Доминик Мезон
Пирът на зверовете (44)

43

— Да й беше направил и един масаж, като си почнал…

Майорът хвърля неодобрителен поглед на помощника си и му подава дюнера с пържени картофи, който му купи по пътя към паркинга. Люси спи, все още е завързана за радиатора, но под нея са подложени възглавници. Повръщаното е почистено, а на масата в хола Роси различава празни опаковки от „Долипран“ и хапчета „Мотилиум“. Измъчван от гузната си съвест, лейтенантът е направил каквото е могъл, за да облекчи пленничеството на младата жена. Малик свива рамене, без да откъсва очи от майора:

— Каза ми да се правя на доброто ченге. Отпратихме Бърза помощ, но не можех да я оставя да страда без причина — оправдава се лейтенантът. — Обадих се на Бисание с молба да дойде да вземе лаптопа, за да потърси някакви следи от комуникация с Жудекс. Не съм му обяснявал подробно за какво става дума. Запознат е със случая, помислих, че ще бъде по-ефикасен от специалистите в ГДВС. Отби се преди десет минути, за малко го изпусна. Не му позволих да влезе, за да не го превръщам в съучастник на неправомерните ни действия. Дадох му и куфарчето с името на Ал-Малики, да го остави в ГДВС. Шефовете го очакваха с голямо нетърпение.

— Добре си направил — одобрява майорът.

После се извръща към спящата млада жена и процежда през зъби:

— Сега ще стане лошо за нея.

Докато Малик яде, Роси започва да я буди. Запалва лампата, телевизора, усилва звука, придърпва стол до главата на заспалата Люси и я побутва с крак. Тя издава нечленоразделен звук, обръща се, рита, за да се отърве от дразнителя, но настойчивостта на майора накрая я разсънва. Примигва, за да свикнат очите й със светлината, и изругава, щом разпознава Роси.

— О, не, не може да бъде, пак ли тоя…

— Какво да се прави, изгонят ли ме от вратата, цъфвам на прозореца. Трябвало е да стана търговски пътник.

— Майната ви — изсъсква Люси и пак ляга.

— Грешен отговор!

Роси става, измъква възглавниците изпод младата жена и добавя:

— Сега ще се наложи да разговаряш с мен, госпожице Мерпаз.

Въпросите на майора увисват без отговор. Люси се затваря в себе си, подпряла брадичка на коленете си в демонстративно бунтарска поза. Роси търси как да подхване сърдитката, за да я накара да реагира. Пробва да я удари по болното място, посочено в досието й. Не изпитва угризения да прибегне до толкова груб насилствен метод, защото само той е подходящ във възникналата спешна ситуация.

— Мислиш, че като са те изнасилили на петнайсетгодишна възраст, това ти дава право да си го връщаш на всички мъже? Ако имаш сметки за уреждане, престъпленията са с десетгодишна давност. Все още не е късно да подадеш жалба, стига да се решиш. Нищо обаче не те оправдава да си го изкарваш на мъже, които изобщо не са свързани с твоето изнасилване. Нищо, чуваш ли? Ако някой те е накарал да повярваш в противното, сторил го е, за да те манипулира. И този някой не те уважава — престъплението, което те е накарал да извършиш, не е по-различно от изнасилване. Разбира се, Делоне беше мръсник, но онези, които са те прилъгали да го убиеш, са същата стока. Толкова ли си наивна, че да искаш да ги предпазиш и сега ти да опереш пешкира? Имаш ли желание да плащаш заради тях?

Люси въздъхва пренебрежително, но не отговаря. Замислено се взира в тънките прави пръсти на стъпалата си и ги раздвижва вълнообразно — от ляво надясно и от дясно наляво. Краката й са мускулести, показалецът е по-дълъг от палеца. За да се отърси от смущението, което изпитва, докато ги гледа, Роси става и започва да се разхожда из хола. Грабва една снимка, открита в чекмеджетата на Люси, на която мъже със свински маски разпъват жена на кръст. Кимва с брадичка към фотографията и запитва нямата:

— Така ли възприемаш мъжете? Не си добре, Люси, трябва да се лекуваш.

— Аз съм правила снимките, но идеята беше на Роксана. Беше само на игра, нищо повече. Продадох цял куп и доста от тях — на мъже. Не ги мислим за свине, престанете с евтината си психоанализа. Не знаете нищо за миналото ми, така че спестете ми оценките и съветите си…

— Роксана — момичето, което сега търсиш навсякъде — подхваща майорът, който ликува, че е успял да напипа правилния подход, за да завърже разговор. — Така ли те изнудва Жудекс? Знае къде е тя? Негова пленница ли е? Обещал е да ти помогне да я намериш? Какво сте се разбрали с него?

— Не познавам никакъв Жудекс. Мъжът, който държи Роксана в плен, се казва Дантребер и ако разчитам на ченгетата да я отърват, тя никога няма да излезе от лапите му.

— Дантребер е фрашкан с мангизи и е стар, сигурно й е добре при него. Кой ти казва, че иска да се върне при теб? Комфортът си има и добри страни — иронизира майорът.

— Любовта ми казва. Но вероятно такова понятие не фигурира във вашите наръчници — гневно отвръща младата жена, жегната от сарказмите на майора.

— Ако искаш да й се притечеш на помощ, ще трябва да ми съдействаш, Люси. Иначе ще те арестуваме и твоята румънка ще прекара целия си живот с вдетинения дърт милиардер.

Лицето на младата жена помръква. Този аргумент се оказва по-ефективен, отколкото Роси се е надявал. Майорът бърза да затвърди преимуществото си с помирителен, състрадателен тон.

— Хайде, отговори на въпросите ни и ще видим какво можем да направим за теб. Защо ходи при Монестие?

— Ония тримата, които се опитаха да ме отвлекат вечерта, вече бяха идвали при мен, за да ме убедят да престана да издирвам Роксана. Проследих ги до магазина му, искаха да купят от него някакви урни — явно бяха много важни за тях. Опитах се да разбера това-онова, за да видя дали няма начин да притисна с нещо Дантребер. Но ударих на камък.

— Знаеш ли, че са убили стареца? Днес следобед в магазина му — грозна гледка.

Лицето на младата жена се сгърчва. За миг по него пробягва страх, после Люси се съвзема.

— Не, нямах представа, а и вие най-добре знаете, че нямам нищо общо с това, понеже ме следяхте…

— Кой те предупреди, че те следим? Жудекс ли? — прекъсва я Роси.

— Не знам кой е тоя Жудекс! Не, обаче вашите хора не са особено дискретни…

— Лъжеш. Не си достатъчно предпазлива и често сърфираш без предпазни мерки. „Тор“ върши работа само на стриктни потребители, а ти не си от тях. Прекалено си самоуверена и небрежна, оставяш следи и не чистиш предишните търсения. Резултат — търсачката ти прелива от името на Жудекс, и то много преди да се появи по форумите на хактивистите. Няма да ти помогнем, ако лъжеш. Толкова по-зле за теб.

— Кинолюбителка съм, да не е забранено? И мислите ли, че съм толкова загубена, че да повярвам в искреното ви желание да ми помогнете да притисна Дантребер? Все едно не знам, че сте просто частна милиция, обслужваща родните големци!

Тя добавя с пренебрежителна гримаса:

— Не се правете на правдолюбци, не сте нищо друго, освен добермани, вързани пред вилата на банда мафиоти.

— Жудекс ли те научи на тази тирада? Сигурно се гордее с теб.

Роси престорено ръкопляска, за миг му се дощява да отвърне с язвителна реплика, но знае, че не трябва да изтървава нишката на разговора, като се хваща на подобни провокации. Поема си дълбоко въздух и се овладява:

— Можеш ли да разпознаеш тримата маскирани, които те нападнаха тази вечер?

— Знам кои са — въздъхва Люси, чиято злост внезапно е стихнала. — Бразилци, които работят за Дантребер. Но не мога да го докажа.

— Доказателствата са наша работа, но действаме на принципа услуга за услуга. Каква работа имаше вчера на улица „Милтон“ 13?

— Бях при клиент, нали се сещате — „смуча пишки, за да си купувам обувки «Лубутен»“, както изискано описахте ситуацията — присмехулно отвръща младата жена с предизвикателен вид.

— Престани вече с тия лъжи! Като се имат предвид тарифите ти, нито един наемател в онази сграда не може да си позволи твоите номерца. А и навсякъде в сайта си посочваш, че не правиш посещения по домовете, за което съм съгласен, че е по-благоразумно.

— За платежоспособни клиенти понякога мога да направя изключение.

— Как се казва този твой платежоспособен клиент?

— Нали се сещате, че не мога да ви разкрия…

— Знаеш ли какво, Люси? — въздъхва майорът. — Майната ти. Склонен съм да се опитам да ти помогна, но ако си прекалено глупава, за да проумееш, че ще ти лепнат петнайсет години за убийството на Делоне и че никога повече няма да видиш приятелката си… Толкова по-зле за теб. Оставям те да си помислиш по въпроса, тъпанарка такава.

Роси става и отива в спалнята. Капнал е, Малик — също, а и се надява до сутринта младата жена да размисли. Дава последни указания на Малик, който привършва скромната си вечеря.

— Ще оставиш лампата да свети, ще надуеш звука на телевизора до дупка и най-вече — никакви възглавници! Ще се редуваме, но няма да я оставя да мигне през нощта. Иска да се прави на голяма тарикатка, ще видим колко време ще издържи.

 

 

В спалнята майорът устоява на изкушението веднага да се просне на леглото, за да пропъди изтощението, натрупано от безкрайното препускане през деня. Още не е обискирал стаята и макар да се съмнява, че младата жена е запазила нещо, което да я уличи за убийството на Делоне, трябва да се увери. Затваря вратата, отвън вече не достига никакъв звук. Люси сигурно е сложила звукоизолация с цел помещението да стане тихо като гробница, което затвърждава убеждението му, че наистина се намира в нейното светилище. Утре, ако продължава да мълчи все така упорито, ще разруши убежището й методично, пред очите й, ще оскверни всяко кътче в него. Може би гледката ще доведе до признания, особено ако не оставят глупачката да мигне цяла нощ, както възнамеряват.

Чекмеджетата на тоалетката не го изненадват, в тях открива изобилие от гримове и козметика за коса. За да му е чиста съвестта, отваря пудриерите, разтърсва флаконите, помирисва пудрите, оглежда дръжките на четчиците, претегля на ръка четките за коса и сешоара, опипва мазилата и тубите с крем. Не забелязва нищо необичайно. Затова пък дрешникът го кара да възкликне. Двете му врати са разтварят като криле на пеперуда и разкриват неподозирана дълбочина. Вграденият шкаф е вдаден на повече от метър в стената. Педантичната подредба дели съдържанието му на два отделни свята. Отляво стоят всекидневните дрехи — доста изискани, има множество ретро костюми, дошли отново на мода покрай сериала „Момчетата от Медисън авеню“, няколко черни добок за таекуондо, италиански и английски подсилени униформи за мотор. Отдясно — пълен набор садо-мазо екипировка: разгул от кожа и латекс, комбинезони, поли, корсети, високи ботуши, ръкавици, бичове, тупалки, камшици, изкуствени членове, плащове и маски във всякакви размери, за всякаква употреба. Бърлогата на супергерой от комикс. Роси потъва телом и духом в тършуване по джобовете и хастарите на всички тези костюми, силната миризма на кожа го задушава. Освен мотоциклетните гащеризони и фетишистките костюми, в дъното на дрешника е скътана впечатляваща колекция от всевъзможни обувки, ботинки, високи токчета и ботуши с най-различни разцветки, сред които и високи ботуши с подметки, подковани с истинска конска подкова. Огледът на смущаващата колекция не допринася с нищо ново. Роси замаяно затваря напомнящите криле на пеперуда врати. Последният шкаф му разкрива много по-скромен гардероб. Майорът решава, че навярно това са дрехите на Роксана. Те са старателно подредени. Младата румънка е взела повечето си облекла, но Люси благоговейно е запазила останалото. Празните закачалки висят по местата си в очакване изчезналата да се завърне.

След като е приключил безполезния си обиск, майорът се изтяга на леглото на Люси. Вдишва парфюма й с пълни гърди, изтощен, но убеден, че ще успее да я накара да проговори след изкараната безсънна нощ. Младата жена ще го навести в сънищата му както заради красотата си, така и заради предизвикателното си поведение. Принуден е да признае пред себе си, че силата на Люси му се нрави, а тази мисъл го смущава. Надява се сънят донякъде да избистри ума му, но успява да поспи едва час, преди да се разрази катастрофата, която мигновено избива фантазиите от главата му.