Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (18)

Момиче във влака

Единственото нещо, което не ми харесваше в Подебради, бяха безкрайните скучни неделни дни. Затова скоро си измислих къде да ходя за събота и неделя и по този начин да бягам от замъка.

Всяка събота след училището сутрин се качвах на влака и се отправях за малката къщичка, която брат ми Блахослав и снаха ми Боженка наемаха близо до мястото, където се намираше вила „Рут“. Трябваше три пъти да сменям влака и ако всичко вървеше добре, пътешествието дотам траеше пет часа. Често обаче аз изпусках междинния влак, с който се правеше връзка, и тогава се здрависвах с брат ми и жена му някъде около полунощ. Сутринта закусвах дълго заедно с тях и после се помъквах обратно към гарата, за да мога да стигна до Подебради за проверката в десет часа.

Рядко пропусках това пътуване, през уикенда, дори когато най-големият ми брат и аз се намирахме в леко обтегнати отношения. Блахослав беше четиринайсет години по-възрастен и учител по професия. Той, естествено, се стремеше да поеме нещо като родителска отговорност по отношение на мен, особено след войната. Аз от своя страна негодувах срещу опитите му да надзирава възпитанието ми. Не виждах защо трябва да заменям по-големия си брат за нещо като заместител на баща, но Блахослав не отстъпваше — чувстваше се отговорен за мен, кахъреше се какво ще правя по-нататък в живота и не преставаше да ме пита какво съм решил по този въпрос. Бях на четиринайсет или на петнайсет по това време и хич не ме бе грижа за бъдещата ми професия. Имах си своя тайна мечта — театъра, но не смеех да съобщя на практичния си брат подобна идея. Блахослав обаче бе неумолим и най-накрая, за да се отърва от него, изтърсих първото нещо, което ми дойде наум:

— Не знам, но може би ще уча химия или нещо такова.

Същата Коледа получих подарък — десет или повече книги по химия, огромна карта с Менделеевата таблица на елементите и биография на някакъв знаменит учен химик.

Блахослав се ръководеше от най-добри намерения и въпреки че вниманието, което проявяваше към мен, навремени бе задушаващо, всеки уикенд аз неизменно се запътвах към неговия дом. Сигурно толкова дълго съм копнял за семейство, че сега с упоение исках да си открадна последните възможни мигове на семейна топлина дори когато си казвах, че тези пътувания в края на седмицата са просто бягство от замъка и училището.

Истината бе, че дори споровете с Блахослав ми харесваха.

Харесваха ми и пътешествията с влак. Не можех да се нагледам на хората, които пътуваха заедно с мен. Намирах групичка пийнали картоиграчи, наблюдавах играта им и как в края на краищата стигаха до бой. Веднъж видях една доста остроумна бабичка, която изпадаше в непробиваема старческа сенилност всеки път, когато се покажеше кондукторът — явно пътуваше без билет, въпреки че очевидно можеше да си позволи да си купи. Наблюдавах как джебчиите си заработват дневната надница. Вслушвах се в гласовете — различни, някои стеснителни, други маниакални, пиянски, самовлюбени, пискливо-възбудени, остри, музикални. Прекарвах много време в изучаване на младите жени. Опитвах се да срещна погледа им. Преливах от хормони, затова често си представях как ги прелъстявам, при това се надявах, че постоянно пътуват по това направление и ще се качват в същия влак заедно с мен всяка събота.

Един следобед се случих в едно купе с хубаво младо момиче в сивосиня рокля. Имаше късо подстригана кестенява коса и беше около две години по-голяма от мен, вероятно някъде на седемнайсет.

Едно време чешките влакове имаха купета с две пейки в тях, разположени една срещу друга, и сгъваема масичка помежду им под прозореца. Аз седях до масичката, а момичето — в срещуположния отдалечен ъгъл на купето. Ако погледнех към прозореца, виждах неясното отражение на лицето й в замърсеното стъкло.

Тъкмо си блъсках мозъка да измисля нещо остроумно и да я заговоря, когато тя стана и съвсем непринудено се доближи до мене. Отвори горната част на прозореца и се загледа в преминаващите покрай нас поля. Стоеше точно пред мен, облегната на масичката, не по-голяма по размери от шахматна дъска, а венериният й хълм се подаваше точно над плота на масичката, съвсем ясно очертан под тясната пола. Повдигнах ръката си и я поставих на масичката. Момичето не ми обърна никакво внимание, затова, сякаш неволно, допрях съвсем леко ръка до полата й. Тя не помръдна, и аз започнах нежно да я докосвам надолу по корема. Тя продължаваше да диша чист въздух.

Още си спомням как стегнатият плат на роклята й поддаде, когато започнах да я галя. Телеграфните жици се спускаха под хоризонта и изскачаха пак над него, докато галех плътната възглавничка на нейното окосмяване. Бях изключително възбуден, но момичето не помръдваше и нито веднъж не ме погледна.

Минаха минути или часове, докато изведнъж влакът спря на една селска гара. Внезапно момичето се оживи. Затръшна прозореца, грабна чантата си и тръгна към вратата. Опитах се да я погледна в очите, но тя изобщо не се извърна. Отвори вратата на купето и си отиде.

Спуснах прозореца надолу, за да я видя, когато слиза от влака. Тя не ме погледна дори за миг. Вървеше гърбом, отдалечавайки се покрай коловоза. Гледах задничето й, което се въртеше в тясната пола. Влакът се разтърси и ме повлече точно покрай нея. Бях само на сантиметри от лицето й и жадно се взрях в него. Тя вървеше изправена, поклащайки стройните си бедра под сиво-синия плат, и гледаше право пред себе си. Чудех се дали е влажна между хубавите си, плътни бедра и помирисах пръстите си, които още ухаеха слабо на нейния момичешки мирис, и тогава си помислих още: колко странно е всичко в живота, колко необичайно е, че момичето, с което току-що бях споделил най-вълнуващото еротично изживяване в живота си, дори не искаше да ме погледне.