Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (74)

Рагтайм

Най-голямото бюро, което съм виждал, беше на Дино де Лаурентис, въпреки че офисът му в Холивуд нямаше квадратурата на предишния му, римския офис, където, като пресечеш помещението от вратата до стола за посетители, сядаш с облекчение, че можеш да си починеш малко. Дино не е висок и притежава енергията на ниските мъже. Истинско динамо. С английската граматика се справя по-зле и от мен, но докато аз бъркам и се срамувам, той като че ли се наслаждава на грешките си.

С Дино никога не можеш да скучаеш.

Обади ми се веднага след излизането на „Полет над кукувиче гнездо“ да ме пита дали искам да снимам филм по роман на Е. Л. Доктороу. Току-що Робърт Олтман, режисьор, когото аз много уважавам, се бе отказал от „Рагтайм“, но знаех, че това е една прекрасно написана книга и се почувствах привлечен от възможностите, които предоставяше. Романът беше натъпкан с персонажи, но случките и историите стояха някак като скицирани — неразвити до онази драматургическа пълнота, която изисква киното. От романа можеха да се направят няколко напълно завършени филма, което беше вълнуващо предизвикателство за мен, затова се хванах за предложението на Дино.

Една от сюжетните линии в романа — историята на пианиста — тутакси ме грабна. Коулхаус Уокър Младши е надарен и черен, той кара блестящ Форд — модел Т, докато група завистливи бели пожарникари не му я омърсяват. Те се изхождат на задната седалка и пианистът или трябва да се унижи и да изчисти лайното, или трябва да се изправи срещу тях и най-вероятно да бъде сериозно наранен вследствие на това.

Дилемата, пред която се изправяше Уокър Младши, ми бе до болка позната от живота в старата родина: всекидневно в комунистическа Чехословакия човек се изправяше пред невежи, овластени хора, които нямаха нищо против ей така, най-непринудено, между другото да те унижат и ако се възпротивиш, рискуваш не само благополучието си, но понякога и живота си. Смачкани между хитлеровците и сталиновците в Централна Европа, чехите трябваше доста да се смеят, за да запазят здравия си разум, затова чешкото чувство за хумор е иронично, от вида „нищо не е свято“, едно себесъхраняващо чувство за хумор. В положението на Уокър един чех вероятно щеше да изчисти сам задната седалка, като при това се оплаче, че лайното е било обидно малко, и недостатъчно вонящо, толкова нищожно, та човек не би трябвало да си мърси парцала с него, после да направи учудена забележка относно отвратителната диета, на която сигурно са подложени ония, дето трябва да се изсират по хорските седалки, или пък щеше да отбележи как дори лайната на човека са се свили при социализма, как лайното най-общо не е вече онова, което беше, и накрая — в какъв страшен упадък е изпаднала западната цивилизация.

Коулхаус Уокър обаче е американец. Той не само отказва да почисти задната седалка, той търси удовлетворение. Приказката нараства стремително, като търкаляща се снежна топка, когато годеницата на Уокър загива като пряк резултат от инцидента и пианистът се барикадира в Библиотеката на Морган, заплашвайки да я взриви заедно с всичките й съкровища, Гутенберговата библия и други подобни.

Предполагам, че това, което най-силно ме привлече в тази история, бе този диво романтичен американски жест. Току-що бях станал американски гражданин и може би по някакъв начин премервах като дреха на себе си справедливата и яростна американска душа.

Майкъл Уелър от своя страна току-що бе завършил една великолепна пиеса — „Loose Ends“ — „Объркани чувства“, така че седнахме да пишем втори сценарий заедно. Стремяхме се да запазим усещането от разтегления, пренаселен роман на Доктороу, това приличащо на Брьогеловите платно, в което измислени герои се тълпяха около исторически лица. Като главна сюжетна линия използвахме историята на чернокожия пианист.

Известна част от персонажите в „Рагтайм“ се основават на реално съществували хора. Когато изучавах техните фотографии в стари списания и книги, забелязах, че един от тях, прочутият архитект Станфорд Уайт, прилича поразително на Норман Мейлър. Допълнителна симетрия съществуваше и в житейските им съдби — и двамата бяха предизвикали шумни фурори в жълтата преса, така че попитах Мейлър, когото бях срещал на разни обществени места, дали ще му бъде интересно да направи проби за една малка роля. Мейлър прочете репликите на пробата възхитително и аз го избрах за Станфорд Уайт.

Когато дойде моментът той да играе, аз бях толкова нервен при мисълта, че ще режисирам такъв голям и известен писател, колкото и Мейлър при мисълта, че му предстои да актьорства, въпреки че неговите реакции не бяха типичните за нервните актьори. Не ми се озъби, нито пък се впусна в неочакван монолог на някаква изключително абстрактна тема, както обикновено правят артистите при мен, когато не знаят как да направят нещо в даден епизод. Той храбро се бореше с ролята. Много го харесвам във филма.

Нито една друга роля в „Рагтайм“ не ми се удаде да разпределя лесно освен тази на скандално известния архитект. Прослушах поне хиляда кандидати и бях готов да чета с всеки, който поне за миг ми заприличваше на търсения персонаж. Накрая се оказа, че съм събрал великолепен актьорски състав. Взех пак Брад Дъриф за ролята на Малкото братче, Хауърд Ролинс за Коулхаус Уокър Младши, Мери Стийнбъргьн като потиснатата викторианска майка, Елизабет Макгавърн за Ивлин Незбит и Манди Патинкън като Тейт. Всички тези надарени актьори вече бяха направили впечатление в професионалните среди и преди филма, но нито един от тях не бе касова звезда в края на седемдесетте години, което за Дино представляваше огромен проблем.

Бюджетът на филма се оказа голям и Дино се опита да събере пари, като продаде предварително филма в Европа. Трябваше му едно прочуто холивудско име, за да примами европейските киноразпространители. Знаеше, че не обичам кинозвездите и че много повече залагам на черната работа, която изисква желанието ми винаги героите ми да са непознати за публиката лица. Още отначало той се опасяваше, че изборът на актьорите може сериозно да затрудни неговата работа — тоест финансирането.

Никога не съм снимал истинска кинозвезда в някой от филмите си с изключение на Джак Никълсън в „Кукувиче гнездо“. Но Джак, макар да беше една от най-ярките звезди в Холивуд, никога не е показал маниерите, които като че неизменно вървят с това обществено положение. Когато работи, той просто е един от актьорите.

Имам и художествени, и практически причини, за да избягвам работата с кинозвезди. Една от практическите причини е, че ако нямаш звезди във филма, много по-лесно е с парите и с работата по време на продукцията. По-лесно е и за мен, защото не трябва да се съобразявам със „звездното поведение“ на снимачната площадка. Що се отнася до художествените причини, то: първо, непознатите лица на екрана помагат на зрителите да преодолеят недоверието си към това, което става във филма. Не гледат един или двама герои по различен от останалите начин само защото ги изпълнява кинозвезда. Не отвличат вниманието си с клюки или спомени за други роли на същата звезда. Новите за публиката актьори придават автентичност на разказа. Трябва да са добри актьори, разбира се, но съм убеден, че водите на още неразпознатия актьорски талант са много дълбоки. И най-после, ако един актьор или актриса са добри, винаги е по-интересно да ги гледаш за първи път.

Лошата страна на този подход към актьорите се състои в това, че често не можеш да намериш кой да финансира филма ти, ако не си избрал известен и касов актьор. В случая с „Рагтайм“ исках да помогна на Дино да привлече европейските инвеститори, затова повиках Джак Никълсън и го попитах дали не иска да прегледа ролята на Хари К. Тоу.

— Добре де, какво ще играя? — запита Джак.

— Ще бъде само кратко появяване, Джак, но затова пък ще убиеш един архитект — обясних аз.

— Милош, винаги съм искал да убия някой архитект — обяви Джак и обеща да изиграе ролята.

Дино беше възхитен. Казах му да се осигури, като незабавно подготви договор и накара Джак да го подпише. След това престанах да мисля за това.

Следващото нещо, което се случи, бе, че агентът на Джак ми се обади по телефона и ми каза, че са в сила още три договора за филми с участието на Никълсън, че прекалено много ще зачестят появите му на екрана и затова няма да се снима в „Рагтайм“. Дино беше съкрушен. Негова беше грешката, че не бе подписал веднага договор, но в края на краищата проблемът на Дино беше и мой проблем, защото сега целият бюджет на „Рагтайм“ бе поставен на риск.