Доминик Мезон
Пирът на зверовете (50)

49

Воят на Métal Urbain отслабва, когато Люси сваля слушалките от ушите си. Snuff Movie е една от любимите й песни на пионерите на френския пънк, но днес не успява да оцени язвителната й ирония. Четирите цилиндъра на нейната „нинджа“ кротко пушат под тополите край кея в подножието на крепостните стени. Зад растителната преграда река Тук тече през Лизийо сред тишина, която се струва потискаща на парижанката Люси. Пред нея има няколко бара, пълни с порядъчно наквасени тийнейджъри, както подобава за навечерието на почивните дни. По-нататък на кея се намира дискотека, която е още затворена. Люси ще трябва да почака няколко часа, за да установи първоначален контакт с мишената си. Не й се иска да влиза в някой бар — млада жена като нея без придружител рискува да хване окото на свалячи и пияници, но пък ако продължава да си стои сама, седнала на мотора, ще привлече вниманието — нещо, което определено не желае.

Една проядена от ръжда ямаха минава покрай кея, изпускайки черен облак дим, който вони на дизел. Миризмата тласка Люси към бар „1900-ият“ под изпитателните погледи на групичка тийнейджъри, които пушат пред входа. Тя сяда на масичка в дъното на бара, оставя каската, сваля якето и си поръчва кафе. Край нея младежта на Лизийо шумно купонясва. Внимава да не срещне нечий поглед — да не би да подтикне някой клиент да я заговори, и се заглежда в някаква идиотска телевизионна игра на екрана на стенния телевизор, закачен на няколко метра от нея. След няколко минути установява, че никой друг не гледа предлаганата програма. Става и превключва на новинарски канал. Едно пубертетче, което си е изцедило цялата туба с гел на косата, се изтъпанчва пред нея и й предлага нещо за пийване. Зад него приятелчетата му се кикотят и им хвърлят коси погледи. Люси въздъхва и му отговаря: „Само през трупа ми“. Хлапакът се мъчи да измъдри някакъв отговор, но тя не му дава тази възможност и грубо го отмества с ръка. Репортажът по новините току-що я е заинтригувал с минаващата по средата на екрана черна лента с надпис: „Маркиони — жертва на терористичен акт“?

Люси се доближава до телевизора, за да чуе коментарите на журналиста.

От вчера социалните мрежи са разбунени от слухове, че неизвестна досега активистка групировка е поела отговорността за смъртта на сенатор Маркиони. Този акт не спада към обичайните измислици, упорито разпространявани в Мрежата покрай сензационни събития като смъртта на сенатора, тъй като въпросният текст вероятно е бил качен няколко дни преди предполагаемото самоубийство на Жан-Шарл Маркиони. От уважение към близките на покойника решихме да не излъчваме постинга на групата, защото е оскърбителен за паметта му. Все пак изникват въпроси и официалната версия за самоубийството вече е поставена под съмнение от източници, запознати с разследването…

Без да обръща внимание на младежа, който непохватно настоява да й прави компания, Люси отива на бара. Проправя си път и сяда до стар пияница с щръкнали уши и нос, по-грапав и неравен от повърхността на обратната страна на Луната. Поръчва си двойна водка, сервират й чаша, пълна с нещо топло и блудкаво, което тя изпива на един дъх. Пияницата, облечен с кадифено сако, възхитено измърморва коментар за здравата глътка на „малката“. Люси му се усмихва, мислите й летят далеч от този долнопробен бар, към Париж и водовъртежа, който може да я засмуче по-бързо, отколкото се е опасявала. Мъжът с пиянската лунна физиономия слага ръка на рамото й и й предлага да си разделят голямата му тумбеста чаша с червено вино. Люси умира от желание да му я плисне в лицето, но се сдържа, защото човекът, когото търси, току-що е влязъл в бара и поздравява на висок глас всички присъстващи. Младата жена с усилие овладява лошото си настроение и отвръща на поздрава с най-сърдечната усмивка, която може да извика.

 

 

Роси и Малик седят в аудито, паркирано на сто метра от мотора. Не смеят да отидат до бара и да надзърнат вътре. Изчакват да ги подмине младежка компания от окъснели купонджии и тръгват след нея по кейовете, за да не ги засече Люси. Групата, която наблюдават, се застоява на една пейка, прислонена под тополите, и вдига гълчава. Двамата полицаи забелязват странните действия на неколцина тийнейджъри, които сякаш си слагат капки в очите, шумно насърчавани от дружките си.

— Какви ги вършат? — пита Малик.

— Напиват се — въздъхва Роси.

— Не виждам пукната кутия бира!

— Капят си алкохол в очите — страшно пари, но прониква право в кръвта и те хваща почти веднага. Не ти струва нищо, не пълнееш и си мъртвопиян на празен стомах… Не е зле, стига да не изпаднеш в алкохолна кома и да не си съсипеш роговицата.

— Ама че гадост!

— Има и по-лошо. Другият моден способ, който поне не уврежда роговицата, е да си пъхнеш напоен с алкохол дамски тампон в ануса. Безотказен, но малко груб — спешните отделения са пълни с изпаднали в алкохолна кома пациенти с „тампакси“ в задниците.

— Накъде отива този свят — въздъхва лейтенантът. — И откъде знаеш всичко това?

— Бил съм млад и легионер, Малик.

Лейтенантът не смее да пита за повече подробности, страх го е какво повече може да научи за разпътната младост на майора. Групичката се раздвижва и накрая, с олюляване и смехове, все пак поема по улицата. Двамата агенти се възползват от сгодния случай и тръгват след тях. Когато трите момчета и двете момичета минават покрай „1900-ият“, кряскащи като сдърпали се за плячката хиени, Роси и Малик се промъкват след тях и поглеждат в бара. Люси седи на тезгяха с гръб към входа и разговаря с млада брюнетка с дълга невчесана коса, черен чорапогащник, минижуп на черни и бели квадратчета и рокерско яке с ресни. Малик снима непознатата и изпраща снимката на Бисание — да я идентифицира, ако може. Безразлични към наливащата се с алкохол младежка орда, двете жени дружно се смеят и явно се забавляват. Точно преди компанията да ги повлече нататък и да ги изпуснат от поглед, двамата виждат как Люси улавя ръката на приятелката си и двете си разменят съзаклятнически поглед. Двете ченгета се отделят от тийнейджърите и свиват надясно в тясна уличка със старинни къщи. Заобикалят бара, за да стигнат до колата.

Връщат се в аудито и докато Роси слуша по радиото последните разкрития по случая, Малик включва с дистанционното гласовата поща на мобилния си телефон, който е останал в Париж. Затваря и мята апарата към таблото в яден изблик, предизвикан от чутото:

— Утре сутринта ме викат в отдела за вътрешни разследвания. По дяволите, точно сега ли трябваше!

— Случаят гръмва, Малик — вразумява го Роси и сочи с пръст радиото. — Нямаше да ти се размине. Трябва да отидеш, не си вкарвай автогол.

— А ако ме задържат?

— Ще бъде само за двайсет и четири часа и ще ти оставям съобщения на гласовата поща, за да те държа в течение. Не ти си занесъл отровното ядене на Маркиони. Ще отричаш всичко, нищо не знаеш, нямат никакви конкретни улики срещу теб. Вършил си си работата и си изпълнявал моите заповеди. Ще излезеш сух.

След кратко колебание лейтенантът се съгласява с Роси и извиква такси. Налага се да обещае петстотин евро, за да склони шофьора да го закара толкова далеч и толкова късно вечерта, но по това време вече няма влакове за Париж. Под рукналия проливен дъжд, който залива кейовете, двамата чакат таксито и следващите ходове на Люси в тревожно мълчание. Нормандският им поход все повече заприличва на последен отчаян бой на живот и смърт.