Доминик Мезон
Пирът на зверовете (43)

42

Дълго шествие от тъмни коли се точи пред автоматичната бариера на входа на паркинга. Седналите в тях пътници — двойки, облечени за вечеря или театър, вземат талона за паркиране, после мокрият им автомобил бавно потъва в утробата на Париж. Роси внимателно ги оглежда, когато минават край него. Паркирал е своята ланча вътре, до самия вход, и оглежда всички в пристигащите след него коли. Не е забелязал някой да го следи от улица „Малт“ до булевард „Севастопол“. Всяка вечер оставя колата си в същия паркинг, евентуалните му преследвачи вероятно предполагат, че се прибира вкъщи. Пропуска една последна двойка и с лека горчивина осъзнава, че от години не му се е случвало да прекара вечер насаме с жена. Липсва му това разбирателство, тази нежност в живота.

Всичките му опити да завърже дълготрайна връзка са се проваляли заради нервното напрежение и яростта, които влага в професионалните си задължения. Никоя жена не е успяла да издържи трескавия кипеж, който не го напуска нито нощем, нито през редките му почивни дни или отпуски. Последната му приятелка бе обобщила сухо чувствата си със следните думи: „Имам чувството, че живея с ротвайлер, който следва дирята на дивеч“. Беше права, въпреки че ротвайлерите не стават за ловджийски кучета. Ако случаят „Жудекс“ завърши с мащабна чистка, която ще го запрати на друго назначение, може би ще му се удаде възможност да оправи нещата. „Последен шанс“, въздиша той и се отправя към изхода за пешеходци.

Двойките, които излизат от паркинга, го поглеждат с безпокойство или ускоряват крачка, свеждайки очи. Роси изчаква още няколко минути, облегнат на стената до изхода. Надзирава всяко движение, всеки пътник, всяка кола. След като вече е почти сигурен, че е невъзможно някой да го е проследил, изключва мобилния си телефон и се отправя към друго стълбище, което води до срещуположна на собствения му адрес улица. Излиза на спокойната „Син“, на две крачки от площада на халите. Минава покрай църквата „Сен льо сен Жил“, пресича улица „Гранд Трюандри“ и отива в една пивница на булевард „Севастопол“ — там е постоянен клиент, а и е запознат с конкретна особеност на заведението, която ще му помогне да се отърве от последните преследвачи, в случай че ловкостта им някак е изиграла неговата недоверчивост.

Келнерът го поздравява сърдечно, както се полага на редовен клиент, и му поднася двоен „Джак Даниелс“, без да се налага майорът да поръчва. Дори му дава купчина хартиени салфетки, за да избърше стичащата се по челото му вода. Вали като из ведро, но Роси не обръща внимание, погълнат от желанието си да засече преследващите го помощници на Жудекс. Изгълтва уискито, подсушава челото си и установява, че никой не е влязъл след него в пивницата, където са заети двайсетина маси. Ако все още го следят, сигурно го причакват на булеварда. Роси оставя банкнота от десет евро на поцинкования тезгях и дава знак на келнера.

— Ще изляза през задния вход, би ли ми дал кода?

Приятелят му се подчинява с вдигнати вежди, изразяващи ням въпрос, който Роси пренебрегва. Задоволява се да добави:

— Няма да го даваш на никой друг през следващите няколко минути, окей?

След като е получил съгласието на келнера, майорът прекосява пивницата и влиза в кухнята в дъното на заведението. Кима за поздрав на смаяния готвач, после безмълвно отваря вратата на аварийния изход, който води към вътрешен двор, препълнен с боклукчийските контейнери на околните ресторанти. Двама служители пушат на завет в преградения с желязна решетка сводест вход, който излиза на улица „Сен Дени“. Роси промушва ръка през решетката и набира кода, с който вратата автоматично го пропуска. Затваря след себе си и бързо се спуска към площада на халите.

Без да забави крачка, потъва в ескалатора, спускащ се под площада, прекосява почти тичешком централното фоайе на метростанцията и, задъхан, излиза на перона на линия четиринайсет. Автоматизираното влакче скоро пристига и майорът се качва. На следващата станция — „Пирамид“ — слиза, тръгва покрай влакчето, качва се на друг вагон и преценяващо оглежда дали действията му са предизвикали някакво раздвижване. Не забелязва някой да се е спрял, след като е сменил посоката. Звънецът сигнализира, че вратите се затварят. Качва се във вагона и точно преди да се захлопнат, се врътва и излиза, усещайки полъх по тила си. Тръгва по перона, като внимателно наблюдава прииждащите на групички хора. Ничие поведение не изглежда съмнително, но Роси пропуска две влакчета, качва се чак на третото, убеден, че няма как да е бил проследен, и слиза на станция „Мадлен“.

Ливанският магазин за хранителни стоки, който е избрал, за да задоволи прищявката на сенатор Маркиони, се намира насред малката уличка „Мадлен“. Облицованата с дърво фасада не цели да привлича тълпите, обсебени от показния разкош, който цари в квартала. Търговецът има солидна репутация и постоянна клиентела, което го предпазва от подобни меркантилни изхвърляния. Роси влиза в магазинчето и дава специалната поръчка на сенатора: ливанско табуле, хумус с пиле и орехи, лабан с краставици и муджадара за предястие, кебе на фурна в тава и за десерт, като завършек на угощението, сладки „мамул“ и „мафруке“ асорти. Собственикът на магазина — ливанец с кръгло жизнерадостно лице и с коремна обиколка, която свидетелства за любовта му към собствената му стока, му предлага да изпие един ментов чай, докато чака. Роси предпочита бутилка бяло „Масая“ и сяда с лице към витрината и чаша с вино в ръка.

Началник-отдел Льотерие му каза да се обади точно в двайсет и един часа, за да докладва как върви операцията. За да не се налага да включва собствения си телефон и да рискува да бъде засечен, ако се окаже, че Жудекс е проследил сигнала — нещо, което е слабо вероятно — майорът заема телефона на магазина срещу щедър бакшиш. Връща се на масата и набира прекия номер в кабинета на началника си. Вдига самият той, секретарката му сигурно си е тръгнала още преди няколко часа.

— Непознат номер, но предполагах, че сте вие със скрито обаждане. Как е сенатор Маркиони?

— Доколкото знам, добре. Тъкмо отивам при него да се уверя — отвръща Роси толкова твърдо, колкото му позволява умората.

— Естествено, не искам да ми казвате къде се намира, но гарантирате ли, че никой, освен вас не може да е узнал местонахождението му?

— Само аз, Маликандър и двамата легионери, които са с него, но те не се интересуват от политика и не знаят истинската му самоличност.

— Нали ги избрахте наслуки?

— Потвърждавам, че привиках най-добрите подофицери от избран на случаен принцип полк.

Началник-отделът засипва Роси с въпроси, които при други обстоятелства майорът би намерил за непоносими. Тази вечер обаче всичко може да се обърне с главата надолу. Роси е наясно с напрежението, което тегне на плещите на началниците му, и отговаря търпеливо. След като е дал всички възможни гаранции, на свой ред набляга на случая „Ал-Малики“. Льотерие изглежда убеден, че Жудекс се опитва да го насочи по лъжлива следа и че щом им е предоставил въпросното име, само ще им загуби времето и в никакъв случай няма да ги отведе до него. Въпреки това Роси иска да получи сведения от външното разузнаване. Може да става дума и за послание, отправено от техния противник, така че трябва да се опитат да го разгадаят.

Майорът намира началник-отдела за плах, обезсърчен, почти пораженчески настроен. Явно умората, която от няколко седмици оставя видими следи по лицето на Льотерие, е отслабила волята му до такава степен, че Роси открито изразява безпокойството си.

— Четохте ли вечерните вестници, майоре? — пита с въздишка началникът.

— Уви, не, цял ден съм в движение — отвръща Роси, който се надига и взема случаен брой на „Монд“, захвърлен на съседната маса.

Няколко циганчета се суетят пред магазинчето и досаждат на излизащите клиенти. Налага се собственикът да излезе и да ги нахока. Дава им пликче с ориенталски сладкиши и ги отпъжда. Рошавите малчугани се разбягват като глутница диви зверове, оспорващи плячката. Добродушният търговец влиза обратно, свива рамене и търси разбиране от младеж в черен суитшърт с качулка, който чака поръчката си:

— Горките дечица, умират от глад…

Младежът на свой ред свива рамене, но не отговаря. Роси намира страницата във вестника, където пространно е изложена причината за унинието на началник-отдела. Интервю с министъра на вътрешните работи, който твърдо заявява, че „сигурността на френските граждани винаги е била основна грижа на правителството“ и че „се налага сериозно да се помисли как да се преустроят полицейските служби, така че да се адаптират към новите заплахи, да се подобри тяхната ефикасност и защитата на гражданите“. Анализаторите със сигурност ще напишат, че става дума за нова димна завеса, прикриваща нарастващите затруднения на правителството да се справи с икономическата криза, която предизвиква разпад на икономиката и на социалната система на страната. Но, за разлика от тях, Роси и Льотерие знаят какво вещаят тези думи. Льотерие потвърждава, че и двамата тълкуват еднакво изказването на министъра.

— Палачът точи секирата. Ще хвърчат глави, под предлог, че се прави реорганизация. Случаят „Жудекс“ му идва съвсем навреме. Ще има възможност да се отърве от всички, назначени от предишното управляващо мнозинство. Няма да изкараме зимата, майоре…

— Дори ако опазим Маркиони и заловим Жудекс?

— Вече има двама убити. Маркиони не е от неговата партия, министърът го ненавижда, смъртта му няма да наруши съня му… Но пък ако приключим с блестящ успех и публичен, зрелищен арест на Жудекс, това очевидно ще го затрудни.

Льотерие, министърът, Бониперти — като че ли всички са убедени, че случаят „Жудекс“ ще гръмне и че жалките опити да го опазят в тайна ще се окажат напразни. Трудно може да ги обори. При това положение залавянето на Жудекс е единственият начин да излязат с достойнство от ситуацията. Най-голямата им надежда за успех спи в жилището си на улица „Малт“, където я държат в плен. Майорът предпочита да не обсъжда този аспект на разследването с началник-отдела. От опит знае, че незаконните действия трябва да си останат негова тайна. Льотерие и Бониперти са напълно наясно, че методите на Роси престъпват границите на закона и щом му поверяват даден случай, означава, че ги приемат. Основното правило на играта е да не ги осведомява за всичките си своеволия. Ако стане издънка, те винаги ще могат да твърдят — и то съвсем искрено — че никога не са били информирани за злополучните лични инициативи на майора. В случай на провал Роси ще се окаже единственият виновник — идеалният бушон, доброволен и ням. В ГДВС споделят само успехите.

Поръчката е готова, Роси допива чашата си, оставя почти пълната бутилка на тезгяха, плаща и тръгва с термоторбичка под мишница. Връща се на станция „Мадлен“, слиза на перона и хваща осма линия до Дома на инвалидите. Повтаря същите маневри, слиза и се качва няколко пъти на всяка станция, сменя вагона, остава на перона и пропуска един влак. На Инвалидите се прехвърля и пътува по тринайсета линия чак до „Порт дьо Ванв“. За да го проследи, Жудекс трябва да е мобилизирал отряд от десетки тренирани и екипирани помощници, а дори и да е така, майорът е сигурен, че все щеше да ги забележи. Успокоен, Роси излиза от метрото на „Порт дьо Ванв“ и извървява пеша петстотинте метра, делящи го от блока на националната жандармерия, където са изолирали сенатора.

Жандармеристът на пост пред входа поглежда картата на майора и без коментар му отваря желязната решетка на жилищния комплекс. Той се състои от три осеметажни блока, в които са поместени близо двеста служебни апартамента на служителите от жандармерията, работещи в Парижкия район. Малик разполага с дубликат от ключовете, предоставен му от неговия брат — полковник, който не ползва жилището си, — за да може да се отбива там при спешни случаи. Никой не знае за съществуването му, апартаментът не се споменава в нито един имейл, в нито един телефонен разговор. Когато Роси го попита дали се сеща за някое неизвестно място, където да затворят Маркиони в пълна дискретност, Малик просто извади връзката ключове от джоба си. Роси влиза в асансьора на сграда Б и се качва на шестия етаж. Бронираната врата на трийсет и четвърти апартамент се отваря и на прага се показва легионер, прегърнал автомата си. Старши сержантът застава мирно и оповестява пристигането на майора на своя събрат по оръжие, който стои на пост в хола. Макар перспективата за челна атака в жилищен комплекс, обитаван от около двеста жандармеристи, да е почти невъзможна, Роси толкова е натяквал на двамата военни, важността на задачата им и спазването на указанията за сигурност, че те изглеждат напрегнати. Роси се уверява, че нямат телефони и че апаратът в жилището не работи. Изпълнили са нареждането да заковат прозорците с шперплат, за да попречат на евентуална стрелба със снайпер. Роси тъкмо оставя термоторбичката на масата в хола, когато в жилището отеква гласът на сенатор Маркиони.

— Господ да ме убие! Наистина си помислих, че сте решили да ме уморите от глад, майоре! С този Жудекс си имам достатъчно врагове, няма нужда и полицията да се опитва да ме мъчи от глад…

Сенаторът шумно нахълтва в хола, облечен в копринен виненочервен халат със златисти пайети, небесносиня пижама и яркочервени кожени чехли. Стария лъв се разполага на дивана и лакомо започва да тършува с две ръце в торбичката.

— А, обожавам този търговец, отличен избор, майоре. Като ви изхвърлят, винаги можете да се преквалифицирате в доставчик на храна по домовете — продължава гръмогласно сенаторът със саркастичен тон.

— Защо го казвате? — отвръща Роси, леко изненадан.

— Във вашата тъмница нямам други развлечения, освен да чета мемоарите на Талейран и да гледам новинарските канали. Според вас откъде съм почерпил въпросната информация?

— Давали са министъра по новините?

— А така! Когато се напънете, не сте по-глупав от другите. Приказките му за реорганизация силно намирисват на лов на вещици. Карнавалът наближава, но не ви съветвам да се маскирате като вещица. Не забравяйте, преди няколко години бях на неговото място, тия игрички са ми съвсем ясни — коментира Маркиони, докато разопакова яденето на масата в хола. После махва на единия легионер.

— Донесете ми бутилката „Кондрийо“, която ви помолих да изстудите, сержант. Наемателят ще ме извини, че му я заемам. Както виждате, майоре, все още съм жив. Какво още мога да направя, за да ви доставя удоволствие?

Миналото на Маркиони навежда Роси на мисълта, че Стария лъв може да се окаже ценен източник на информация за Ал-Малики. Поема си дълбоко въздух и си опитва късмета.

— Какво можете да ми кажете за Хюсеин Ибрахим Салех ал-Малики?

За няколко секунди изглежда, че Маркиони не е чул въпроса, после оставя купичката с хумус и се извръща към Роси. Мята му гневен поглед и изсъсква с глас, в който няма и помен от южняшкото произношение.

— Ако бяхте журналист, щях да ви кажа, че не познавам този човек. Ако бяхте съдия, щях да ви кажа, че това е държавна тайна. Ако ми бяхте съпруга, щях да ви кажа, че е във ваш интерес да не знаете. Но вие сте дребно ченге, затова ви казвам, че разговорът е приключен. Този отговор удовлетворява ли ви?

— Питам ви заради вашата собствена безопасност. Изглежда, че има връзка между този човек и Жудекс — настоява Роси, който се чувства неловко.

— Ал-Малики умря преди много години, вече няма връзки с никого. Цялата история с нищо не се отличава от гадостите в писмото на Жудекс. Задоволете се с осигуряването на моята безопасност и не си губете времето с подобни глупости — отсича Маркиони и дава знак на легионера да отвори бутилката.

— Никак не ни помагате да осуетим заплахата, която тегне над плещите ви — осмелява се да вметне майорът, докато легионерът, временно изпълняващ ролята на сомелиер, сипва вино на сенатора.

— Не се тревожете за плещите ми, свикнали са на товар. А сега ме оставете да вечерям на спокойствие. Стар съм вече да хапвам накрак, докато приказвам — отпраща го сенаторът с пренебрежително махване с ръка.