Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (30)

Ритници по вратите

Използвах тази пресконференция на Яна във Венеция като натиск, за да ни дадат собствен апартамент. Не можеше просто ей така да си купиш апартамент в Чехословакия по онова време, дори и да имаш пари. Апартаментите се разпределяха единствено от чиновници, упълномощени за това, и всичко зависеше от връзките на човека, а на мен вече ми се беше случило да се запозная с някои влиятелни хора чрез новата си работа.

Отново работех с Алфред Радок, помагах му в новия му спектакъл-шоу — смес от различни изкуства, поръчан му от Министерството на културата. Тази работа се наричаше „Латерна магика“ или „Магически фенер“ — като вдъхновението за нея и името й идеха от едно стародавно забавление. „Магически фенери“ са били използвани, за да осветяват рисунки и да прожектират първите трепкащи, движещи се изображения, така че в известен смисъл те са предшественици на киното. Задачата ни беше да създадем шоу, посветено на Чехословакия — един театрален хит, който да обозначи страната на картата и да я представи на световното изложение ЕКСПО-58 в Брюксел.

Влиятелната личност, с която се бях запознал, се казваше Зденек Малер, много приятен човек, който имаше всеки ден достъп до министъра на културата, тъй като му пишеше речите. Поканих Малер да изпием по едно питие и му обясних ужасното положение, в което се намирахме двамата с Яна. Малер намери, че житейските условия, при които съществувахме у Плачекови, са невъзможни. Той успя да убеди в това и своя министър, но тъй като отговаряше само за културата, другарят министър Кахуда нямаше подръка апартаменти за раздаване. Всичко, което можеше да предложи, бе една канцелария, която неговото министерство щеше да освободи заради нас.

Ние направо подскочихме от радост и един следобед се преместихме там.

Канцеларията се намираше в голямо здание на улица „Вшехрдова“, близо до центъра на Прага, и беше една от осемте стаи на нашия етаж. В пет от тях наистина се помещаваха канцеларии, а три бяха превърнати от министерството в едностайни апартаментчета с цел да подслонява при нужда в тях свои кадри. Самият Малер живееше в едната от стаите, другата заемаше чиновник в паспортния отдел, а Яна и аз се настанихме в третата.

Бяхме очаровани от новия си дом. Беше голям и имаше много светлина от високия прозорец с изглед към оживена улица. Нямаше хазайка и тъй като бе бивша канцелария, в стаята имаше дори телефон. Тънка дървена врата отделяше нашата стая от учрежденската канцелария. Съвсем ясно се чуваше всичко, което си казваха хората там, и ние бързо открихме, че чиновниците най-много си падат по изложби. Те посещаваха всички изложби в Прага, от тези с живопис до търговските изложения. По цял ден телефоните звъняха и старите механични пишещи машини тракаха.

След пет часа, когато шумът замираше, канцеларията се превръщаше в будоар. Чиновниците и техните секретарки, както всички останали, страдаха от същата липса на частно пространство, затова провеждаха любовните си срещи направо в офиса. Те знаеха, че ние живеем зад тънката дървена врата, но явно не страдаха от задръжки по тази причина. Можехме да ги чуем на пода, в креслото, прави до кантонерката, на бюрото и скоро вече бяхме в състояние да разпознаваме различните бюрократи по въздишките и шепота им, страстното удряне на телата едно в друго, яростните или нежни изблици, които придружаваха оргазма им.

Чиновническата любов почти винаги завършваше с дълга тишина. После дръжката на вратата щракваше, в коридора отекваха почукванията на високи токчета, а след това се чуваше как в стаята се завърта шайбата на телефона.

— Скъпа, направо ме затрупаха с работа днес! — казваха мъжете. — Но най-сетне вече мога да се измъкна оттук. Искаш ли да купя нещо на път за вкъщи?

На следващата сутрин срещах същите тези любовници-чиновници и любвеобилните им секретарки по коридора и във вестибюла и тъй като нямаше начин да свържа издаваните от тях звуци с лицата им, просто кимах за поздрав и се чудех кой кой е.

Много пъти сутрин непознати чукаха на вратата ни, обърквайки я с вратата на някоя от канцелариите. Обикновено в коридора лампите не светеха, а нашата стая се намираше най-близо до входа, затова посетителите започваха търсенето на необходимия им бюрократ от нашата врата. Това беше особено дразнещо, след като си работил до късно през нощта. Слагах една възглавница плътно увита около главата си, и се опитвах да спя сред тракащите залпове на пишещите машини, но след това идваше и неизбежното почукване на вратата. Ако се опитах да не му обърна внимание, плахото почукване бързо ескалираше до думкане с юмрук, затова трябваше да стана и да отпратя непознатия.

Почнах да оставям вратата на стаята незаключена. По този начин тези, които чукаха, след това натискаха дръжката на вратата, провираха глави в стаята, виждаха легло със спяща в него двойка и продължаваха пътя си надолу по коридора.

Но невинаги ставаше точно така.

Една сутрин бяхме още в леглото. Чухме някой да чука, да отваря вратата и после бързо да я затваря. Тъкмо се унесохме отново в дрямка, вратата отново бавно се отвори. Някой се промъкна вътре и прочисти гърлото си с леко покашляне.

— Добро утро, другарю — каза един много учтив глас.

Подадох глава над завивките и видях възрастен господин с дълго черно палто, който държеше в ръката си широкопола мека шапка. Когато се увери, че го гледам, той притегли един стол към леглото. Започна да разтваря някакви чертежи.

— Много моля да ме извините, другарю, но бих ли могъл да привлека вниманието ви ето към този чертеж тук — каза той много меко, като не смееше да погледне към Яна. — Няма да ви отнеме повече от минута и после веднага ще напусна.

Беше сложил очилата си и се бе приготвил да ми обяснява нещо по чертежите, в този миг разбрах какво си мислеше: занимавал се толкова време с комунистически бюрократи, той бе стигнал до заключението, че те са способни да прескочат всички мислими граници. Явно не му се струваше невъзможно някой да си довлече легло в канцеларията и да си върши официалната работа оттам — при това заедно с любовницата си в него.

Нямах сили да обяснявам на стария господин, че това не е канцелария, а дом.

— Всичко, което искам, другарю, е да съборя стената между килера и библиотеката — продължи той, като повдигна един от чертежите, така че да мога по-добре да го разгледам. — Това не е носеща стена. Извиках архитект, който го потвърди.

Едва държах очите си отворени. Исках да си отиде.

— Ами действайте — казах аз.

Той се стъписа.

— Мога ли да зная как се казвате, другарю? — попита след миг.

— Милош Форман.

— Благодаря ви! Много ви благодаря, другарю Форман! — беше толкова щастлив. Може би къщата му бе под защитата на Обществото за опазване на историческите паметници и те го стискаха в менгемето на всякакъв род забрани. Той бързо си събра чертежите. Сложи си отново шапката. Излезе на пръсти от стаята. Сигурно веднага е съборил стената между килера и библиотеката — нали беше получил разрешение!

Затворих отново очи и си помислих, че този път се бях справил добре.

Но редом с всяка комична случка из нашия ненормален живот при комунизма се нареждаха и няколко трагични. Тъкмо такава бе историята на нашия съсед от третата освободена за жилище стая на министерството.

Той се казваше Пепик. Успехът му в новия социален ред, направляващ живота в Чехословакия, напълно бе разрушил съдбата му. Преди Пепик бил прекрасен майстор плочкаджия в малко провинциално градче, но след комунистическата революция партията го измъкнала оттам и го запратила в Министерството на културата като „работнически кадър“. Вместо да бъде щастлив и уважаван човек в своя роден град и зад гърба му да останат да блестят цяла редица нови и прекрасни бани, партията му беше дала висока длъжност в Прага и така го беше съсипала.

Един следобед говорех в коридора с Малер, когато един дребен, слаб човек с болнав вид се опита да се промъкне покрай нас. Малер го забеляза и се провикна:

— Пепик, ела! Ела да те запозная с новия ни съсед!

Пепик ми стисна ръката, като се оглеждаше нервно наоколо и след това бързо се отдалечи. Така и не събра кураж да ме погледне в очите.

Пепик работеше в паспортната служба на Министерството на културата, където решаваше на кого от нас — „културните дейци“, може да се разреши да пътува в чужбина. Не можех да си представя, че този човек заема длъжност, натоварена с толкова много власт, и Малер ми обясни, че Пепик направо не бил на себе си в службата. Не можел да разбере бюрократичните тънкости. Не обичал да казва „не“ на хората, а това било най-важната функция на длъжността му. Правел много пропуски, които колегите му не допускали. Подчинените му се подигравали, но така тънко, че той не можел открито да им се противопостави. Нервите му се разклатили, затова започнал здраво да пие, за да издържи. Нямал нито жена, нито приятели, нито уважение. В Прага бил като загубен.

След няколко дни много късно през нощта на вратата ни се почука и отвън се чуха приглушени ридания. Погледнах часовника си. Минаваше два часът.

— Кой е? — попитах.

— Отворете!

— Кой е?

— Отвори!

Открехнах вратата. Облегнат на нея, целият разтърсващ се от ридания, стоеше нашият плах съсед Пепик. Поканих го да влезе. Той се довлече до един стол, за малко не падна, докато се опитваше да седне на него, и после започна да хленчи.

— Вие сте прекрасни хора! Артисти и други такива подобни! А я ме погледни мене! Какво съм аз? Аз съм просто едно лайно! Майка ми беше направо луда по твоята жена. Тя мисли, че жена ти е истински ангел. Тя толкова се гордее с мене, просто защото ви познавам. Можеш ли да си представиш? Да се гордее с мене? С мене, едно лайно!

— Хайде, хайде, Пепик! Защо не отидеш да се наспиш и да си починеш! На сутринта всичко ще изглежда много по-добре, обещавам ти!

Но той продължи в същия дух чак до пет часа, когато най-сетне се отпусна в безсъзнание и аз го завлякох до почти голата му, с много малко мебели стая. Беше толкова пиян, но не се осмели изобщо да погледне към Яна.

В седем часа мехурът ми направо щеше да се пръсне, затова се замъкнах по коридора до банята. Чух вратата на Пепик да се отваря зад гърба ми. Спрях и се обърнах точно навреме, за да го видя как излиза, за да отиде на работа. Не погледна към мен, но изглеждаше по-трезвен, миришеше на одеколон, стъпваше по-бодро. Бях изпил само една нищожна част от алкохола, който той бе погълнал предната вечер, и въпреки това се чувствах още толкова мотан, че в този момент Пепик ми се струваше истински супермен.

Три нощи по-късно малко след полунощ още веднъж порой от удари се изсипа по вратата и ни събуди. Този път Пепик риташе с крак, затова пак го пуснах да влезе. Почти не можеше да говори.

— Проклети задници! Ще им покажа аз! Не ми пука! Не се страхувам от тези копелета. Знам как да се справя с тях! Научиха ме самите те! Знам им хватките!

Без значение колко пиян беше, Пепик никога не произнасяше думите „комунисти“ или „другари“. Не зная какви ужаси му се бе случвало да види в кариерата си на партиен чиновник, но той наистина ужасно се страхуваше от своята партия.

Той крещя около два часа, плака и после пак изпадна в безсъзнание. Завлякох го пак до стаята му.

До седем сутринта той по някакъв начин се възстановяваше дотолкова, че успяваше да отиде на работа. Тази история продължи месеци, само че се повтаряше все по-често и по-често. Срещнех ли Пепик в коридора, той странеше от мен и минаваше плътно покрай стената, без да ме поглежда, но няколко часа по-късно, преобразен от алкохола в ръмжащ, злобен, циврещ тип, той риташе вратите и изобщо не би му мигнало окото, ако събореше и къщата. Не знаех какво да направя. Веднъж-дваж опитахме да се преструваме, че ни няма вкъщи, но той като че ли ни подушваше през вратата като хрътка.

Една нощ го оставих да рита вратата цял час. Отначало изпадна в ярост, а после започна да ни умолява, докато най-сетне се отказа и си отиде.

— И ти си като всички останали! Същият кучи син! — извика той на сбогуване. Внезапно настъпилата тишина в коридора беше толкова изнервяща, че накрая се измъкнах от леглото и отидох да проверя какво става с него.

Помирисах газта още щом излязох от стаята. Вратата му не беше заключена. Пепик лежеше проснат на леглото, с широко отворени очи, а от горелките на газовата печка се дочуваше остро съскане. Сграбчих го и го ударих. Бях наистина вбесен и си го изкарах на него. Продължих да го налагам, докато не дойде на себе си и започна да трепери от страх.

Две седмици се държа настрана, но когато отново започна да рита вратата, аз винаги ставах и му отварях.

Една нощ се появи, размахал пистолет.

— Ще ги ликвидирам всичките! Ще им извадя червата! Ще ги напълня с олово! — изръмжа той неясно, сливайки пиянски думите, но пистолетът му не бе насочен към партийните му мъчители, а право към мен, като при това се клатеше, сякаш се намираше на корабна палуба при силно вълнение. Изведнъж изпитах чувството, че е само въпрос на секунди, преди да натисне случайно спусъка, затова се втурнах към него, избих оръжието от ръката му и го бутнах назад с всичка сила. Сметнах, че ми стигат толкова вълнения. Довлякох го до стаята му, хвърлих го на леглото. След това изключих главното захранване на газта, прибрах падналия под леглото ми пистолет и легнах да спя.

През следващите няколко дни бях прекалено нервен, за да върна на Пепик пистолета, а той беше твърде трезвен и притеснен, за да си го поиска. Но притежаването на огнестрелно оръжие се считаше за твърде сериозно престъпление в Чехословакия и Пепик бе получил пистолет само защото беше доверен човек на милицията като член на партийната военно-организирана група в службата му. Не исках този пистолет да се намира в ръцете му, но, от друга страна, знаех, че ако по някаква случайност го откриеха в моята стая, щях да имам големи неприятности. Налагаше се да предприема нещо.

Стоях буден цяла нощ и чаках Пепик да тръгне за работа сутринта. Хванах го в коридора. Беше трезв и не смееше да ме погледне в очите.

— Пепик, не знам дали още си спомняш, но снощи дойде при нас с ей това! — казах аз и му показах пистолета. Той погледна първо към мен, после към пистолета, а после сведе очи.

— А, да — измънка той. — Благодаря.

Взе си пистолета и бързо си тръгна. Повече не отворихме дума за това.

През следващите години алкохолизмът на Пепик се превърна в сериозна пречка за работата му. Два пъти го понижаваха и той печелеше все по-малко и по-малко, затова вместо с водка започна да се налива с евтино вино. И без това нямаше вече нужда от по-силни питиета.

Когато започна да вижда сутрин змии в стаята си, срещна бъдещата си жена. Немлада, но бременна, тя имаше нужда от баща за детето си. Един ден Пепик се изнесе от нашата сграда и министерството си прибра обратно канцеларията.