Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (32)

„Еврейски експресионизъм“

През 1958 г., докато в Съветския съюз Александър Солженицин пишеше романа си „Един ден на Иван Денисович“, най-голямата статуя на Сталин в целия свят — едно чудовищно гранитно съоръжение с големината на небостъргач — все още се извисяваше над квартала „Летна“ в Прага. Преди две години в тайния си доклад пред болшевишката партия Хрушчов бе отрекъл управлението на Сталин, но чешките партийни шефове, направили кариерата си при Сталин и със сталинистки методи, не можеха да позволят новите веяния откъм Съветския съюз да подкопаят политическото им положение. Държаха Чехословакия изцяло откъсната от останалия свят. Може би за да преодолеем това чувство за абсолютна изолация, Иван Пасер и аз почнахме да ходим на излети в околностите на летище „Ружине“. Изтягахме се на тревата в края на самолетната писта, отпивахме от бутилка вино, наблюдавахме как ревящите грамади от стомана се издигат над нас и се опитвахме да отгатнем закъде политат. Само след час или два самолетът щеше да се приземи в Париж или Рим, или Лондон, или в някое друго прекрасно място, което ни се струваше, общо взето, че се намира на друга планета. Беше по-лесно да си представим, че ни поникват криле, отколкото да си въобразим как пътуваме на борда на самолет, който се насочва към свободния свят — и въпреки това случи се така, че през 1958 г. аз наистина се качих на борда на един от тези самолети и това изживяване не може да се опише с никоя друга дума освен — ад.

„Латерна магика“ най-сетне заминаваше за Брюксел. Радок бе успял да убеди другарите от Държавна сигурност, че има нужда от всички членове на екипа си на ЕКСПО-то и те ме бяха счели достоен да получа безценния служебен паспорт, така че аз се качих в един от възстаричките самолети „Илюшин“ на чешките авиолинии. Никога дотогава не бях летял със самолет и когато ме затвориха в онзи железен ковчег, когато почувствах тежката му маса да се издига във въздуха, изведнъж, кой знае защо, бях абсолютно сигурен, че няма да изляза от него жив. Корпусът на руския самолет проскърцваше, вибрираше, моторът му ту бръмчеше, ту жужеше и заплашваше да се разпадне всеки момент на съставните си части. В онези дни националните авиолинии наемаха военни пилоти, защото те бяха считани за „политически по-благонадеждни“, отколкото цивилните, и нашият пилот се отнасяше към тромавия „Ил“ като към изтребител. Стана ми страшно лошо. Първата ми среща с въздушния транспорт ми вдъхна страх от летене за цял живот, но затова пък после, в Брюксел, животът се оказа направо обсипан с рози.

Да пристигнеш в голяма западна столица от Прага по нещо приличаше на това да пристигнеш в Прага от Подебради, един преход от четиридесетватовите крушки към яркия неон. Магазините бяха отрупани със стоки, които човек не можеше да си купи в Прага, като найлоново бельо, джинси и „шушляци“ — шумолящите леки пластмасови шлифери, върха на модата в Чехословакия, а градът беше пълен с очарователни, безгрижни хора.

„Латерна магика“ спечели златен медал на ЕКСПО-то и стана шлагерът на изложението. Радок бе такъв магьосник на театралната инвенция, че никой така и не забеляза, че той нищо не казваше със своя великолепен театрален колаж, който предлагаше изгледи от Чехословакия и кратки импресии на теми от нейната култура. Имаше няколко момента в спектакъла, когато зрителите гледаха кинопрожекция, и изведнъж актрисата изскачаше от екрана и почваше разговор със своето кинематографично изображение; в друг момент пък екранното изображение на пианиста оставаше, след като самият пианист изчезваше на половин нота заедно с целия си инструмент, а в някакво дотогава празно пространство на сцената внезапно се появяваше групичка балерини. Стилът и остроумните находки в представлението довеждаха хиляди хора в чешкия павилион. Дори Уолт Дисни се отби да ни каже колко се възхищава от работата ни.

Дълги години бях идеализирал холивудските филми и джаза, а и всяко друго нещо от Америка, затова прекарвах цялото си свободно време в американския павилион. Бях като омагьосан от Ела Фицджерълд, ослепен от хореографията на Джери Робинс и очарован от Хари Белафонте и други империалисти, които дори насън не можех да мечтая да видя в Прага.

Нищо не впечатляваше така чешките комунисти, както успехът в капиталистическия Запад, така че, когато се върнахме в Прага, Радок получи държавната награда за „Латерна магика“. През петдесетте години този човек ту беше покровителстван, ту изпадаше в немилост пред управляващите, но сега веднага отново го наеха да направи още една версия на шоуто.

Втората версия на „Латерна магика“ трябваше да бъде преди всичко забавление и чак след това пропаганда, защото към нея имаше интерес в Лондон, а и на други пазари, където заплащането бе в твърда валута. Радок покани трима от нас като съавтори при създаването на новото представление. Аз приех без колебание. В Прага билетите за спектакъла бяха продадени за месеци наред предварително, затова изписването на името ми в надписите като автор, вместо като асистент-режисьор означаваше също, че вече щях да печеля и много повече пари, колкото най-едрите риби в професията.

Ако първата версия на „Латерна магика“ бе един впечатляващ театрален спектакъл, то втората бе още по-добра. Една част от представлението, посветена и изградена върху ритъма на селския живот, описваше раждането, сватбата, погребението; постановката беше ситуирана в планинската област на Бохемия, откъдето бе родом Радок. Тази най-въздействаща част от спектакъла бе вдъхновена от музиката на Бохуслав Мартину, композитор емигрант, който щеше да умре в Швейцария през 1959 г. Откъсът се наричаше „Раждането на пролетта“ и декорът беше истинска селска къща, представена на сцената от автентични селски мебели, а чрез прожектиране бяха направени прозорци, картини и полици по стените. Двама солисти танцьори влизаха и танцуваха любовен дует около леглото и докато те танцуваха, прожектираните изображения почваха да се уголемяват. Не след дълго публиката разбираше, че три момчета надничат в стаята през задния прозорец. Двамата влюбени продължаваха любовния си танц, но ставаха все по-малки и по-малки от смяната на мащаба чрез надничащите лица на момчетата.

В края на петдесетте, в Чехословакия на социалистическия реализъм, при тази сцена публиката изтръпваше. Това бе запазената марка Радок и точно тези негови блестящи идеи караха хората да желаят горещо да работят с него, въпреки че беше много взискателен художник, преизпълнен с нервна енергия. Ние работехме извънредно много, притиснати от кратките срокове, затова все по-малко се виждах с Яна. Вторият спектакъл непрекъснато претърпяваше някакви промени във връзка с официалното му показване пред висшите партийни чиновници, отлагано вече няколко пъти. С нетърпение очаквах премиерата. Като един от авторите, очаквах, че спектакълът ще отвори доста врати пред мен.

Показването се състоя на една от сцените в Народния театър. Когато пристигнах там, заварих гъмжило от пожарникари, въпреки че нямаше никакви признаци на пожар. Пожарникарите изглеждаха толкова хладни и надменни, че не посмях да ги попитам какво се е случило. Отправих се зад кулисите, където налетях на Радок.

— Какво става? Какво прави тук пожарната?

— Каква пожарна?! — Радок изглеждаше много изнервен и раздразнителен. — Иди и ги разгледай хубавичко!

Пожарникарите, всички до един, бяха агенти на Държавна сигурност, дегизирани и натъкмени. Хората от охраната на партийните босове обикновено се преобличаха като келнери, портиери или пожарникари, но толкова много пожарникари се бяха появили за показа на нашия спектакъл, че наистина у човек оставаше впечатлението, че нещо не е наред. Апаратчиците не висяха по театрите в свободното си време. Предпочитаха по-кървавите спортове.

Черните лимузини „Татра“ докараха много мъже, чиито имена познавах от вестниците и от радиото, но лицата им виждах за първи път, като например министъра на отбраната или министъра на тежката промишленост. Заместник министър-председателят Копецки и неговият помощник Лада Щол влязоха и наперено се отправиха към първия ред. Министърът на културата Кахуда седна няколко реда зад тях, следвайки някакъв неизвестен за мен субординационен ред. Залата бързо се напълни, предимно с пиянски мутри на апаратчици, въпреки че тук-там из публиката се мяркаха и прочути певци, валутни спекуланти, примадони, проститутки, енергични хомосексуалисти, актьори с изключително блестящи приятелки и куп други разни красиви хора. В Прага очакваха с нетърпение нашия спектакъл и за да се озовеш на премиерата му, трябваше да си с връзки.

Седнах зад Радок в едно малко островче сред залата, където се намираха пребледнелите автори и асистенти. Тъкмо бях се настанил на стола си и Радок се обърна към мене:

— Защо ти не изпълниш началния удар, Милош?

Покачих се на сцената, като под нос проклинах Радок, че ме насади на пачи яйца, после измрънках някакви безсмислици към публиката, посрещнати с ледено безразличие. Светлините угаснаха. Завесата се вдигна. В залата настъпи тишина, която ставаше все по-дълбока и по-дълбока. Никой не се смееше на смешките. Никой не помръдваше. Струваше ми се, че никой дори не диша. Всички стърчаха по местата си, неподвижни като манекени, и аз започнах да се изпотявам.

Най-накрая спектакълът завърши. Никой не изръкопляска. Светлините в залата отново светнаха. Копецки и Щол се изправиха и се запътиха към сцената, където застанаха с лице към публиката. Дълго време те просто стояха там, а после Копецки закима строго с глава към Радок, като че ли искаше да каже: „Разбира се, така си и знаех!“, след това направи знак с пръст на авторите да отидат при него.

Радок поведе своя екип от лично подбрани сътрудници към сцената. Той трябваше да се изправи лице в лице с Копецки, а ние всички се стараехме да се скрием зад него, което беше невъзможно върху празната сцена, така че образувахме една плътна групичка и вперихме погледи във върховете на обувките си. Мизансценът всъщност беше без значение, защото Копецки, както винаги, говореше само на своя адютант:

— Е, Лада, знаеш ли какво беше това, което гледахме? Много добре разбрах ключа на този спектакъл! Със сигурност! Това тук, Лада, беше точно онова, което се нарича еврейски експресионизъм!

Щол кимна дълбокомислено. Той беше човек с недоспал вид и очила в тъмни рамки. Още си спомням колко дълги бяха крачолите на панталона му, толкова дълги, че ги застъпваше с токовете на обувките си. Когато се преместеше от крак на крак, отзад се виждаха конци, излезли от разръфаната при настъпване тъкан.

— Къде са нашите електроцентрали, Ладиславе? Къде е новопостроената електроцентрала на река Елба? Същата, която нашите работници завършиха предсрочно? Ако аз създавах подобен спектакъл, то щях преди всичко да покажа тази прекрасна електроцентрала! И атомите, които се движат в нейния реактор например, ето какво щях да покажа! А какво ни показаха другарите тука? Показаха ни някакви надничащи момченца! И музиката — знаеш ли на кого е тази музика? На Мартину, Лада! На Мартину! Емигрантът, който се погреба в капиталистическа Швейцария!

И Копецки продължи словоизлиянието си до късно през нощта. Ризата ми беше мокра от пот. Когато се прибрах вкъщи, изпих цял литър вода, взех два аспирина, тръшнах се в леглото, но изобщо не можах да заспя.

Иван Пасер, на когото бях намерил работа в театъра и който ръководеше сложната техническа част на спектакъла с присъщата си виртуозност, си беше отишъл пеша до вкъщи. Стоварил се на леглото си и се смял, докато не го заболяло цялото тяло. През цялото време едва се сдържал да не прихне. Докато Копецки държал речта си, Иван направо щял да се пръсне от пристъпи на смях и от време на време се разтрепервал от самото усилие да ги потиска. Мислеше, че е успял доста добре да прикрие колко му се искало да се разсмее, но все пак някой явно го забелязал, защото на сутринта Иван беше уволнен от театъра без никакво обяснение.

Иван бе първият, който си отиде, Радок беше вторият. След като го уволниха, Радок очакваше, че останалите трима съавтори също ще го последват, за да покажат солидарността си с него. Не искаше никой да се опитва да спасява спектакъла, предпочиташе Копецки и неговите оръженосци подлизурковци да го надробят на парчета.

Обичах Радок много повече от спектакъла, обаче романтичният жест, който той очакваше от мене, не бе по силите ми. Щях да бъда веднъж завинаги определен като непокорен неконформист в досието си, а аз просто не бях достатъчно героична натура, за да направя подобно нещо, останалите бяха като мен. Не мисля, че Радок някога ни прости напълно.