Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (79)

Завръщане в страната, „дето бе моето сърце“

Исках да снимам „Амадеус“ в Прага. Мисълта, че ще се върна в старата си родина след десетгодишно изгнание, за да заснема голям американски филм, много се харесваше на суетата ми, но бе също така и много разумна. В Прага винаги са обожавали Моцарт. През 1791 г. във Виена само една шепа хора са присъствали на погребението му, докато реквиемната меса в подножието на замъка Храдчани в Прага е събрала шест хиляди опечалени. Само половината от тях могли да влязат в огромната, пищно украсена катедрала. Останалите стояли отвън, на площада пред църквата, за да почетат паметта на гения, чийто „Дон Жуан“ за първи път е бил поставен тъкмо в Прага през 1787 г.

Прага, от друга страна, беше идеална като място за снимки на филм, чието действие се развива през осемнайсети век. Този много стар град, „градът на стоте кули“ — епитет от дните, когато и три високи здания в един град вече са били удивително много, е разположен на няколко хълма по бреговете на широка река. Пресича я Карловият мост, масивна каменна конструкция, построена през 1357 г. и украсена с впечатляващи барокови статуи. Мостът свързва Старе Место — старата част на Прага — със старинното Гето и прочутия Часовник на годишните времена на Мала Страна — „По-малкия град“, чиито тъмночервени покриви се издигат на вълни, на вълни чак до внушителния замък Храдчани.

Много от улиците на града са прокарани през осемнайсети век и все още са покрити с калдъръм. Сега нещата се променят, но тогава, в началото на осемдесетте години, тези улици се простираха с километри — трогателно овехтели, недокоснати от войните, необезобразени от комерсиализма.

Като един умен и практичен бизнесмен, нашият продуцент Сол Зенц проведе разузнаване, за да намери и други снимачни обекти от осемнайсети век близо до Прага. Обиколихме Виена и констатирахме, че старите улици там са препълнени с неонови лампи. Освен това цените на студийните и другите производствени услуги моментално скочиха двойно и тройно, щом само се спомена думата „Холивуд“. Бързо се отказахме от Виена.

Попитахме и Моцартовия архив в „Библиотека Моцартиана“ на Моцартеума в Залцбург дали ще ни разрешат да снимаме там. Поискаха да прочетат сценария. След като го прочетоха, твърдо отказаха да ни пуснат да снимаме и незабавно ни забраниха всякакъв достъп до техния архив. Заминахме да видим и Будапеща, но там пък цели квартали са били застроявани наново през деветнайсети век. Не успяхме да намерим и една изцяло запазена стара улица.

Във всички случаи Прага беше най-добрият избор. Единственият проблем бе, че чешкото правителство ми отказваше влизане в страната — дори за кратко посещение — от 1977 г., откакто бях вече американски гражданин и започнах да подавам документи за виза. Исках да отида и до Часлав, и до Прага, за да поразтършувам из спомените си, да видя как живеят синовете ми, да пия една бира със старите приятели, да поговоря на езика, на който говоря без усилие и чрез който толкова по-точно се изразявам. Отказваха ми визата неколкократно без никакво обяснение. Твърдите сталинисти, които бяха „нормализирали“ страната след съветското нахлуване, току-що хвърлиха моя стар съученик Вацлав Хавел в затвора с присъда от четири години и половина, но всеки сключва сделки, затова аз се надявах, че чешките власти могат и да се съгласят със завръщането ми, ако спечелят нещо от това. В известен смисъл снимките на „Амадеус“ в Прага бяха единственият ми шанс да видя отново Чехословакия.

Обадих се на Иржи Пурс, директор на „Чехословак филм“ и му казах, че работя върху страшно скъп, с огромен бюджет филм за Моцарт и Прага е идеалното място за снимките му. Подхвърлих, че за да се уреди подобно начинание, сигурно ще отнеме доста време, но в работата са заложени много пари, така че искам да дойда до Прага и да поговорим за това.

— Подай документи за виза — каза Пурс — и ще видим.

Получих чешката виза толкова бързо, че се поуплаших. В чужбина стоях настрани от политиката, но все още бях емигрант, предател в очите на комунистическите власти. Другарите от Държавна сигурност бяха способни на всичко — трябваше само да поставят малко наркотици в багажа ми и никога повече нямаше да напусна старата си родина. Реших да не се връщам сам.

Помолих трима стари приятели — Жан-Клод Кариер, Черил Барнс и Мери Елън Марк да ме придружат. Това трябваше да бъде сантиментално пътешествие — до местата, в които се случи най-важното в моя живот, и тази страна на пътуването бе много по-съществена от всякакъв бизнес. Не бих посмял обаче да се върна без приятелите си; те бяха моя щит — а в същото време така и не успях да остана насаме с чувствата си.

На 22 април 1979 г. се приземихме на летището в Прага. След толкова дълго отсъствие едно от най-изумителните за мен неща бе колко малко се е променила Прага. Всички стари адреси и телефонни номера си бяха същите. Нито един от магазините, баровете или театрите не се бе преместил на друго място и навсякъде продаваха същите стоки, както едно време. Дори езикът си беше останал статичен, защото нямаше нови реалности, които трябваше да назове.

Вера и момчетата живееха в стария ни апартамент в Дейвице. Тя още пееше и играеше в театър „Семафор“ и беше щастлива. Не се бяхме развели, но много години живяхме разделени и сега тя живееше със сина на Милош Кратохвил, моя стар и скъп професор от Филмовата академия. Имаха едно малко момченце, полубрат на Петър и Матей, така че все пак в стария свят се бе появило нещо ново.

Вечерях с Яна, първата ми жена — дълга и сантиментална вечеря; напих се със старите приятели. След десет години грубата, разрушителна работа на времето личеше по лицата им, в походката им, в енергията им и чрез техните очи се отразяваше също толкова безмилостно и върху мен. Като ги гледах, чувствах колко съм остарял. Бях напуснал страната още млад; сега мъкнех със себе си огромен товар от очаквания, опит, притежания, нови приятелства.

Посетих един стар приятел от годините на асистентството в професията. Отворихме бутилка ледена водка и аз се почувствах така, сякаш се връщах от дълга ваканция. Животът е за това, за да го живееш, а после да си говориш за него, та ние си говорихме чак до зори, когато той неочаквано се нахвърли върху ми:

— Знаеш ли, толкова ти се възхищавахме, когато беше там. Ти беше символ на това, което ние всички бихме могли да постигнем, ако имахме тези възможности. А сега развали всичко, плю на уважението ни към тебе, появявайки се тук.

За него бях американската важна клечка — милионерът фукльо, дошъл да се четка, като се сравнява с бедните си приятели, мистър „Оскар“, който се храни със завистта на другите, кучи син, който мисли само за себе си. По-късно сутринта той пак ми се усмихваше. Беше преспал и може би дори не помнеше какво ми бе казал.

Натоварих Черил, Мери Елън и Жан-Клод в колата. Щях да им покажа местата, които ме бяха формирали, пейзажа на сърцето ми.

Семейната къща в Часлав, старото училище и църквата изглеждаха изненадващо малки и безцветни, докато не осъзнах, че в паметта ми те са такива, каквито ги е виждало четири- или петгодишното дете — неговите възприятия са придавали на света друг мащаб и друга сила.

Наход не се бе свил чак толкова, колкото Часлав, и аз успях да се върна навреме, за да видя чичо Болеслав, който си живееше в същата малка къща, дето веднъж опитах да му пробутам незабелязано шахматния ход. Скоро след посещението ми той почина — много съм щастлив, че успях да го прегърна преди това.

В Подебради сърдечноболните все още сърбаха богата на желязо минерална вода и дремеха на следобедните концерти. Само реката изглеждаше по-малка. Лесно можеше да хвърлиш камък през ледените води на течението до отсрещния бряг, а едно време трябваше да имаш перките на любовта, за да преплуваш дотам.

Милият на сърцето ми хотел „Рут“ сега подслоняваше работническа почивна станция — с него разполагаше някаква местна фабрика. Към старата сграда бяха построили грозни пристройки. Едва познах мястото, но разходката край езерото на Маха ме развълнува повече от всичко, видяно в страната при това пътуване. Вероятно точно там са ме заченали, на брега на езерото за първи път бях с жена, на алеята, пресечена от корените на боровете, ме бяха замеряли с камъни, най-хубавите летни месеци в живота си прекарах там. Единственото, което бих си пожелал, бе малко от това време да можеше да се върне…

Хората, с които споделях живота си по тези места, се преместиха в Прага, някои напуснаха страната, други починаха, но когато пристигнах във Врхлаби, намерих почти всички пожарникари от „Балът…“ в същата кръчма, където навремето се напивах с тях. Още работеха в същата фабрика и пак бяха доброволни членове на пожарната команда. Играеха билярд на същата билярдна маса, която сега изглеждаше много по-зле; не че самите пожарникари изглеждаха по-добре. Посрещнаха ме като стар, загубен приятел и отново се напихме заедно. Тогава ми казаха, че „Балът на пожарникарите“ е бил най-значителното събитие, което им се е случило.

— Поне ще оставим нещо след себе си, като умрем — заключиха те.

От Врхлаби се върнахме в Прага и аз се приготвих за работа. Щом започнах да мисля за преговорите с чешките кинофункционери, видях града вече по-ясно, от известна дистанция, вече с американски очи — и сега хората ми изглеждаха тъжни, уморени, изхабени от безкрайните опашки, от дребните унижения, от общата безплодност на своя живот. Само бароковата красота на Прага бе все така вълнуваща.