Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (51)

Alter ego II

Летях за Ню Йорк с Иван, който още преди бе решил да емигрира. На мен все още не ми се налагаше напълно да изгоря всичките си мостове към Чехословакия, тъй като изпълнявах официалния договор на Чехфилмекспорт с „Парамаунт“. Влязох в Съединените щати с чешкия си паспорт и с виза, която ми даваше правото да работя в Америка.

Иржи Восковец, навремето написал „Балада в дрипи“ заедно с Ян Верих, сега бе променил името си на Джордж Восковиц и работеше като актьор в Ню Йорк, където живееше вече двайсет години. Той ни намери една евтина, чудесна къща под наем. Тя се издигаше в празното място между високи блокове от кафяв камък точно до Лерой Стрийт във Вилидж. Трябваше да се спуснеш и да се промъкнеш в тесен проход между две сгради, за да стигнеш до нея. Нарекохме този къс тунел нашата „миша дупка“; той водеше до малка градинка, засенчена от няколко големи дървета.

Къщата приличаше на старовремска торта — висока и тясна, боядисана в избеляло розово и кремаво, на четири етажа с по една стая на всеки етаж — четири стаи, съединени с вита стълба. Партерът бе наполовина под земята — това, което в Европа наричаме приземен етаж, и в него имаше голяма кухня със стара дървена маса по цялата дължина на помещението. Иван и аз се опитвахме да научим английски, затова залепихме на стените и в килерите картички с размери пет на три и се мъчехме да запаметим написаните по тях чудновати идиоми като „flipped out“ (въртя опашка), докато готвехме. Първият етаж представляваше всекидневна хол, вторият — баня, а на третия имаше студио.

Оскъдно залесената градина бе заобиколена от обвити в бръшлян стени, които я скриваха от оживените улици наоколо, където животът бе като един безкраен парад на хипита. В градината човек попадаше в тихо, предразполагащо към съзерцание пространство, което като че бе взето от градове като Александрия или Барселона, или от някой друг старинен голям град.

Не връщахме никого от посетителите, така че при нас непрекъснато се отбиваха хора. Някои от приятелите ни оставаха, други си отиваха, трети просто излизаха за малко, загубваха се и може би още се опитват да открият пътя обратно. Драматургът Джон Гар описа малката ни къща като италианска вила. Всеки път, щом дойдел на гости, изпитвал усещането, че напуска Америка и попада в някаква колония от бежанци и чуждестранни артисти, където само книгите и алкохолът имат някакво значение: посолство на отдавна изчезналата страна Бохемия с двойното значение на нейното име.

Прекарвах чудесно, докато живеех на Лерой Стрийт. Бях към края на трийсетте и се разхождах по улиците на Ню Йорк с чувството, че един ден този чувствителен, невротичен град ще бъде мой.

Американският ми филм се придвижваше напред, сценарият бе почти готов. „Излитане“ придоби форма на история за едно средно, немного заможно, но не и бедно американско семейство, което отчаяно търси петнайсетгодишната си дъщеря, попаднала на състезание за най-добра оригинална песен някъде в Ийст Вилидж. Родителите кръстосват безуспешно улиците, след това се присъединяват към СПФЦ или Обществото на родителите на изчезнали деца, и накрая се озовават в една добре осветена зала за конференции, където послушно пушат марихуана, за да разберат какво е това, което е накарало любимото им детенце да ги изостави. Връщат се у дома надрусани, заедно с друга родителска двойка, и почват да играят весело покер с разсъбличане. Дори не разбират, че на дъщеря им й е дошло до гуша от живота по улиците и тя спи в стаята си на горния етаж.

Запознах се с един млад кинорежисьор, Джон Клайн, и с неговия ексцентричен, елегантен приятел Винсент Скиавели, които тъкмо бяха заснели студентски филм за едно избягало от къщи момиче, така че помолих Скиавели да помогне на мен и Кариер при написването на сценария ни. После преписах сценария заедно с Джон Гар и най-после го предадох на „Парамаунт“.

Първият отзив за сценария дойде направо от Чарли Блъдърн.

— Никой не ти харесва сценария, Милош — отсече той.

Последваха разгорещени преговори, маневри, вечери, чашки алкохол преди лягане и предложения. „Парамаунт“ не искаше да произведе „Излитане“, но настояваше да режисирам други техни филми, като например „Галилей“ с Род Стайгър в главната роля. Аз пък вярвах изцяло в качествата на своя сценарий и не се съгласявах да снимам каквото и да било друго. За късмет договорът с „Парамаунт“ имаше клауза, която ми осигуряваше път за бягство. Щом като веднъж те отхвърлеха сценария ми, аз притежавах правото да откупя авторските права, като възстановя техните средства. Дотогава ми бяха платили около 10 000 долара за ежедневната работа, освен това имаше и други дребни разходи — за самолетни билети и така нататък. Изчислих, че мога да купя обратно правата за сценария за около 30 000, най-много 40 000 долара.

Разбра се, че няма да направя кариера като счетоводител в Холивуд. Истинската цена на сценария бе 140 000 долара. Агентът на Клод Бери, който ме представляваше, беше също така агент и на изпълнителния продуцент, подписал договор за снимките на филма. Това бе споразумение от типа „Или играеш, или плащаш“, тоест човекът получаваше гарантирани 50 000 долара, независимо от това дали филмът ще се снима. Освен това, приспадаха се и режийните разноски…

За мене сто и четиридесет хиляди долара бяха огромна сума. За малко повече от половината й едва не отидох в затвора. Бях недоказал себе си режисьор, говорех лошо английски, сценарият ми не бе безупречен и отгоре на всичко бях вътре със сто и четирийсет бона!

Сутринта установих, че не мога да стана от леглото. Исках да го сторя, но коленете ми се подгъваха като гумени. Едва успях да отида до банята. Всички мускули и стави по тялото ми ме боляха, сякаш бях стоял прав цяла нощ. Довлякох се обратно до леглото, стоварих се върху него и неописуема сладост се разля по тялото ми. Чувствах, че умирам, че никога повече няма да се вдигна на крака.

Имах невероятен късмет, че в този период до мен се намираше приятел като Иван. Той образцово се грижеше за мен, като отклоняваше всички посещения и телефонни разговори. Не бях в състояние да разговарям с когото и да било. След седмица не бях в състояние да разговарям и със самия Иван.

— Може би трябва да те види психиатър — накрая меко предложи той.

— Може би ТЕБЕ трябва да те види психиатър — отвърнах аз.

— Е, поне егото ти още работи — заяви Иван. — И това е нещо!

През следващите няколко дни Иван започна да ми задава тайнствени въпроси за чувствата ми, за детството ми, за симптомите. От време на време той поставяше примерна диагноза и донасяше някакви хапчета. Обясняваше всичко това с някакъв приятел, също така амбициозен, напорист като мен, който нито веднъж дотогава не знаел що е провал и който вземал същите лекарства, изпаднел ли в подобно състояние. Иван дори започна да подхвърля и учени термини като например „ужас от смъртта“ и други подобни.

Чак по-късно научих, че заради мен ходил при психиатър, представяйки се за самия мен. Психиатърът бил киноман, та Милош Форман получил отстъпка от хонорара за лечението. Иван ме познаваше наистина изцяло, така че не било кой знае колко трудно да опише симптомите на заболяването, да разкаже мечтите и сънищата ми, да демонстрира мои реакции. Добрият доктор така и не разбрал какво става, но накрая Иван му разказа, че е психоанализирал Милош Форман чрез подставено лице.

Междувременно аз се почувствах по-добре. Когато ставах, за да отида до тоалетната, имах сили дори да се помотая за малко из стаята. Поглеждах и през прозореца. Поемах риска да сляза по стълбите и да се добера до канапето във всекидневната. Една сутрин излязох и на разходка в двора. Стоях си така на открито, дишах чистия въздух, облечен в пижама, разбира се, но въображаемата треска вече бе преминала. Два месеца бях прекарал на легло.

След като бавно възстанових енергията си и се върнах отново в големия свят, един път на вечеря Хелън Скот ми каза, че „Юнивърсъл“ тъкмо поемала нова посока в политиката си. Студията търсела филм, който да се превърне в новия „Безгрижен ездач“, донесъл им голяма печалба, така че те нямали нищо против рисковите продукции с малко пари, под един милион долара. След това тя се обадила на Нед Танън и предизвикала у него интерес към моя проект. Заминах за Лос Анжелис и прочетох сценария на Танън и Дани Селзник, играейки наред всички роли. Това беше най-доброто представление, което съм играл в живота си. Забравил съм вече защо, но след това трябваше да се върна отново в Ню Йорк. Когато се прибрах на Лерой Стрийт, там вече ме чакаше съобщение от „Юнивърсъл“. Те искаха да станат продуценти на „Излитане“.