапката. Жудекс безмълвно се хвърля напред и пада върху плочника на любимия си град. На масата от тиково дърво един старинен грамофон „Тепаз“ продължава да стърже по черната винилова плоча:

… продажни магистрати,

шкембести магнати,

надзиратели.

но за всички тез’ предатели,

има динамит.

Да живей звука, да живей звука,

има динамит,

да живей звука

на взрива!

В последвалата суматоха никой не забелязва литналите гълъби. Columba livia се носят над покривите, над скелето, покриващо кулата „Сен Жак“, над тръбите на „Бобур“, над купола на магазина „Базар дьо Л’Отел дьо Вил“, над водоливниците на църквата „Сен Мери“, а в пръстените на крачетата си носят завещанието на Жудекс.

Утре Жудекс ще бъде легион.