Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (62)

Джак Никълсън и най-големият кучи син от всички тях

Когато избирам актьори, гледам на света с различни очи. Не мога да пусна и писмо в пощата, без да си помисля дали пощенският чиновник не би могъл да изиграе някоя роля във филма ми. Наблюдавайки хората и актьорите във филми или в пиеси, си вземам бележки наум за разни идеи във връзка с избора. Този импулс постепенно намалява, след като премина към друг етап от работата по филма, но никога не ме напуска съвсем.

В „Кукувичето гнездо“ за първи път в кариерата си използвах професионални актьори в главните и по-важните второстепенни роли. Изпълнителският състав този път нямаше да играе просто себе си. Реших да компенсирам присъствието на истински актьори в ролите с колкото може повече реални хора във фона на всеки епизод. И така повечето от пациентите, сестрите и другите служители в болницата, които преминават през филма, са наистина местни хора, които играят самите себе си.

Колкото повече си мислех за тази история, толкова повече ми се искаше да взема актьор с много известно име за ролята на Макмърфи. Нашият филм щеше да откъсне публиката от ежедневния й живот и да я отведе в един суров, заплашителен и напълно непознат за нея свят и мислех, че такова пътешествие може да премине по-леко, ако водачът им е познат. Разговарях с продуцентите по въпроса и те ме попитаха кого по-точно имам предвид като водач.

Мислех си, че Джак Никълсън ще изиграе прекрасно Макмърфи. Никълсън вече бе холивудска звезда от първа величина. Направил бе голямо впечатление в „Безгрижен ездач“, „Желания на плътта“ и „Пет леки пиеси“. Много се възхищавах от изпълнението му в „Чайнатаун“, въпреки че считах за още по-добра ролята му във филма „Последната подробност“ — един умен, силен и затрогващ филм. Никълсън щеше да допринесе много за „Кукувичето гнездо“, но изборът му имаше един голям недостатък — ако го вземехме за ролята, бюджетът ни щеше главоломно да отхвърчи нагоре. Присъствието на звезда автоматично покачва заплащането на всички останали актьори, така че никой нямаше да се съгласи да работи с отстъпка, профсъюзите щяха да оттеглят съгласието си за намаляване на надниците, което обикновено правеха при филми с нисък бюджет и кратък снимачен период, и така нататък.

Сол и Майкъл внимателно разгледаха всички плюсове и минуси от избора на Никълсън за нашия Макмърфи. После ми наредиха да го попитам дали ще се съгласи да се снима. Познавах се с Джак чрез Бък Хенри от времето, когато ходихме с „Излитане“ в Кан. Джак и Бък бяха стари приятели, така че срещах Никълсън от време на време, когато идвах в Лос Анжелис. Дори веднъж бях ходил на гости в къщата му, но никога не се бях чувствал кой знае колко удобно край него. Винаги се е държал много приятелски с мен, но говореше толкова жив и актуален жаргон, че английският ми просто не достигаше. През половината време не можех да разбера какво ми казва, така че никога не се отпуснах напълно, разговаряйки с него. Винаги оставах с неприятното чувство, че го отегчавам. Сега, като се сещам за това, си мисля, че това чувство просто е било остатък от моята параноя на аутсайдер, но както и да е, нищо не би могло да намали възхищението ми от работата на Джак. Просто не можех да си представя друг актьор, който би бил по-добър в тази роля от него.

— По дяволите, Милош, ами че аз се опитах навремето да купя правата за шибаната книга, но старият пич Дъглас ми я гепи под носа… — заяви Джак, когато му предложих ролята.

Както предполагахме, изборът на Никълсън увеличи веднага бюджета на филма ни до четири милиона долара — нищожна сума по днешните стандарти. Целият ни бюджет нямаше да стигне дори само за храната и обслужването във филм като „Терминатор 2“, но за независима продукция по онова време това бяха много пари. Зенц отново обиколи големите студии и се опита да покрие поне част от бюджета с техни средства. Но дори звезда със сиянието на Никълсън, вече наета с договор, не успя да заинтересува никого.

Зенц накрая използва името на собствената си компания — „Фентъзи Рекърдз“, за да подпише договорите и надписите на филма.

Изборът на Джак за главната роля беше най-лесната част от решаването на актьорския проблем. За роли пробвах повече от хиляда души, което оттогава вече е обикновената ми доза при избор на изпълнители. Тук трябва да кажа, че изборът на актьорите представлява седемдесет процента от работата ми с тях, останалото се състои в това да им помагам да влязат в ролята си. Опитвам се да ги доведа до същото чувство и енергия, които съм усетил у тях още при първата среща.

На актьорски проби отивам само с обща представа как трябва да изглеждат персонажите във филма, въпреки че често някой актьор ми показва изцяло различен подход към дадена роля, което винаги е много интригуващо. В „Амадеус“ например смятах, че ролята на императора трябва да се играе от британски актьор. Предполагам, че просто съм асоциирал представата за управляваща аристокрация с британския акцент на висшите класи, с резервираност и надменно високомерие. Но изведнъж Джефри Джоунс, чистокръвен американец, прочете репликите на ролята, като излъчваше много повече великоимперски обноски, класа и дипломатическо лукавство от всички британски актьори, които бях пробвал. Неговото виждане за образа на императора беше толкова завладяващо, че ме принуди да се откажа от всякаква предварителна представа. Обичам да наблюдавам изпълнението му във филма.

При първа актьорска проба само наблюдавам физическото присъствие на актьора или актрисата, правя едно бързо, интуитивно прочитане на това как биха стояли на екрана. Първото впечатление също е много важно, защото показва как най-вероятно самата публика ще възприеме тази личност. Втората стъпка в актьорските проби е беседата. Разговарям с кандидата за ролята кратко, не повече от пет или десет минути, само за да чуя неговия маниер на говорене, да доловя основното му отношение към образа и да получа усещане за неговата индивидуалност.

Ако усетя, че характерите на персонажите просто се раздвижват у артистите, каня ги още веднъж и тогава те четат текстове от сценария заедно с мен. Чета с всеки от кандидатите, като играя поред стари баби, малки момченца, срамежливи младоженки, серийни убийци или който и да било друг, появил се в текста на сцената. Обичам да усетя върху себе си актьорското въздействие на личността на изпълнителя и да получа преки впечатления от неговата гъвкавост и интелигентност.

Предполагам, че има и други режисьори, които четат репликите от текста заедно с актьорите, макар да не мисля, че това е обикновена практика. Не искам актьорите ми да се чувстват като преценявани от безопасна дистанция, затова поставям себе си в същото положение като тях. В такъв случай демонстрираш собствената си вяра във верността на текста, който предлагаш на артиста, като и показваш какво искаш от сцената. Ако можеш да си позволиш да направиш това, режисьорският ти авторитет само печели от него. А четенето на сценария заедно с много други и различни гласове ти дава благоприятната възможност да го запомниш отлично и да получиш перспектива за поправки. Някои реплики неизменно звучат фалшиво и когато това се случва отново и отново, при окончателната редакция на сценария понякога тези места все още звънят в ушите ми.

Нищо не работи винаги успешно и тази стратегия за избор на актьори също има своята слаба страна, а аз трябваше да я открия по трудния начин. Веднъж търсех агресивно мъжествен млад мъж за роля в сцена на съблазняване и си мислех, че съм открил съвършения актьор за нея. Докато четях репликите заедно с него, играейки ролята на бавно склоняващата, но примираща от желание дама, от него просто се излъчваше почти животински магнетизъм и сексуална сила. Така и не успях да ги накарам да четат заедно с изпълнителката на женската роля, но не мислех, че е необходимо — бях сигурен, че направо ще я повали на земята. Но когато започнахме да снимаме сцената, просто не можах да позная този млад мъж — напереният боен петел се беше превърнал в свита полска мишница, толкова вдървен и нервен, че дори не можеше да задържи вниманието на младата жена. Опитах се да го отпусна и да го доведа пак до онова състояние на яростна прелъстителност, което ми беше показал при четенето на пробите, но така и не успях да го изтръгна.

Изобщо не ме интересува дали хората са хомо- или хетеросексуални и затова не мога много добре да разпознавам сексуалната им ориентация. По-късно се изясни, че оня младеж бил хомосексуалист и затова се вцепенил от страх, когато трябвало да изиграе сексуалния подтекст на сцената. Изпълнението му наистина беше много силно, когато насреща му при четенето стоеше друг мъж.

И затова последното съображение при избора на артисти за мен се оказва наличието на химия, както казват американците, или с други думи, привличане или отблъскване между тях. Понякога за един персонаж се колебая между няколко различни изпълнители и решаващото обстоятелство за крайния ми избор е как те стоят до другите актьори, техни партньори във възловите сцени, как изглеждат един до друг, как реагират един на друг, дали се харесват или не, дали се успокояват или напротив, изнервят един друг. Намерих Брад Дъриф на едно представление в театър оф-Бродуей, където играеше в пиесата „Кога ще се завърнеш, Червени ездачо?“ и веднага видях в него Били Бибит. Беше пълен с талант, в същото време притежаваше онази ядка на уязвимост в личността си, която го правеше идеален за ролята. Другите пациенти в психиатричното отделение трябваше да са също ярко индивидуални, така че всички заедно трудно щяха да се съчетават в общите сцени. Тогава Майкъл Дъглас доведе нисък, набит актьор на име Дани де Вито, който бе участвал в театрална постановка на „Кукувичето гнездо“. Една актьорска агенция пък ни изпрати Кристофър Лойд, още едно лице, което просто не може да се забрави. Неговата маниакална физиономия напомняше моя стар нюйоркски приятел Винсент Скиавели.

По-трудно се оказа да се избере актриса за ролята на сестра Ратчид. В книгата тя е обрисувана като побъркана на тема порядък, абсолютен враг на всички радости — истинска харпия. На едно място Киси я описва като жена, на която като че жици излизат от главата, затова търсех някакво кастрирано чудовище. Един ден на събеседването при мен дойде една много мила актриса на име Луиз Флетчър. Тя беше хубава, руса, стройна и любезна и имаше подкупваща усмивка. На пръв поглед изобщо не ставаше за сестра Ратчид, но нещо в нея ме заинтересува. Накарах я да прочете няколко реплики от текста заедно с мен и изведнъж под кадифената й външност открих твърдост и сила на волята, които бяха като по поръчка за ролята.

Откритието на сестра Ратчид под официално сдържаната, ангелска външност на Луиз отначало ме изненада, но колкото повече мислех за нея, толкова по-смислен ми се струваше евентуалният избор. Още преди много време бях научил, че е по-добре изпълнителите на главните роли да се изберат от обратния на самите персонажи тип, както напротив, при по-малките трябва да търсиш изпълнител, който прилича на персонажа. Поради съображения за икономии и яснота предпочитам да предоставям на публиката бърз прочит на заявката от второстепенните персонажи чрез избор на изпълнители от очевидния физически тип, докато при главните роли е по-заинтригуващо да отгатнеш различна личност под очевидна външност, да отлюспиш повърхностния слой на грешното очакване и да се изненадаш от по-дълбокото разкриване на характера.

В случая със сестра Ратчид щеше да бъде много по-малко застрашително да избереш самата горгона Медуза за ролята — един поглед би бил достатъчен, за да разпознаеш злото, а истинският ужас завладява във внезапното разкриване на обвития с покривало характер, който действа като неочакван удар и те намира неподготвен.

Както обикновено, най-трудно ми беше да намеря актьор за роля, с която си мислех, че няма да има никакви проблеми; много време отиде да открия изпълнител за ролята на Вожда, когото Киси описва като истински гигант. Имах намерение да разпределя за тази роля наистина много едър мъж, защото исках да спечеля дивиденти от контраста между физическия тип и развитието на характера до финала на филма, когато изведнъж и за първи път затвореният в себе си, свит дух на Вожда се разтваря, за да стане най-после съответстващ равен на неговото огромно тяло.

Бързо разбрах, че индианците най-общо не са толкова високи, колкото си представях, че трябва да бъде Вожда. Не исках да повярвам, че няма нито един индианец, който да може да играе като баскетболен център, така че продукцията разпрати съгледвачи из цялата страна, които да търсят такъв индианец. Спомням си, че търсихме дори сред канадските строителни работници, защото се знаеше, че компаниите наемат на работа много индианци. Дълго време търсенето нямаше никакъв резултат. Започнах неохотно да се примирявам с мисълта, че ще се наложи да използвам по-дребен човек за ролята, когато изведнъж ми се обадиха с развълнуван глас по телефона от Салем, Орегон.

— Милош, намерих най-големия кучи син от всички тях! — Беше Мел Ламбърт, приятел на Зенц, който държеше фирма за продажба на употребявани коли в Салем. Още неговият баща работел в този бизнес и знаел няколко индиански езика, така че индианците му се доверявали и после Мел запазил голяма индианска клиентела. Някакъв човек от Якима, щата Вашингтон, дошъл при него да търси голяма употребявана кола с много място за краката.

Уредих си среща с този човек и помолих Джак Никълсън да му партнира на пробата — този индианец бе единственият ми перспективен вариант за изпълнител на Вожда. Необходимо беше да разбера дали изобщо може да се работи с него, дори да не бе особено надарен актьор.

Джак прекрасно разбра опасенията ми, затова една мъглива сутрин ние се озовахме в някаква овехтяла заседателна зала на летището в Портланд, щата Орегон. Зенц и Дъглас също бяха там и всички чакахме да пристигне самолетът от Якима и да доведе нашия индианец. Оттам трябваше да летим до салемската психиатрична болница със самолета на Ламбърт Мел, човек с много таланти, в свободното си време беше личен пилот на губернатора на Орегон.

Полетът на индианеца закъсня и аз се чувствах напрегнат. Искаше ми се вече да съм приключил с избора на актьорите и да продължа нататък, но когато вратата се отвори, напрежението изведнъж ме отпусна. Мъжът, който влизаше в стаята, бе толкова висок, че трябваше да се наведе, за да мине през рамката на вратата. Представи се като Уил Сампсън. Започнахме да разговаряме и веднага стана ясно, че Уил е интелигентен. Първото нещо, което търся в непрофесионалния актьор, е интелигентността.

Сампсън бил ездач на родео в младостта си, но кариерата му прекъснала заради нараняване на гръбначния стълб, затова сега си вадел хляба с рисуване на пейзажи. До момента, в който Мел ни поведе по пистата към самолета си, аз вече бях съвсем сигурен, че това ще бъде моят Вожд. Преди това, когато чух думите „пилот на губернатора на Орегон“, очаквах да видя голям, здрав реактивен самолет, но Мел посочи към едно мъничко, овехтяло четириместно бръмчило.

Петима души и един великан трябваше да се покачим на тази смехотворна самоубийствена машина и аз трябваше да събера цялата си воля и желанието си да направя филма, за да победя обхваналия ме пристъп на паника. Полетът трябваше да бъде съвсем кратък, не повече от двайсетина минути, така че се изкатерих до вътрешността на конструкцията и заех мястото зад пилота, а сърцето ми препускаше като бясно.

Сол, Майкъл и Джак се набутаха на двете задни места, а Уил сгъна огромното си тяло в скутовете им. Краката му почти висяха от прозореца. Самолетът обаче поне изглеждаше доста мощен. Излетя с лекота и се издигна бързо все по-високо и по-високо, като се стрелкаше вече твърде далеч от майката Земя.

Приближавахме Салем, когато изведнъж Мел бе озарен от внезапна идея.

— Проклет да съм! Ами ей сега ще мога да ви покажа къде живея! Ние практически летим точно над къщата!

И той рязко намали височината, самолетът се наклони и се понесе надолу към някаква борова горичка. Стомашните киселини се изкачиха до гърлото ми. Самолетът се гмурна към високите дървета.

— Виждате ли онази къща?! Тя е моята! — възкликна Мел гордо. — Чакайте малко! По дяволите! Къде ми е конят? Къде, по дяволите, е отишъл конят? Само не ми казвайте, че е избягал, кучият му син!

През следващите двайсет минути ние бръмчахме над гората като Червения барон и търсехме коня, избягал от пасбището. Лъкатушехме като железопътните линии и шосетата под нас, правехме резки обратни завои, изписвахме осморки в небето. Уил подскачаше по натъртените крака на продуцентите и Джак Никълсън. Мел ругаеше коня си. Аз дишах дълбоко, за да не повърна, и се бях вкопчил толкова силно в седалката, че мишниците ме заболяха. Чак когато горивото на Мел започна да свършва, се насочихме към Салем.

Така и не намерихме коня между боровете, но аз намерих идеалния Вожд в лицето на Уил Сампсън. Той идваше на снимки подготвен и имаше много силен актьорски усет — рядко се нуждаеше от моите указания. А също така стана любимец на всички дами на снимачната площадка.

В това отношение имаше само още един мъж, който можеше да се мери с Уил. Бяхме още в подготовка за снимки, когато доктор Брукс покани продуцентите и мен в кабинета си и затвори вратата.

— Вижте, един от пациентите, които работят при вас, е сексуален насилник. Не мога да си представя да направи нещо сега — в момента му се дават лекарства и е при нас от години, но може би трябва да кажете на вашите актриси и другите жени от екипа, за да знаят. Просто за всеки случай, за да сме спокойни.

— Господи, и кой е той? — попитахме ние.

Главният лекар ни посочи един невисок, доста красив мъж, когото бях забелязал и преди. Той бе така добре подстриган и спретнат, че се открояваше от останалите пациенти. Ноктите му никога не бяха мръсни, яките на ризите му винаги бяха безупречни. Какво ли бе сторил?

— Ужасни неща, всъщност — информира ни докторът. — Пробол е едно осемгодишно момиченце с тирбушон във вагината. Истинска трагедия. Прекара в клиниката няколко години и помислихме, че е добре, затова го пуснахме. Но после направи нещо още по-лошо, тъй че може би вече никога няма да излезе оттук.

Мъжът изглеждаше много приятен и все се усмихваше, но това беше сериозно нещо и ние се постарахме да кажем по няколко думи за него на всички жени, които работеха в продукцията. След това, когато и да се сетех да погледна към насилника, намирах го заобиколен от жени. Винаги. Като че ги бе обладала някаква странна психоза и те се чувстваха непреодолимо привлечени от него.

Сексуални насилници или не, аз наистина исках да приобщя актьорите към пациентите, за да им помогна да почувстват какво е да лежиш в психиатрично отделение. Карах ги да се разхождат из отделенията на болницата и да наблюдават с часове пациентите. Настоявах да имат легло в отделението, където щяхме да снимаме, и да им се даде обикновен болничен халат и комплект за бръснене, като че ли са ги приели като пациенти в болницата. Определих на всеки и по един болен, когото трябваше да наблюдава, а после да имитира. Не трябваше да изучават болестта или пък медицинското досие, а просто да наблюдават своя болен, да повтарят неговите жестове, маниера на говорене, всички особености на неговото поведение. Надявах се по този начин да им помогна да станат такива, каквито биха били, ако са луди.

Един от натуршчиците, когото използвах във филма, за да дам на актьорите си частица истинско поведение, спрямо което те да настройват изпълнението си, беше свободомислещият доктор Брукс. Той играеше самия себе си и сцената, в която приема Макмърфи в болницата, беше една от последните в кариерата ми, когато разреших на актьорите да импровизират диалога. Очертах най-общо ситуацията, дадох на двамата няколко ключови изречения и оставих Никълсън и доктор Брукс да започнат оттам. Стана толкова добре, колкото едно време в Чехословакия.

Всички сцени в „Кукувичето гнездо“ или ставаха, или не ставаха „все заради“ Джак Никълсън, който е направо мечта, а не актьор. В него нямаше ни капка от суетността, егоманиащината или капризите на звездите. Държеше да се отнасят към него както към всички останали актьори. Винаги беше подготвен за сцените с негово участие и имаше ясна представа за това, което иска да направи. Чувството му за хумор караше всички да се отпуснат, което на площадката винаги е много ценно. Помагаше на хората около себе си, защото знаеше, че колкото по-добре играят те, толкова по-добра ще изглежда накрая и неговата игра.

Към края на снимките веднъж Уил Сампсън спря при моя фургон да изпие една бира и да си поговорим.

— Милош, ролята, която играя, ще стане ли голяма работа? — попита ме той.

— О, да — убедено отвърнах аз.

— Е, тогава какво мислиш, трябва ли да се преместя да живея в Холивуд? Ти какво би направил, ако беше на мое място?

— Уил, върни се в Якима при пейзажите си. Защото ако Холивуд наистина те иска, няма никакво значение къде си, ще те намерят и на Северния полюс. А ако не те искат, тогава и да си в Холивуд, няма да има никаква полза.

Няколко седмици след като завършихме снимките, научих, че Уил Сампсън живее вече в Лос Анжелис и даже има нерегистриран в указателя телефонен номер.

Можеше да бъде и смешно, ако историята на Уил нямаше трагичен край. Холивуд е трудно за живеене място, особено за безработен актьор. Той се появи в две-три телевизионни шоупредавания, но никога не достигна успеха, който имаше с „Кукувичето гнездо“. След няколко години, все още млад човек, почина.