Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (29)

Полудялата хазайка

Когато най-после Яна и аз си наехме собствена обща стая, бяхме просто замаяни от щастие. Наистина, само четири стени в нечий чужд апартамент, но сега можехме да останем в леглото и цял ден, ако поискахме. Можехме даже да окачим някоя и друга картина на стените.

Наехме мебелирана стая от семейство Плачек. В същата стая преди бе живяла единствената им дъщеря, но тя се бе омъжила за някакъв учител по физическо възпитание и те нямаха нужда от стаята.

Плачекови си лягаха рано, обикновено не по-късно от девет часа, което не бе необичайно в един град, чиито тротоари опустяваха дълго преди полунощ, докато Яна и аз рядко се прибирахме преди десет. Обикновено всички лампи в жилището бяха вече угасени и всички врати — затворени. Палехме бегло, за кратко осветлението във вестибюла, минавахме на пръсти в нашата стая и не смеехме да включим радиото.

В тази къща, ако Яна прелистеше по-рязко някоя страница от книгата, която четеше, аз подскачах, стреснат от звука.

Една вечер ние се прибрахме, а лампите в цялата къща светеха, всички врати бяха разтворени, но в апартамента не се виждаше жива душа. Никога не бяхме виждали къщата в този вид, но не изглеждаше да е имало грабеж. Стаите не бяха в безпорядък, леглата бяха спретнато оправени, така че отдадохме необичайния вид на жилището на някакъв семеен празник и си легнахме. Тъкмо се унасях в сън, когато изведнъж из апартамента почнаха да се затръшват врати. Няколко души бяха влезли в хола, а някаква жена се смееше истерично в кухнята.

— Като че ли са я вързали и я мъчат — казах на Яна.

— Браво на тях! — отвърна тя. Жената продължаваше да се смее, едва поемайки си дъх.

— Едва ли е хазайката, а? — попитах аз.

— Май че не.

Макар и бавно, осъзнахме че никой друг не се смее, освен жената.

— Исусе, тя добре ли е? — каза Яна.

— Не знам. Много странно ми се струва — отвърнах аз.

Докато продължавахме да се вслушваме, стъписани от неудържимия смях, този единствен звук започваше да ни се струва все по-странен и по-странен.

— Милош, тя не се смее — изведнъж ме сграбчи Яна за ръката. — Тя плаче!

Яна беше права. Никога преди не бях забелязвал колко неразличими един от друг са тези два звука — и двата задавени и задъхващи се за въздух. Някакво ужасно нещастие се беше случило. Ние лежахме така още няколко часа, без да можем да заспим, докато скръбните звуци ту се усилваха, ту отслабваха. По едно време госпожа Плачек влезе във вестибюла. Някой се опитваше да я успокои, но тя бе безутешна. Можехме да чуем как се бори да си поеме дъх, избухвайки в откъслечни ридания, както говореше:

— О, тя седеше там и ме гледаше… Изглеждаше като жива… със сватбената си рокля… О, моето момиченце, моята малка кукличка… Като че просто щеше да стане и да каже — здравей, мамо…

По-късно разбрахме фактите. Госпожа Плачек говореше за дъщеря си, същата, в чиято стая живеехме ние. Бракът на младата жена с учителя по физическо преди известно време се бе провалил. Той си намерил приятелка и дори се изнесъл от апартамента им, но все още се отбивал веднъж седмично на вечеря — дългогодишна семейна традиция — и се преструвал, че всичко е наред пред родителите на жена си.

Това продължило известно време, но напоследък на учителя му омръзнал целият този театър. Дъщерята усетила, че той й се изплъзва и решила да се опита да го задържи с драстичен удар по чувството му за вина. Тя си сложила сватбената рокля и поставила един стол точно срещу входната врата. Когато видяла през прозореца, че учителят се приближава към къщата, пуснала кранчето на газта и се настанила на стола, като вероятно смятала, че отчужденият й съпруг ще се качи по стълбите за около две минути, ще я спаси, ще му дойде акълът в главата и ще се „ожени“ отново за нея.

Учителят по физическо влязъл в сградата и започнал да се изкачва по стълбите. Очевидно той се е страхувал от семейната вечеря, от усмивките, незначителните разговори, лицемерието. От седмици се тормозел от тази мъчителна ситуация и точно този ден, на няколко крачки от вратата на жена си, той в края на краищата решил, че не може да продължава повече тази лъжа. За първи път намерил сили да се обърне, да побегне надолу по стълбите и да си отиде. Бил скъсал окончателно с брака, с жена си и нейното семейство.

Плачекови пристигнали само няколко минути по-късно. Те били дошли навреме за седмичната семейна вечеря, но когато позвънили на вратата, никой не им отворил. Започнали да тропат и пак никой не отговорил. Тогава усетили миризмата на газ. Извикали хазаина, който трябвало да разбие вратата. Там, седнала на стола в сватбената си рокля, с отворени и вперени в тях очи, била дъщеря им. Мъртва.

Всички тези обстоятелства се изясниха после, когато животът ни в апартамента на Плачекови беше станал истински кошмар. Една сутрин, не дълго след трагедията, аз отворих вратата на стаята и тя удари силно в нещо. Дръпнах я и видях госпожа Плачек на пода до един преобърнат стол.

— О, Господи! Извинете, госпожо Плачек! — побързах да й помогна да се изправи, но хазайката ми ме погледна с напълно неразбиращ поглед, изтръгна се от ръцете ми и избяга в кухнята. Много странна реакция, сякаш жената не беше съвсем с всичкия си. Вдигнах стола, който тя бе взела от трапезарията, поставих го до стената и отидох в банята.

Когато се връщах оттам, стола го нямаше.

Яна тъкмо ставаше от леглото и чу шума във вестибюла.

— Какво беше това? — запита тя.

— Не знам. Много особена случка. Изглежда, жената е подслушвала пред вратата или нещо такова.

След това, щом надникнехме през ключалката, почти винаги виждахме как госпожа Плачек седи отвън на стола, със затворени очи и леко наклонила глава на една страна. Никога не я чувахме да се приближава, но тя можеше да стои така часове наред. Ако отворехме вратата, скачаше, грабваше стола си и бързо се скриваше. Тя, изглежда, не се притесняваше, но ние се притеснявахме ужасно.

Мисля, че госпожа Плачек се беше разстроила психически в резултат на скръбта по дъщеря си и използваше звуците, които се чуваха от нашата стая, за да си представя дъщеря си отново жива. Тя ни слушаше как се движим из стаята, чуваше приглушения глас на Яна и си мислеше, че момичето в стаята е нейната дъщеря.

Животът ни в тази скръбна къща стана непоносим. Хазайката вечно висеше пред нашата врата, по всяко време на деня и нощта. Загубихме всякаква възможност за личен живот. Не можехме дори да повишим глас, когато спорехме. Самото излизане от стаята се превърна в изпитание. Грабвах хавлията, отивах до вратата и повишавах тон, казвайки на Яна:

— Къде е хавлията? Виждала ли си хавлията? Искам да отида да се измия.

Понякога това не бе достатъчно, за да накарам жената да се отдалечи. Тогава завъртвах няколко пъти дръжката на вратата. Това изтръгваше хазайката от нейния особен унес и тя бързаше да се отдалечи. Но ние не смеехме да излезем от стаята, без да погледнем първо през ключалката.

А минути след като ние с Яна се върнехме вкъщи, жената заемаше мястото си до вратата ни, наведена напред от стола си, вслушана в нашите шумове с наклонена настрани глава и затворени очи.

Трябваше да се махнем оттам.

Междувременно Яна се беше снимала във „Вълчи капан“ и филмът имаше огромен успех. След като филмът спечели награда на Венецианския филмов фестивал, Яна трябваше да даде там пресконференция. Западните журналисти започнали да задават мъчителни въпроси за начина й на живот. Искали да знаят всичко за този красив оксиморон — социалистическата филмова звезда. Има ли домашна прислужница? Колко стаи има във вилата й? Какви цветя предпочита да има на масата й за вечеря?

— Орхидеи — отвърнала Яна.