Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (21)

„Махай се и не оставяй следи!“

В Подебради се завърнах истински светски лъв, но заварих училището потънало в напрежение. Няколко нови лица се бяха появили сред учителите и всички те бяха комунисти, изпратени от Партията да поставят върху правилни основи обучението, дотогава опиращо се на английската капиталистическа образователна система. Освен това ни дадоха нови учебници, с нови дати по история и нови имена по литература. По-възрастните учители виждаха доста зор да ориентират курсовете си според по-новите изисквания, макар че всички промени бяха твърде прости: от учебника се изваждаха Чърчил и Удроу Уилсън и на тяхно място се поставяха Горки и Сталин. След това се изваждаха религията и Бог, а вместо тях се поставяха марксизмът-ленинизмът и пак Сталин.

През тази учебна година седях на един чин със Збигнев Яната. Той бе от Подебради и не живееше в замъка заедно с нас. Много го харесвах. Беше тих и скромен и имаше доста подобно на моето чувство за хумор, така че ние се разбирахме много добре. По-късно той изведнъж изчезна от живота ми. Не съм сигурен защо — май че се премести в друго училище, но така или иначе, не бях чувал нищо за него до 1953 г., когато бе съден за държавна измяна от сталинисткия съд.

Както разбрах впоследствие, през тези четири или пет години, през които не се бяхме виждали, Яната станал член на някаква антикомунистическа нелегална група, организирана от братята Машин, които също ни бяха съученици в Подебради. Баща им беше генерал от чешката армия и един от най-ярките герои на Съпротивата по време на войната, човек, който бе останал непреклонен дори когато германците го измъчвали до смърт.

Братя Машин явно бяха наследили гените на баща си и няколко години ръководели сплотена, ефективна група за саботажи срещу комунистическото правителство. Те бяха млади, безстрашни и вярваха на радио „Свободна Европа“, ето защо очакваха да дойдат американците и да пометат комунизма. А междувременно опожаряваха и нападаха полицейски участъци, за да се сдобият с оръжие. Бяха убили няколко полицаи по време на тези акции.

До 1953 г. американците не бяха предприели никакви стъпки в очакваната от братята насока и комунистическата Държавна сигурност започнала да души около групата, така че Машинови решили да бягат на Запад. Възнамерявали да се присъединят към американската армия, след това да скочат с парашути в Чехословакия и тъй като студената война тогава вече щеше да се е превърнала в гореща, те щяха да освободят родината от комунизма.

В същото това време Желязната завеса вече се бе спуснала и бе направила западните граници на страната почти напълно непроходими, затова братя Машин решили да избягат за Америка през Берлин. Те взели Яната и още двама младежи с тях и прекосили границата с Източна Германия. Нещата бързо се объркали, но момчетата били въоръжени и твърдо решени да не се оставят да ги заловят живи. Трябвало да се измъкнат чрез стрелба от една провинциална жепе гара в Укро, като убили двама германски полицаи и ранили още доста от тях, и по този начин се превърнали в мишени на огромна полицейска хайка. Двайсет и четири хиляди германски полицаи и съветски войници започнали буквално да прочесват околността заради тях и скоро заклещили групата в една малка горичка. Машинови убили още двама германци и пак успели да се измъкнат. Те се върнали назад, почакали, докато преследвачите им се разпръснали, и после, чак след пет седмици, като по чудо и двамата братя, заедно с единия от тримата им приятели, стигнали до Берлин.

Що се отнася до Яната и другия младеж, те нямали този късмет. Моят някогашен съученик за кратко се поколебал, когато засвирили куршумите в Укро, и бил заловен от освирепелите източногерманци. Той бе върнат в Чехословакия и осъден на смърт, и ето как човекът, с когото бях седял на един чин, бе изпратен на бесилката и обесен. Тялото му бе кремирано и прахът му разпръснат над някакво сметище. Но това е отново избързване напред към 1953 г.

Тогава, в края на четирийсетте, в Подебради аз на свой гръб научих колко интересни са станали времената след революцията. Това се случи през есента на 1949 г. и причината за моето просветление беше Еда В.

Таткото на Еда бе член на Централния комитет на партията и главен редактор на най-голямото литературно списание в страната, „Литерарни новини“, но беше явно, че Еда няма да последва неговия път. Той бе непохватно, тромаво момче с неприятни привички и много оскъден интелект. Не можеше да се сравнява изобщо с останалата част от класа и ние всички чувствахме, че мястото му съвсем не е в нашето училище. Въпреки това Еда минаваше от клас в клас. На баща му му бе станало навик да се появява в Подебради и да посещава замъка заедно с местните партийни шефове. Той ласкаеше нашите другари професори, като споделяше с тях отбрани клюки от висшия свят, а те от своя страна се грижеха за сина му.

Не всички от учителите харесваха начина, по който се развиваха нещата с Еда. Някои ставаха открито саркастични при неговите прояви на заекващо невежество и въпреки това не смееха да го скъсат. Не проявяваха същото милосърдие към други деца, които заслужаваха поне да се помисли по въпроса дали да бъдат скъсани. Скоро този очебиен двоен стандарт накара повечето момчета в класа да намразят Еда и в червата.

Не съм сигурен дали иначе добродушният Еда изобщо забелязваше това. Той непрекъснато не можеше да разбере какво става около него и ние използвахме това, като намерихме идеалния начин, за да изразим презрението си.

Класът се къпеше под топлите душове два пъти на седмица. Ние заобикаляхме Еда в голямата зала на банята, облицована с плочки. Изчаквахме, докато той си насапуниса лицето и после го напикавахме. Еда стоеше под потоците топла вода от душа и не можеше да почувства нищо. За да го объркаме още повече, ние се закачахме с него. И той се чувстваше поласкан, че е център на вниманието. Имаше силен, гръмогласен смях и се смееше заедно с нас, въпреки че нямаше представа какво пък е чак толкова смешно. Ако Еда изобщо е бил някога щастлив в замъка, то това е било точно тогава, когато го напикавахме под душовете.

Тъкмо пикаех на коляното на Еда един следобед, дюдюкайки заедно с момчетата около мене, когато внезапно осъзнах, че останалите момчета са замлъкнали. Те бяха застинали на местата си, гледаха някъде зад гърба ми и аз бях подложен на отрезвителния шок, който те обхваща винаги, когато си изхвърлен извън защитната анонимност на тълпата.

Млъкнах и аз, защото вече почувствах студеното течение, което се носеше над дървените скари на пода. Вратата зад гърба ми зееше широко отворена. В отвора й, неподвижен като влечуго и вперил очи право в мене, стоеше професор Масак. Той ме фиксираше в продължение на няколко дълги, тежки минути, после затръшна вратата и си отиде.

Този човек беше един от новите партийни кадри в замъка. През нощта не спах кой знае колко. Приготвях защитната си реч, чийто основен аргумент бе несправедливостта, изразена в самото присъствие на Еда в училището, закачен за пешовете на бащиното си сако.

На следващия ден седях в клас и чаках да ме извикат. Никакви пратеници не се появиха. Минаха няколко дни и вече бях почнал леко да се отпускам, когато ми казаха, че трябва да отида при директора. Господин Яхода ме чакаше зад голямото си бюро. Той ме изгледа иззад него, без да казва нищо. После посочи към един лист хартия върху бюрото си. Взех го и прочетох декларация, която явно очакваше само моя подпис: С настоящето се отказвам от правото си да продължа да уча в… и така нататък. Оставих листа обратно на бюрото.

— Не мога да подпиша подобно нещо, господин Яхода. Не отричам, че извърших нещо доста ужасно и отвратително, и приемам, че трябва да бъда наказан за това, но мисля, че случилото се трябва да бъде разгледано в малко по-широк контекст… — не успях да завърша речта си. Господин Яхода надникна към мен иззад бюрото и каза меко:

— Нека ти дам един добър съвет, Милош. Махай се веднага оттук и не оставяй никакви следи.

Тихите му думи ме накараха да изпитам чувството — за втори път през тази седмица, — че съм изхвърлен грубо от някакъв сън. Изведнъж ме осени, че Яхода е абсолютно прав: това вече не беше момчешка игра. Професор Масак бе местен партиен тежкар, червеният татко на Еда — партиен тежкар в Прага, параноята бушуваше навсякъде. Само преди няколко месеца момчетата от една друга спалня бяха запалили възглавница, докато си бяха играли с кибритени клечки. Едно от тях я грабнало и изхвърлило през прозореца. Това момче бе спасило замъка от пожар, но тлеещата димяща възглавница се приземила на няколко крачки от друг от новите професори, който незабавно разпознал зад инцидента злостен контрареволюционен заговор. Извикаха Държавна сигурност. Бомбата възглавница се затъркаля и уголеми като снежна топка, превръщайки се в голямо разследване с разпити, писане на показания и проверки на показанията.

След две години самият председател на партията щеше да бъде обесен като агент на ЦРУ и ръководител на подривни операции, като разпространяване на колорадски бръмбар сред картофените насаждения и поставяне на пирони в маслото от държавния резерв.

Наведох се към листа със заявлението за напускане и надрасках подписа си върху него.

— Благодаря, господин Яхода.

— Няма нужда да се връщаш отново в клас — отвърна той.

— Аха. Добре — измънках.

Измъкнах се от кабинета с изпразнена от мисли глава и се отправих към спалните помещения. Нашата стая беше пуста. Извадих охлузения си куфар и започнах да хвърлям в него дрехи и книги.

Впоследствие разбрах, че професор Масак ме бе обвинил в подигравка над комунистическата партия чрез уриниране върху крака на сина на един от нейните най-достойни членове.

За десет минути си бях приготвил багажа, но нямах и най-малка представа къде мога да отида. Яхода ми беше казал да изчезвам, без да оставям следи, затова не трябваше да отивам при някого от братята си. Но нямах никого другиго, към когото да се обърна. Излязох навън и спрях във фоайето, застанах на прозореца и се загледах навън. Мислех и чаках някакъв знак. Това, от което имах нужда, беше посока, точка върху компаса, но все не можех да открия такава. Едно момче, което познавах, мина по коридора и прекоси фоайето. Би трябвало да е в клас в този момент, както всички останали, и затова до ден днешен не съм съвсем сигурен каква висша сила го бе изпратила към мен. Той ме погледна и се спря.

— К’во става? — попита той.

По една случайност това момче бе един от тримата или четиримата в Подебради, с които можех да разговарям почти за всичко, затова му разказах цялата история. Момчето бе Ян Клима, сега един от най-прочутите хирурзи в Прага. Тогава, в онази утрин през 1949 г., той спокойно прецени моето отчаяно положение.

— Слушай, защо не отидеш да живееш при мама в Прага за няколко седмици? — той сви рамене. — След това все нещо ще изскочи.

Надраска адреса на някакво листче и прибави бележка, която трябваше да предам на майка му. Някъде в таванските помещения все още оставаха зимните ми дрехи, опаковани в сандъче, но аз така и не се обадих на портиера. Благодарих на Клима, грабнах си куфара и бързо напуснах замъка. Не се сбогувах с никого. Запътих се към гарата и хванах първия влак за Прага, както си и знаех, че рано или късно един ден ще сторя.