Доминик Мезон
Пирът на зверовете (47)

46

„С възрастта човек помъдрява. Преди няколко години щях да му забия юмрук в лицето“, с удовлетворение мисли Роси, докато пресича улица „Антоан-Жюлиен Енар“. Разговорът с майор Фишер в седалището на отдела за вътрешни разследвания се е превърнал в химн на лицемерието и светското притворство. Фишер — висок, сух технократ с издадени напред вежди, го е уверил, че това е просто банална предварителна процедура за сведение на министерството. В замяна Роси го е уверил, че точно така приема нещата, че ще отговори на всички въпроси и ще му предостави всички необходими данни за съставянето на неговия доклад.

Никой от двамата не успя и за миг да заблуди другия, но привидната сърдечност и професионализъм са спазени. Всъщност Роси игра по правилата, описа всички предпазни мерки, предприети за охраната на Маркиони, и напълно сподели недоумението на Фишер относно причините за драмата. Засекретяването на истинските механизми на настъпилата смърт му е спестило записването на разговора и присъствието на свидетели. Разпитът е продължил половин час насаме, но майорът се чувства омърсен, отвратен от косите погледи и самодоволството на Фишер, който явно само чака позволението на Дирекцията на националната полиция, за да го линчува.

Майорът се възползва от факта, че се намира близо до улица „Монгале“ с нейните безбройни китайски магазинчета за компютри, за да си набави нужната техника. Прекосява улица „Рюи“ и влиза в тясно магазинче, затрупано до тавана с компютърни кутии, екрани, периферни устройства и цял куп чаркове с описания на китайски, чието потенциално приложение майорът се затруднява да определи. Прегрятото помещение вони на пот, но за няма и пет минути Роси награбва поръчката си, плаща и се връща при ланчата. С мъка я запалва и си дава сметка, че за осъществяването на плана му ще му трябва по-нова, по-модерна, по-надеждна, по-мощна и по-дискретна кола. Спира пред една агенция за коли под наем на Лионската гара и наема черно „Ауди А3 S3“. Сравнително тихият, но бърз автомобил, криещ под капака си двеста и петдесет конски сили, удовлетворява майора и той оставя старата си ланча в денонощния паркинг под гарата. После отива с новата си кола до Площада на Републиката и оставя техниката на Малик, засипвайки го с куп указания за изпълнението на замисъла им. Няма време да му помогне в подготовката, трябва да тръгва незабавно.

По пътя не научава нищо ново за случая от радиото. Нито една станция не споменава името Жудекс, но смъртта на Маркиони е настъпила едва преди десетина часа. Засега ефирното време е запълнено с емоции и политическото канонизиране на сенатора. Плахо се прокрадват въпроси за причините за самоубийството — възрастта, болести, депресия, но все още липсват смелчаци, които да разстроят общия хор, дори политическите му противници възпяват големия радетел на републиката. Роси намира разразилия се цирк за отблъскващ. Маркиони със сигурност не заслужава такава ужасна смърт, но чак да го превъзнасят като благородния рицар, отдаден на благото на обществото… Ако шегите не изглеждаха неуместни при трагичните обстоятелства, всичко това щеше да звучи смехотворно. Засега цинизмът убедително води, останалото ще дойде по-късно, когато вечерните вестници и седмичните издания тръгнат на лов за сензации. Роси спира радиото и влиза в паркинга на Лувъра. Часът на срещата наближава.

Площад „Карусел“ е огласян от врявата на обичайните пълчища туристи, настървени за безумно скъпи сувенири или бързо хранене. Майорът с решителна крачка си проправя път през тълпата, без да погледне пъстрите магазинчета. Купува си входен билет от едно гише под пирамидата и влиза в музея през крило „Ришельо“. Картата показва, че срещата му ще се състои на партера на крилото, където се помещават френски скулптури до седемнайсети век. Контактът му от разузнаването е определил мястото. Подобна склонност към театралничене често се среща при възпитаниците на Националната школа по администрация, преминали в сферата на разузнаването — чувстват се длъжни да се държат като герои от романите на Джон льо Каре^[1].

Филип дьо Марусем — помощник-директор на политическото разузнаване в Главна дирекция „Външна сигурност“, закръглен, плешив мъж на петдесет и няколко години с вид на провинциален счетоводител, само че издокаран с префинена елегантност, вече го чака на една пейка в слабо посещаваната зала, посветена на произведенията на Симон Юртрел. Майорът сяда и му кима за поздрав. Марусем му подава отворено пликче с меки карамелени бонбони:

— Вътре има ли нещо за мен? — пита майорът с надеждата, че ще получи някакви документи.

— Да, чудесни карамелени бонбони — хихика шпионинът. — Рекох си, че в момента сигурно се нуждаеш от благост.

— Стига си се майтапил — изръмжава Роси и отблъсква пликчето, — не стига, че си избрал това смехотворно място за среща…

— Не е чак толкова смехотворно. Трябваше ми обществена сграда, пълна с хора, и помещение, чиито посетители мога да наблюдавам — обяснява Марусем и посочва празната заличка, която ги заобикаля. Ако щеш вярвай, но точно днес нямам никакво желание да ме видят в твоята компания, така че нямаше как да отидем в обичайните ресторанти…

— Очевидно френската скулптура не привлича големи тълпи — съгласява се Роси, който все пак бърка в пликчето с бонбони.

— Както обикновено, тълпите грешат. Не мога да откъсна очи от тази скулптура — подхваща Марусем, отправил настойчив поглед към една творба, поставена на видно място в центъра на залата.

Срещу тях е изложен „Сатурн, поглъщащ едно от децата си“ — снежнобяла мраморна статуетка от седемнайсети век с височина шейсет сантиметра. Сатурн, или Кронос, крачи мъжествено към тях, в лявата си ръка държи коса, а в дясната е сграбчил кърмаче. Детето се съпротивлява, отмята глава назад и надава пронизителен писък, но баща му — старец с мускулесто тяло на воин, от което се разперват величествени криле, здраво го държи и вече е налапал едната му ръка.

— За някои този Кронос може би не изглежда толкова страховит, колкото покъртителният безумец на Гоя или обладаният от бесове Кронос на Рубенс — реди Марусем с подигравателен тон, — но за мен е далеч по-плашещ. Върви си и яде собствения си син, без дори да поспре — напълно безчувствен, като някаква неумолима машина. Много по-страшен е. Жертва челядта си без никакво угризение заради собствената си участ и лакомията си за власт. Цялостният механизъм е по-важен от отделните индивиди.

— Явно си подразбрал за случая „Жудекс“ и за дребните ми неприятности — усмихва се майорът, лапвайки карамеления бонбон, след като му е свалил хартийката.

— Уви, не знам достатъчно и затова съм тук. Макар че сме вперили поглед навън, бурята, която се мъти във Франция, може да наводни и нашата къща. Затова сме длъжни да се заинтересуваме от нея, преди да са ни подгизнали краката.

— Стига си го усуквал, Филип — ядосва се Роси. — Искаш да узнаеш всичко за случая „Жудекс“ в замяна на сведенията за Ал-Малики, защото ви е шубе, че министърът ще се възползва от скандала, за да принуди колегата си от министерството на отбраната да пристъпи към лов на вещици в разузнаването. Разбирам те, но защо съм ви аз в такъв случай? Не съм най-добрият кон в надбягването.

— Защото не си в положение да се пазариш, защото си добро ченге — най-доброто, което познавам, и се дразня, че те оставят да опереш пешкира, и защото няма много други достойни за доверие хора в контраразузнаването.

Агентът на външна сигурност е прав. Роси не е в положение да се пазари. И така, майорът се впуска в дълги обяснения по случая „Жудекс“ — от убийството на Делоне до днес. Споменава съвсем бегло следите, на които е попаднал, и най-вече премълчава пълната си увереност, че Жудекс най-малкото има достъп до върховете на ГДВС. Докато тече разказът, Марусем започва да хвърля нервни погледи насам-натам, щом някой посетител влезе в залата. Роси си казва, че началниците му сигурно не знаят за тази сделка, след като толкова се страхува някой да не разбере за срещата. Вероятно неговият човек играе самостоятелно, подготвя се за превратностите на преустройството. Марусем обича дискретността, заговорите, интригите, английските костюми, спокойното хапване на обед, както и по-млади мъже. Роси завършва с обстоятелствата около откриването на куфарчето с името на Ал-Малики и с две думи споменава за смъртта на Маркиони и възможното си изпадане в немилост, слуховете, за което вече са стигнали до разузнаването. Марусем с недоумение сбърчва лице, когато майорът привършва историята си.

— Ама какво си е наумил този Жудекс? Иска само неизпълними неща, от които не би спечелил нищо… Да не е някой анархист, който цели просто да създаде хаос? — пита петдесетгодишният мъж с въпросително извити вежди.

— Вероятно донякъде е така. Но се стреми не толкова към публичност, колкото към максимално компрометиране на контраразузнаването. Дори започвам да мисля, че разчиства лични сметки със системата — въздъхва Роси и свива рамене.

Един испански турист усилено щрака с фотоапарата си „Канон“ статуите пред тях. Разузнавачът инстинктивно навежда глава и закрива лицето си с ръце, за да не го разпознаят случайно на някоя снимка. След като неканеният гост си тръгва, той изправя глава и на свой ред разказва надълго и нашироко за случая „Ал-Малики“.

— Няма да ти предавам биографията му, сигурно вече си я прочел в архивите на бившите служби. Знаеш, че Хюсеин ал-Малики беше голям приятел на Франция и й е правил многобройни услуги.

— Както и че е бил военнопрестъпник, отговорен за геноциди — смекчава патоса му Роси.

— Да, просто правеше като другите. Не беше по-лош от останалите, но поне ни беше полезен и предан. Затова, когато се заговори за американска намеса, а Ширак и Вилпен работеха против Буш, той ни беше от голяма полза. Президентът искаше на всяка цена да натрие носа на янките, които не се съобразяваха достатъчно с нас по този въпрос, а Ал-Малики беше най-надеждната ни връзка в Багдад. Загубихме битката в ООН и Ал-Малики ни помоли да му помогнем да избяга от Ирак. Дълго се колебахме, американците нямаше да ни простят, трябваше да действаме много предпазливо. Но когато техните войски навлязоха в Ирак, помогнахме на Ал-Малики да избяга.

— В замяна на какво? — пита Роси, който трудно може да повярва в лоялността към бивш „почтен партньор“.

— Десет милиона евро, които трябваше да си поделят разните политически формации в тогавашното управляващо мнозинство, а също и пълни сведения, придружени с образци, за химическите оръжия, които е разработвал за Саддам. Колкото да убедим началниците и да подготвим защитни мерки и евентуални противоотрови срещу оръжията на баасисткия режим. Ако американците се окажеха подложени на подобна атака, щяхме да изиграем ролята на благородни рицари и да си възвърнем помръкналия блясък — нещо, от което отчаяно се нуждаехме.

— И къде е отседнал нашият голям приятел за тази цена? — иронично пита майорът, след като си взема още един карамелен бонбон.

— Никъде, и точно това е проблемът. Прехвърлихме нелегално Ал-Малики във Венеция със сирийски кораб. При пристигането си той се свърза с нас и двама агенти тръгнаха от Париж да го поемат. Беше предвидено да му осигурим фалшиви документи, достоверна история и да го настаним в Бургундия, където да доизживее мирно дните си. Но така и не го открихме. Хотелската му стая в „Бауер“ беше празна. Нямаше и помен от парите, документите, оръжията, от самия Ал-Малики. Нашите служби се оказаха с празни ръце и претърпяха смешен провал. Спестявам ти подробностите, водихме дълго разследване, за да го пипнем — напразно. Затова делото е секретно по ред причини. Не държим американците да разберат, че сме възнамерявали да го измъкнем под носа им, подобна сделка със субект, издирван за престъпления срещу човечеството, ще накърни имиджа на Франция, ефикасността на разузнаването пак ще бъде подложена на остри критики, а това в дългосрочен план ще навреди на бюджета му. Да не говорим, че както сигурно се досещаш, политиците не държат финансовите им машинацийки да бъдат разкрити…

— Здравата сте се накиснали — подсвирква Роси, който не е очаквал да се натъкне на подобна заплетена история. — И нямате никаква представа какво е станало с него?

— Никаква, оттогава никой не го е виждал. Знаем, че американците бяха попаднали на някакви следи, които ги отведоха до задънена улица, но при нас — нищичко. Докато не се появи това куфарче. Знам, че вашите служби го изследват. Ако наистина принадлежи на Ал-Малики, новината ще хвърли истинска бомба… Трябва да откриете кой го е оставил там.

— Химическите оръжия, използвани от Жудекс, много приличат на тези, които Ал-Малики би трябвало да е донесъл, следователно има голяма вероятност куфарчето да е автентично. Редно е шефовете ви да съобщят сведенията на моите. Останах с впечатлението, че не придават достатъчно значение на тази страна от разследването.

— Това е само впечатление, Пол. Въпросният случай ги засяга много дълбоко и те са отлично запознати с него. Искаш ли да ти кажа имената на служителите, ръководили операция „Ал-Малики“?

— Как смяташ? Все едно да попиташ слепец дали иска да прогледне.

Вместо отговор Марусем отново подава на майора пликчето с бонбони. Поразтърсва го и му се усмихва иронично.

— Вземи си още едно карамелче и този път бръкни по-дълбоко, на дъното.

Роси завира ръката си в плика. Започва да рови и между бонбоните на самото дъно напипва свита на руло хартийка. Улавя я с два пръста и я изважда. Нервно я разгръща и прочита имената на отговорниците за бягството на иракчанина. Десет имена, сред които най-вече три привличат вниманието му:

Анж Бониперти

Пиер Льотерие

Карл Странски

Смаяният Роси примигва няколко пъти, мъчейки се да проумее смисъла и последствията, произтичащи от информацията, разкрила се пред очите му. Разузнаването е оставило случая на контраразузнаването. Логично е, защото Ал-Малики е щял да бъде приет на територията на страната. Тези мъже са били — а някои от тях и все още са — цветът на службите. Никак не е чудно, че са свързани с конкретната мисия. Майорът не схваща добре смисъла на посланието, отправено от Жудекс. Слабо вероятно е да иска да ги опетни с надеждата, че случаят ще добие гласност и че ще трябва да поемат отговорност за провала. Вместо да проясни ума му, този разговор още повече обърква мислите на майора. Но пък ясно разбира, че Марусем го е изиграл. Щом началниците на Роси знаят всичко за Ал-Малики, издаването на подробностите около случая „Жудекс“ е било неоправдано. Нямало е достоверни мотиви Бониперти и Льотерие да споделят информация с разузнаването. Помощник-директорът на политическото разузнаване блъфира, като залага на липсата на вътрешна комуникация в ГДВС, и спечели. Седящият до Роси Марусем се изправя и мълчаливо приглажда панталона си. Разузнавачът му махва за сбогом и му пожелава късмет с крива усмивка. Майорът не му се сърди — Марусем се възползва от слабостта им и си изигра картите както трябва. Отвръща на усмивката му и Марусем тръгва към изхода.

Роси го изпраща с поглед и умислено потърква бузите си. Още не може да разбере дали новата информация засилва подозренията му по отношение на Странски. Фактът, че за втори път в хода на разследването се натъква на името му, не може да бъде просто съвпадение, но какъв интерес има старата слава сама да се уличи с това куфарче? Майорът въздъхва. Пред него Кронос върви и разкъсва детето си.