Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (53)

Комуняга в Холивуд

Американците са най-щедрите хора, които съм виждал. Те са невероятно открити, гъвкави, услужливи и изобретателни. Но също така те нищичко не знаят за останалия свят. В очите на много американци фактът, че си роден в комунистическа страна, автоматично те прави съвсем червен или поне с леви убеждения.

През 1971 г. „Излитане“ най-сетне трябваше да има премиера в кинотеатър „Плаза“ в Ню Йорк. Първата прожекция започваше точно по обед в неделя и Майкъл Хаузман и аз решихме да отидем и да присъстваме на нея, за да видим реакциите на публиката. Онази нощ се събудих в четири и повече не можах да заспя. В шест изтичах да си купя неделния „Таймс“. Прелистих трескаво дебелия вестник и открих доста благоприятна рецензия. Дори бяха поместили и моя снимка.

Изчетох целия вестник и после реших да си угодя по случай премиерата на първия ми американски филм. В десет часа се отправих за гаража, за да изкарам колата — стар зелен мерцедес, некаран от година и затова почти развалина. Бях го домъкнал от Европа и още носеше чешките номера. Готвех се да отида с колата до киното, да закуся някъде по пътя и да пия много, много кафе, докато не се появеше Майк.

Бях толкова нервен, че преминах на червен светофар почти веднага, след като напуснах гаража. В момента, в който зърнах прекъсващите светлини на полицейската кола в огледалото за обратно виждане, се сетих, че съм си забравил портфейла вкъщи. Нямах в себе си нито шофьорска книжка, нито паспорт, нито някаква лична карта за идентификация, а номерата на колата бяха чуждестранни.

Ченгето се постара да ми създаде неприятности. Прибра ме веднага, щом чу акцента ми. В участъка заявих на дежурния сержант, че съм чешки кинорежисьор, което ме правеше от прост крадец на коли в комунистически крадец на коли. Опитах се да му обясня, че цялата работа се дължи на нервното ми състояние, че след час в „Плаза“ ще започне първата прожекция на първия ми американски филм и че направо не мога да мисля нормално.

Колкото повече говорех обаче, толкова по-подозрителен изглеждах на ченгетата. Още малко и щяха да ме затворят в килията за арестанти, когато изведнъж ме осени идея:

— Чакайте, имате ли днешния „Таймс“?

Намръщено ме изчакаха да разлистя вестника. Бяха сигурни, че са ме спипали натясно. Намерих неясната си снимка и им я показах. Намусените им лица бавно се отпуснаха. Изведнъж аз вече бях мистър Холивуд. ВИП от киното. Бързо се обадиха по телефона в „Плаза“, където намериха Майкъл Хаузман.

Когато Майк ме измъкна от участъка, той избухна в такъв здрав и силен смях, че направо можеше да си го консервираш, та да му се радваш, щом ти стане тъжно. Влизайки в киното, той все още се хилеше, но щом стъпи в салона, смехът му тутакси секна: премиерната прожекция на първия ми американски филм бе привлякла в залата точно осем души.

Стояхме в киното целия ден и малко по малко се поуспокоихме. В късния следобед залата вече започна да се пълни. Зрителите се смееха по време на филма и явно се забавляваха, но оставаха озадачени от открития финал. Избягалата дъщеря се връща вкъщи, но не се знае докога. Съвсем ясно е, че нито един член от семейството не е научил нищо от травмата, която е преживял. Нюйоркската публика изглеждаше неудовлетворена. Въпреки всичко след края на последната прожекция ние с Майк бяхме напълно доволни от това, което видяхме.

Рецензиите варираха от отлични до такива, като например две дописки, в които се казваше, че аз хвърлям кал върху Америка и би трябвало да се върна в собствената си страна и ако искам да оплювам, да плюя нея — може би имаше все пак някакво значение, че и двете бяха написани от емигранти от комунистически страни. По-късно в Европа филмът бе много добре посрещнат и добре посещаван, но в Америка не донесе никакви приходи. Тихият му финал явно бе изиграл своята роля за това, но не му помогна и „Юнивърсъл“ — не направиха никаква реклама на филма. Прожектираха „Излитане“ в продължение на шестнайсет седмици. Не само не получи широко разпространение, но и все още не се продава на видеокасети.

Тъй като трябваше да се откажа от моята част от хонорара, докато не започнат да се получават печалби, то аз така и не получих нито стотинка. Бях без никакви пари, а и американската ми виза изтичаше. Трябваше да решавам къде да живея и работя. Най-важното решение бе лесно: връщането в Чехословакия вече не разглеждах дори като възможност за избор. Първо, страхувах се да се върна, защото знаех с какво недоверие комунистите гледат на човек, живял в чужбина, без да е изпратен от самите тях. Второ, суетата не ми позволяваше да се върна, след като бях загубил. Моят американски филм не завоюва Холивуд и аз не можех да се похваля с нищо, освен няколкото рецензии, които поне свидетелстваха, че изобщо е прожектиран такъв филм. Но и твърдо бях решил да пробвам отново. Някъде дълбоко, дълбоко в сърцето си чувствах, че ще направя успешен филм в Америка — филм, който вече с гордост ще покажа в Прага.

И най-накрая, когато си загубен и потиснат, дори най-дребни неща придобиват огромно значение — отгоре на всичко аз просто нямах пари за билет. Така че написах учтиво писмо до чешките власти с молба да разрешат продължаване на престоя ми в чужбина. Те бързо отговориха, че трябва да се върна в Прага, за да получа необходимия печат. Беше ясно, че веднъж стъпя ли там, никога повече няма да изляза от страната, затова в отговор им написах, че нямам пари за билет и всичко, което искам, е печатът, който чешкото посолство във Вашингтон можеше много лесно да постави в паспорта ми.

Следващото нещо, което научих, бе, че са ме уволнили от студия „Барандов“. Жребият беше хвърлен. Вече бях емигрант и подадох молба за зелена американска карта. Няколко месеца по-късно получих съобщение да се явя в Имиграционния офис.

Един кисел мъж с вратовръзка на ластик ме гледаше от другата страна на някакво гише.

— На вашата молба за зелена карта е отказано.

— И защо е отказано?

— Защото сте излъгали в молбата си.

— За какво съм излъгал?

— Заявили сте, че никога не сте бил член на комунистическата партия.

Погледнах го изумен.

— Вижте какво — заявих аз, — никога не съм членувал в никаква политическа партия, камо ли в комунистическата.

— Нашите източници твърдят обратното — отсече бюрократът. — Сега вече подлежите на процедурата за депортиране.

Това събитие така ме потресе, че аз се разтичах да си намеря адвокат, специалист по имиграционните закони. Той се съгласи, че положението е доста сериозно, но обжалва решението и успя да отложи депортирането ми. След една година отново получих съобщение от Имиграционната служба. Бяха ме извикали да се срещна още веднъж с оня същия чиновник, с вратовръзката на ластик. Беше дори още по-кисел, отколкото миналия път.

— Мистър Форман, вие никога не сте бил член на комунистическата партия — уведоми ме той и ми подаде зелената карта.

Още не съм намерил правдоподобно обяснение на това, което се случи. Мисля, че правителството на Съединените щати в този случай бе получило информация от хора, които работеха и за двете страни покрай Желязната завеса. Американците вероятно нямаха по онова време независима информационна мрежа в Чехословакия и не са могли да избират с кого да работят. А когато чешката Държавна сигурност искаше да удари по някого от емигрантите, тя просто пускаше информация, която да послужи на нейните собствени цели.

Всъщност нямах нищо особено против своето полулегално съществуване през онази година. Положението ми означаваше, че нямам право да работя, но на мен и така никак не ми се работеше. Бях видял съвсем ясно колко много трябва да науча за Америка, за да правя филми тук. Съзнавах, че винаги ще има разни детайли от тукашния живот, които аз няма напълно да мога да уловя, но в това нямаше нищо страшно, докато бях в състояние да го осъзная. Бях готов да работя и в рамките на подобни ограничения, ала преди всичко трябваше да променя своя начин и стил на работа.

В Америка вече не можех да взема една история от всекидневието и да я заснема с непрофесионални актьори. Пак можех да приспособявам за кино книги или пиеси, но трябваше да науча всичко за света, в който се развиваше историята на въпросната книга или пиеса, за да я направя толкова истинска, колкото би трябвало.

Казах си: ако вляза в някой бар наблизо до вкъщи и не схвана всяка думичка, която си разменят хората в него, няма какво да се опитвам да правя филми като „Любовта на русокосата“ или „Балът на пожарникарите“.

Прозвуча ми като заключителна реплика в пиеса.