Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (88)

Роми и Дейвид

Докато снимах „Валмон“ в Париж, открих, че градът е вече пълен със спомени. Най-живите от тях бяха отпреди пет или шест години и толкова трагични, че никога няма да избледнеят.

В началото на осемдесетте години се случи да отида в Париж по време на Открития шампионат по тенис и посетих много мачове. Един петък вечерта Пол Расам ме попита дали имам нещо против да взема със себе си и сина на Роми Шнайдер. Роми снимала филм по същото време, гувернантката на момчето имала почивен ден в събота, а Пол, който иначе щял да се погрижи за детето, непредвидено се оказал зает. Съгласих се, разбира се.

Дейвид беше умно, общително десетгодишно момче и ние прекарахме чудесен ден на кортовете. Играхме игри на думи без смисъл, мотахме се по съблекалните, където го запознах с Мартина Навратилова и други познати играчи, и много добре се забавлявахме. Не гледахме много тенис. През онзи следобед често се сещах за синовете си и съжалявах, че не мога да прекарам с тях един ден по същия начин.

Трябваше да напусна Париж на следващата сутрин, а Дейвид да прекара неделята в къщата на баба си. Когато отишъл там сутринта, позвънил на вратата, но никой не му отворил. Решил да влезе в къщата през прозореца. Изкачил се на декоративната ограда от ковано желязо и тогава се подхлъзнал. Един от заострените железни пръти на оградата го пробол. Ужасени случайни минувачи го повдигнали и освободили тялото му от пръта, а после го положили на тротоара. Те само се опитали да помогнат, но всъщност убили момченцето. Железният прът не бил засегнал нито един от жизненоважните органи, но докато чакали линейката, кръвта на Дейвид изтичала на тротоара. Починал от загуба на кръв. Ако прътът бил останал в тялото, кръвоизливът нямало да е толкова силен, и тогава и Дейвид, и Роми нямаше да са мъртви.

През онази последна вечер от живота си Дейвид говорел само за нашите приключения следобеда в тенис-клуба. Ставало често дума за мен и така последните спомени на Роми за сина й се свързали неотменно с моето име. Поне така ми предаде Пол Расам. Каза също, че Роми била направо обезумяла и много искала да ме види. Дейвид беше единственото й дете и приемала смъртта му много тежко.

Следващото ми пътуване до Париж всъщност бе престой между два полета. Пристигнах вечерта и трябваше да замина отново на другата сутрин. Нямах възможност да отделя повече време, за да се видя с Роми както трябва, затова бях решил да се срещнем на връщане.

В единайсет вечерта се регистрирах в хотел „Ланкастър“ и още не бях успял да дам бакшиш на пиколото, донесло багажа ми, когато телефонът зазвъня. Беше Пол.

— Милош, Роми знае, че си в града. Може ли да се срещнеш с нея?

— Разбира се.

— Аз ще дойда при теб и заедно ще я почакаме.

Чакахме я до един през нощта. Когато дойде, външният й вид ме порази. Явно бе извикала фризьора си посред нощ да й направи прическа. Освен това ясно личеше, че е пила.

— Моля те, Милош, разкажи ми за Дейвид — рече тя.

Разказах й всичко, което правихме заедно с Дейвид през оня великолепен съботен следобед, оказал се последен в краткия живот на момчето. Роми поглъщаше всяка моя дума, сякаш можех да върна обратно детето й. Беше много мъчително да я гледаш как страда. Година измина оттогава, но Роми все още не можеше да се примири със загубата.

По някакъв начин бях станал нещо като медиум за нея, осъществявах връзка с мъртвото й момче, но всичко, което можех да й дам, бяха спомените за онези пет или шест часа, прекарани заедно с Дейвид в слънчевия следобед. Това беше един от онези безпомощни среднощни разговори, в които събеседниците ту подемат, ту прекъсват речта си, с прекомерно пиене на алкохол, сълзи, нищожна утеха, призраци и отчаяние.

— Трябва да поспиш, Роми — меко предложих аз, когато стана четири часът.

— Не! Не искам да спя, не искам никога да заспивам…

Роми сънувала кошмари, свързани с Дейвид, отново и отново виждала смъртта му в сънищата си. Говорихме си до зори. След няколко часа отлетях от града.

Когато се върнах няколко дни по-късно, Роми беше мъртва. Тя пиела от дълго време, за да забрави; взимала хапчета за сън, за да прогони сънищата си и накрая сърцето й не издържало.

Пол ме заведе в дома й. Там бяха Лорен Петен, човекът, с когото живееше, а също и Ален Делон, Мишел Пиколи, Клод Бери и много други нейни близки. Тялото й все още лежеше на леглото, по френския обичай, а приятелите й изпълваха спалнята, за да се сбогуват за последен път с нея. Всички казваха, че дори в смъртта Роми все още била една от най-хубавите жени в света, но аз не можех да понеса гледката и не я видях.