Доминик Мезон
Пирът на зверовете (55)

54

Отворената врата разкрива обор с пръстен под и голи тухлени стени. Люси стои в подножието на стъпалата с отпуснати ръце. Съкрушено поклаща глава. Както подсказва миризмата, влезли са в нелегална лаборатория, оборудвана без оглед на елементарни правила за безопасност. Върху дълга, поставена на стойки дъска, те откриват разнообразие от безразборно струпани бензинови лампи, разноцветни тръби с различни размери, легенчета, епруветки, мензури, пипетки, везни, центрофуги. Някои от инструментите изглеждат нови и скъпи, други са износени боклуци. На пода в края на масата са поставени метални легенчета, в които се събират токсичните химически отпадъци от производството на метамфетамина.

Именно въпросните отпадъци увоняват цялата ферма. Инцидентите, взривовете и пожарите, които те предизвикват в Съединените щати, редовно вземат жертви, но въпреки това обитателите на фермата не смятат за необходимо да спазват мерки за безопасност, освен няколкото гумени ръкавици и мръсни хирургически маски, които събират прах сред инструментите. Суровината е безредно складирана покрай стената в съмнителна купчина от чували с тор и боя, празни кутии от лекарства, кашони с лак за нокти и лак за коса, бели бидони без етикети, които Роси оглежда набързо, докато отмества кашоните с крак. Майорът знае, че сред всички тези отпадъци един химик може да открие веществата, необходими за добиването на метамфетамин на кристали. Количеството на боклуците говори за мащабно производство.

Пророкуваното от години навлизане на синтетични наркотици — метамфетамини и техните деривати — не се е осъществило. Франция и континентална Европа остават незасегнати от това явление, което върлува в Съединените щати и Латинска Америка. Доколкото знае майорът, днес единствено в Англия се усеща вълнението, предхождащо задаващото се цунами. В лабораторията не откриват наркотик, само няколко кристала се въргалят в някакво легенче на края на масата. Става ясно защо фермерите са заминали за Великобритания — в момента пласират там плодовете на лабораторията. Има логика: произвеждат във Франция, където полицията не издирва нелегални лаборатории, тъй като напастта не засяга френските власти, после продават от другата страна на Ла Манша, където потреблението нараства. Обитателите на фермата може да не осъзнават риска, може да са такива безскрупулни мръсници и чудовища, че да оставят дъщеря си да се самоубива пред очите им, но не им липсват търговски нюх и предприемчивост.

Роси отваря единствената друга врата на обора и открива килер, натъпкан с най-различни предмети, сред които измъква един смазан, почистен и напълно годен за употреба „Люгер П08“. Установява, че пълнителят на стария пистолет е зареден с деветмилиметрови куршуми за парабел. Майорът го затъква в колана си и се извръща към Люси, която уплашено разглежда лабораторията. Роси не успява да си придаде подигравателен вид, тъй като и той е разтревожен от находката — отправя към младата жена укорителен поглед и я запитва:

— В устата на вълка… Наистина ли мислеше, че ще се справиш сама с това семейство откачалки?

— Нямах представа, че ще попадна на подобно нещо.

— Това го разбрах, но ако искаш да ти помогна, ще трябва да ми върнеш услугата. Схващаш ли?

За първи път Люси не отхвърля хипотезата му с махване на ръка или язвителна насмешка. Мълчаливо се обръща и излиза от лабораторията. Роси я следва — от натрапчивата миризма в обора му щипе в носа, очите и гърлото и той също изпитва потребност да подиша малко чист въздух. Присъединява се към младата жена, прекосява кухнята до вратата на фермата, и двамата излизат за малко навън да подишат незамърсен от преработката на метамфетамин кислород. Подпират се на стената, на завет от дъжда, който плющи из все по-разкаляния двор. Кучетата продължават да лаят като бесни в кучкарника от другата страна на заграждението. Роси въздъхва.

— Ще трябва да ги нахраним, сигурен съм, че затова са толкова нервни. Кофите с хляб навярно са приготвени за тях.

Потънала в мислите си, Люси не отговаря, задоволява се да кимне с глава. Майорът предполага, че мисли за Роксана — за своята приятелка, която се надява да спаси, и за препятствията, които непрекъснато изникват пред нея. Изведнъж Люси е придобила беззащитен и отчаян вид. За миг се превръща в млада жена, безпомощна пред лицето на множеството противоречиви обстоятелства, с които трябва да се пребори. Волята и смелостта й са се стопили след безсънната нощ и последните зловещи находки. Роси непохватно слага ръка на рамото й и прави съчувствена гримаса. Макар и изненадана, Люси кротко извръща глава към него и едва чуто предлага:

— Ако ви кажа каквото знам за Жудекс, ще ми помогнете ли да измъкна Роксана от дома на Дантребер?

— Започваш да се вразумяваш, можем да го обсъдим — казва той и отваря вратата. — Влез и направи кафе, през това време ще скрия мотора ти в кошарата и ще нахраня кучетата. Не издържам повече тоя вой.

 

 

След като е оставил кавазакито до ръждясалия трактор, Роси нагазва в калта, за да даде на изгладнелите животни паниците, пълни с хрупки. Започва да тършува в кухнята и накрая намира няколко петкилограмови кутии с кучешка храна, отваря ги и ги изсипва в последните кофи. Посрещането, което му устройват договете, затвърждава решението му — петте кучета скачат, скимтят и се боричкат покрай оградата на кучкарника, когато долавят миризмата на храната. Огромните песове с червеникава козина и четвъртити глави гладуват от няколко дни. Трафикантите са сбъркали, като са разчитали, че дъщеря им — наркоманката, ще храни животните в тяхно отсъствие. Най-трудното за Роси е да се промъкне в зарешетения кучкарник и да им остави храната, без изгладнелите песове да го съборят и повалят в калта. Майорът криво-ляво успява да се справи, петте животни с пяна по муцуните се навират в кофите и започват да гълтат съдържанието с доволно скимтене. От поройния дъжд костюмът на Роси се оказва опръскан с ледена кал.

Въпреки остатъчната миризма на химикали Роси потръпва от удоволствие, щом се озовава в топлата кухня. Люси е сложила кафеварката на масата и се суети пред хладилника. Не са яли цял ден и майорът изръмжава, че „накрая ще отиде и той при договете да се наяде от техните паници, ако в хладилника няма нещо питателно“. Люси тържествуващо изважда крема сирене, масло, конфитюр, мляко, зърнена закуска и бишкоти.

— Ще спестиш на горките кучета неприятната си компания — усмихва се тя, когато сяда.

Вместо отговор майорът се прозява, прикривайки уста с длан. След малко и Люси следва примера му. Двамата се усмихват и се заемат с импровизираната закуска с апетит, който не отстъпва на този на кучетата. Безмълвно си подават храната. Роси изчаква Люси да му съобщи сведенията, на които разчита — знае, че ако я пришпори, младата жена може да се отметне. Накрая Люси нарушава мълчанието. Гласът й трепери от усилието, което й коства:

— Не съм престъпница — заявява тя. — Въпреки че Делоне беше негодник, не съм искала да го убивам. Не знаех как ще му подейства това, което му дадох да изпие.

— Не ме вземай за глупак, със сигурност си се досещала, че не е витамин C — изръмжава Роси и оставя чашата с кафе.

— Не мислех, че е отрова… Честно, предполагах, че е диуретик или някаква друга глупост от този род, за да му провалят вечерта. Юго ми изглеждаше повече като шегобиец, отколкото като убиец. Изрично ги попитах какво точно му дават, но така и не получих отговор, а толкова се нуждаех от помощ за Роксана, че бих се съгласила на всичко.

— Излъгали са те и са те направили съучастница в убийство — заявява Роси. — Защо да продължаваш да им бъдеш предана?

Отговорът се бави. Роси се проклина, че е отхвърлил първите твърдения на Люси. „Майевтиката изисква повече деликатност“ — повтаря си той, докато души картонената кутия с прясно мляко, която мирише на вкиснато. Поглежда срока на годност, усмихва се горчиво на Люси и се отказва да опита със свиване на рамене. Младата жена подхваща обясненията си с разкривена от омраза усмивка.

— Делоне си заслужаваше участта. Вие го пазехте. Не се срамувам, че му въздадох правосъдие вместо вас. След смъртта на този мръсник им бях в ръцете… Нямаше да се предам на полицията, я. А и Юго ми помогна, без него нямаше да съм тук сега. На ченгетата започват да им тракат зъбите, щом чуят за Дантребер.

Лицето на Люси отново се сгърчва, когато произнася името на богаташа. Докато Роси слуша подробния й разказ за това как Юго се е свързал с нея и как са си общували, в паметта му изникват сведенията, които е научил от досието на нормандския милиардер в ГДВС. Помълчава няколко секунди, през които информацията засилва решимостта му да прекрачи границата. Омразата на Люси леко го тревожи, но не се отказва от решението си. Поглежда младата жена в очите и потвърждава мълчаливото им споразумение.

— Добре, Люси, ще ти помогна да влезеш в дома на Дантребер, да се оправиш с това семейство откачалки и да се измъкнеш от цялата каша, без да пострадаш. Но трябва да ми дадеш следа, за да се добера до Жудекс, и то бързо — нямаме никакво време.

— Бързо… От вас зависи. Дълго размишлявах, след като ме пипнахте. Никога не съм виждала Жудекс и дори не знам дали наистина съществува. Юго го познавам, но въпреки че имам известно влияние над него, той е изключително предпазлив и няма да се съгласи на нова среща. Поне не и през идните дни.

— Ще ми трябва по-конкретна връзка — настоява Роси, докато предпазливо маже бишкотата си с конфитюр от сливи.

— Забелязах нещо, когато навестих Юго. Може и да се получи. В противен случай ще трябва да изчакаме нещата да се уталожат и тогава ще успея да го примамя.

— Нямаме време. Какво имаш пред… По дяволите! — извиква той, защото бишкотата се е строшила и е паднала на мръсния кухненски под.

— Юго е маниак на тема видеоигри — отвръща Люси с развеселена усмивка. — Колекционира статуетки, фигурки, джаджи и си купува нова всяка седмица. Дори и под заплаха няма да издържи дълго, без да си набави игри.

— Прекрасно! В Париж и предградията сигурно има около пет хиляди магазина. Как си представяш това да ни е от полза? — ядосва се майорът и сритва парчетата от бишкотата под масата.

— Живея точно в квартал с много магазини за видеоигри, добре са ми известни и разпознавам торбичките им. Юго винаги ходи в един и същи магазин. Няма начин да е отгатнал, че съм познала торбичките в скривалището му. Ако се е укрил в Париж, наблюдавайте този магазин, ще го хванете най-много след няколко дни. Убедена съм!

— Може да опитаме — съгласява се Роси със скептична гримаса.

Раздразнен от нетактичността си, майорът взема кутията с крема сирене, подушва я, въздъхва облекчено и загребва с лъжицата. Люси му казва името на магазина, докато нагъва от сухата зърнена закуска с шоколад. Роси изпраща есемес с тези сведения на Малик. Младата жена отчасти е изпълнила задълженията си. Ако информацията се окаже недостатъчна, за да заловят Юго, ще накара младата жена да го примами в клопка, след като се върнат в Париж. Що се отнася до неговите задължения по споразумението, Роси се бои, че омразата на Люси към Делоне и Дантребер я заслепява. За да избегне някоя катастрофа, трябва да я опознае по-добре, преди да се впусне редом с нея в толкова рисковано начинание. И дума не може да става да й позволи да убие Дантребер в пристъп на необуздана ярост. Роси още подбира думите си, когато Люси усмихнато му подава една бишкота, намазана с масло и конфитюр:

— Сега сме партньори, длъжна съм да ти помагам!

— Благодаря — смотолевя той, леко изненадан. — Люси? Аз… Трябва да знам. Делоне? Какво ти е сторил? Какво са ти направили, че си изпълнена с такава омраза?

Младата жена вече не се усмихва. Роси се ядосва на себе си, че е помрачил настроението й, но тя му дължи това обяснение и явно го разбира. Майорът я слуша, без да изпуска нито дума, сред тишина, едва нарушавана от отслабващите гневни викове на тяхната пленница, която умората омаломощава все повече и повече.