Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (71)

Степени на желанието

Преди да започна избора на актьори за „Коса“, взех едно решение, което много усложни работата ми. Зарекох се да взема за ролите само хора, които могат и да играят, и да пеят, и да танцуват толкова добре, че да не се налага да прибягваме до разни кинематографични хитрости и дубльори. Не е необичайно, особено в мюзикъл, актьорът да има два гласа — един за диалога и друг — за песните, но винаги съм смятал тази практика за уродлива, все едно че актьорът има две глави, затова в „Коса“ исках да избегна всякакъв дублаж.

Не ни се искаше да изпуснем някой потенциален талант, затова решихме да обявим открито прослушване за ролите с пеене. Тези прослушвания обикновено започваха в десет сутринта, но най-амбициозните и мераклиите започваха да се записват в нашите списъци още в седем. Първото име в първия списък с кандидати беше Мадона Чиконе. Някак съм я пропуснал измежду стотиците изпълнители, които видях през онези дни.

Успях да събера състав от прекрасни актьори — Бевърли д’Анджело, Джон Савидж, Ани Голдън, Дорси Райт, Майлз Чапин и Дон Дейкъс. Всички притежаваха младия и свеж вид, който търсех, и всички играеха и пееха толкова добре, че накрая записах в студио само един откъс от музиката.

Единственият актьорски избор, за който съжалявам, бе Никълъс Рей, режисьорът на такива велики филми като „Бунтовник без причина“ и „Джони Гитар“, който в нашия филм игра генерала в последната сцена.

— Познавам един човек, който ще стане съвършен генерал и който ще употреби парите за добро! — заяви Майкъл Уелър, когато търсех изпълнител на ролята. Той играел на карти с Никълъс Рей и го познавал добре. Наистина Ник имаше великолепно лице за генерала и аз му казах да навлече една униформа и да дръпне строга реч на войската, заминаваща за Виетнам. Искаше ми се лицето на генерала да е обвито от облаци дим, затова по време на снимките машините за дим бълваха черни кълба към него. Ник мигновено разбра какво исках да постигна и поработи здраво, за да ми помогне да получа търсения ефект. Изпълнението му във филма е отлично, но сцената беше доста сложна и в крайна сметка се оказа, че Ник гълташе лютивия дим дни наред, докато я заснемем.

Той нито веднъж не се оплака, така че чак няколко седмици по-късно разбрах, че умира. Ракът бе блокирал белите му дробове. Иска ми се да бях знаел по-рано за неговото състояние.

Актьорът, без когото буквално нямаше да можем да минем, бе Трийт Уилямз. За първи път го гледах в една бродуейска постановка на „Брилянтин“. Той направо се хвърляше в ролята си с такова отдаване, че аз го поканих на проби. Изглеждаше тъкмо за ролята на Бъргър. Притежаваше и дързостта, и присъствието, естественото държане на роден лидер, което ролята изискваше, и пееше прекрасно. Единствената пречка се явяваше фактът, че ролята на Бъргър бе собственост на Джим Рагни, който първи бе изпълнявал ролята и продължаваше да я играе и по времето, когато „Коса“ тръгна по турнета. Разбира се, искаше да я играе и в киното. Разбирах напълно чувствата на Рагни. През 1967 г. сигурно него бих избрал за ролята, но сега, след десет години, той просто бе твърде стар за персонажа, както си го представях, а не можеш да излъжеш кинокамерата, особено за възрастта.

Трийт излъчваше живостта и наивитета на младежа, който все още вярва, че всичко е възможно, и точно затова го постига. Мисля, че Трийт беше викан на проби поне дванайсет пъти. Колкото повече го пробвах, толкова повече се уверявах, че това е актьорът за ролята, но той все още трябваше да убеди и останалите, които пък искаха Рагни.

За Трийт ролята можеше да бъде голяма стъпка напред в кариерата му и той много искаше да играе, затова идваше, играеше и пееше отново и отново. Един ден в репетиционната Голт Макдермът седна на пианото и авторите, продуцентите и специалистите по избор на актьори се наредиха наоколо и гледаха как Трийт пее. Когато свърши, го помолиха да изпее всичко отначало. И Трийт неочаквано избухна.

— О, Боже! Писна ми от тази шибана история! Стига толкова, вземете си шибаната роля, шибани скапаняци! — той сграбчи Рагни и го хвърли на пода. Бе искаше да го нарани — стори ми се, като че просто смяташе да се пребори за ролята с Рагни в буквалния смисъл на думата. И се пребори. Хората наскачаха и ги разтърваха, а Трийт с трясък напусна помещението.

Щом се поуспокои обстановката, аз излязох, намерих Трийт и му казах, че ролята е негова. Емоционалното му избухване доказа на всички, че той има смелостта, убедеността и хъса да стане нашият Бъргър.

Най-впечатляващото изпълнение при пробите направи Черил Барнс, млада чернокожа певица, която се яви на откритото прослушване. Веднага щом започна да пее подготвената песен, из стаята се разнесе шепот. Гласът й бе като звънче, тя притежаваше безупречна музикалност и ярко присъствие. Можех да видя колко се развълнува Макдермът, докато я слушаше. Тя свърши песента и аз й казах, че е направила прекрасно прослушването и че ние непременно ще се свържем с импресариото й.

— Нямам импресарио — съобщи Черил.

— О, а имате ли телефонен номер в Ню Йорк, на който да ви търсим?

— Имам, но не в Ню Йорк. Живея в Мейн.

— Ами добре. Къде пеете в Мейн?

— Не пея.

— А какво работите?

— Камериерка съм. Работя в един мотел.

Черил си взела един ден неплатен отпуск, качила се на автобуса, дошла на нашето прослушване и си отиде с ролята на младата чернокожа майка с бебето момченце. Тя имаше изключителен талант. Когато трябваше да запише песента „Лесно е да си лош“, тя седна, изслуша записа на музикалния акомпанимент, взе микрофона и направи един съвършен дубъл. Този първи неин опит е целият във филма. По-късно, когато снимахме същата песен, тя не направи нито една грешка в движението на устните при плейбека. Никога не съм видял друг изпълнител да постигне подобно нещо.

Последните сцени с Черил снимахме в Барстоу, в калифорнийската пустиня, където трябваше да завърши и снимачният период. Една нощ, когато оставаха само няколко дни снимки и настроението на площадката, както винаги в края на филм, беше нежно и носталгично, аз я попитах какви са плановете й за бъдещето.

— И така, сега накъде, Черил, обратно в Ню Йорк или към Лос Анжелис?

— Не, намерих чудесен апартамент в Барстоу и ще остана тук.

Помислих, че се шегува, и почнах да се смея. Дори на фланелките, които се продаваха в това селце в пустинята, пишеше: „Къде, по дяволите, е това Барстоу?“.

— Защо се смееш? Ще си донеса и пиано тук.

Сега вече бях сигурен, че това е нейният вид хумор, шеги, произнесени с безизразно лице. Разсмях се още по-силно.

Черил остана в Барстоу.

Не можех да повярвам. Винаги съм се възхищавал на блестящата й дарба, затова й се обадих, заявих й, че тя трябва на всяка цена да пее, че дължи това на хората, че може да подари на света много радост. Обещах да й помогна, ако се върне в Ню Йорк, че ще направя всичко възможно, за да я вкарам в професията и че накрая тя ще завладее града.

Черил ми позволи да я уговоря и дойде да опита. Прекара в Ню Йорк няколко месеца. Виждаше се с импресарии и наистина направи усилия, за да започне кариера в пеенето, но не го правеше със сърце. Толкова надарена, колкото беше, тя страдаше от някаква необяснима тревожност, недоверие в собствените си сили, което граничеше със самоизолация. Понякога не желаеше и пръста си да помръдне, за да постигне нещо. Скоро отново напусна Ню Йорк.

И някои други хора, които се явиха на прослушване за роля в „Коса“, така и не пожелаха да помръднат и пръста си както заради мюзикъла, така и заради мен. От мързел аз често канех кандидатите направо в жилището си и един ден на вратата ми цъфна рошав младеж с дълга коса.

— Познавате ли мюзикъла „Коса“? — зададох един от дежурните си въпроси.

— Да — отвърна той.

— Харесва ли ви?

— Не.

— Ясно… Но искате да играете в него, нали?

— Не.

— Ами тогава защо сте дошъл?

— Агентът ми ми каза да дойда — отговори младежът и сви рамене.

— Добре, щом така и така сте дошли, защо не изпълните нещо?

— Не искам.

Казахме си довиждане. Той се казваше Брус Спрингстийн.