Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (10)

Чичо Болеслав и леля Анна

През лятото на 1942 г. германците все още напредваха в Русия и Северна Африка, японците стовариха войските си в Гуадалканал, а аз бях „дете на врагове на Третия Райх“, така че чичо ми Болеслав пое значителен риск, като ме взе да живея в неговия дом. Бях още едно гърло за хранене и още едно тяло, което трябваше да бъде обличано и топлено, но Болеслав и семейството му винаги са се отнасяли към мен като към роден син. Те живееха над малка бакалничка, на която бяха собственици, и ме накараха да се почувствам у дома си в техния малък апартамент. Спях на една кушетка в кухнята и винаги, когато имах свободно време, висях в магазина под жилището. Обичах да помагам на Болеслав, затова той ме караше да мия връщаните от купувачите бутилки, да пренареждам рафтовете или пък да претеглям различни стоки на големите везни. Когато нямаше нищо за вършене, аз обикновено се настанявах на половината капак, който закриваше кацата с кисело зеле. Зяпах купувачите, слушах разговорите, от време на време се протягах, бърках в кацата зад гърба си и измъквах с пръсти щипка кисело зеле, потапях я в чувала с пудра захар, който стоеше до кацата, и дълго я смучех. Това бе любимото ми лакомство. Любимото ми време бе времето за печене на суровото кафе. Доставяха го на зърна и винаги сурово. Беше ценно и скъпо в тези военни времена, затова чичо ми не допускаше никой друг да се занимава с тази важна работа. Той поставяше един метален барабан с дръжка за въртене върху печката и го нагряваше до много строго и научно определена температура. После изсипваше зелените кафеени зърна в барабана и почваше много бавно и равномерно да обръща металната манивелка, която въртеше барабана, докато всички зърна не придобиеха от печенето наситено кафяв цвят. Магазинът се изпълваше с божествен аромат, напълно променящ ритъма на живот в него. Напрегнатата делова атмосфера някак изведнъж омекваше, докато купувачите бавно преминаваха покрай щанда, обгръщайки рафтовете с поглед, сякаш не можеха да си спомнят какво точно са дошли да купят и в същото време поемаха с дълбоко вдишване напоения с миризмата на кафе въздух.

Любимата ми гледка в магазина бяха гърдите на домашната прислужница — нека да я наречем Ева. Не си спомням кога точно гърдите й бяха станали толкова съблазнително нещо. Беше се случило така естествено и незабелязано, както човек израства от старите си дрехи. Просто един ден забелязваш, че ръкавите на ризата ти са твърде къси или че старите обувки те стискат. И така, в една прекрасна сутрин аз изведнъж осъзнах, че внушителните гърди на прислужницата имат изключителен ефект върху мене. Те бяха големи и твърди и аз внимателно разработвах хореографията на движението си из магазина така, че да мога да се притисна към тях. Ева беше простичко момиче от планините и това обстоятелство ми даде възможност да се допра до онова, от което не откъсвах очи. Един следобед я видях да се промъква с приятеля си в задната стаичка на магазина, използвана като склад. Чичо ми абсолютно бе забранил да се пускат чужди хора там, затова аз заявих на Ева, че има само един начин да ме спре да не я издам. Тя ми позволи да плъзна ръка под блузата й и да погаля еластичните, закръглени топки на гърдите й. Чувствах се като Роден, който моделира най-красивата скулптура от най-податливата глина на света. Ева изтърпяваше моя артистичен възторг с празен поглед и безизразно, намусено изражение на лицето си. Чудех се защо моите ласки не й оказват никакво влияние, но си помислих, че е по-добре да не питам.

— Достатъчно — реши тя след малко.

— Не, казах ти и двете цици!

— Добре де, но побързай!

Аз се преместих от другата й страна, а продължих да я галя със същата ръка, но така и не успях да направя впечатление на Ева с милувките си, докато нейните топли, налети, гладки гърди произведоха неизгладимо впечатление върху моите подлудени от пубертета хормони. Тя обаче бе момиче с принципи и решително отказа да ми позволи да сложа ръката си под полата й, както и да я заплашвах да разкажа какво ли не на чичо за нея. Не насилвах късмета си повече. Бях изключително развълнуван и щастлив.

При чичо си научих много други неща, а не само изкуството на шантажа. Попивах атмосферата на магазина като с гъба и много по-късно я пресъздадох в моя първи пълнометражен филм, „Черен Петър“. Преди да дойда в Наход, бях живял само със семейството си, затова сега трябваше да се науча как да се отнасям и с другите хора и в това отношение чичо Болеслав ми даде един от най-забележителните уроци в живота ми.

Урокът ми беше преподаден над шахматната дъска.

Чичо ми беше добър играч на шах и често играеше с мен, но никога дотогава не бях успял да го бия, заради което бях вбесен на самия себе си. Чувствах, че изневерявам на семейната традиция, тъй като брат ми Павел веднъж бе играл със самия Хосе Раул Капабланка, един от най-великите в тази игра за всички времена. Отдавна, през трийсетте години, когато кубинският гений току-що бе загубил световната си титла от здраво пиещия Александър Альохин, той пътувал по света и изкарвал хляба си с турнири, в които показвал шахматното си майсторство. По това време спрял и в Часлав, за да посъбере малко джобни пари. Моят роден град излъчил трийсет от най-добрите играчи в града за симултанна игра и Капабланка на бърза ръка разбил двайсет и деветимата от тях. Само един чаславец му се опънал и това било едно момче. Накрая шампионът се принудил да предложи на момчето реми. Това дете бе Павел, моят роден брат, човек от същата плът и кръв, и това събитие дълго време ме караше да мечтая, защото то ми бе позволило за първи път да се докосна до истинско величие. Предполагам, че съм си мислел нещо подобно — ако моят брат, само един тийнейджър, е успял да устои на най-добрия в света, то може би един ден и аз ще мога да направя същото. Не се замислях много сериозно и не се интересувах по какво точно ще стана шампион, важното бе да съм най-високо в купчината — някъде, където и да е, в каквото и да е.

Междувременно не можех да победя дори чичо Болеслав на шах. Така бях потиснат от непрекъснатите загуби срещу него, че един ден, когато той се отдалечи от дъската по някакъв повод, бързо преместих една от пешките с квадратче напред. Не беше мой ред, но аз имах остра нужда от каквото и да е предимство, а си и помислих, че той изобщо няма и да забележи такъв незначителен ход по фланга. Чичо Болеслав се върна и седна пред дъската. Погледна я внимателно. После погледна и мен за една кратка секунда. Смръщи чело и се втренчи в дъската за още една-две секунди. Изведнъж помете фигурите от дъската с яростен замах. Това беше последният път, когато играх на шах с чичо Болеслав. Никога повече той не ми предложи да изиграем някоя партия, а аз не смеех да го направя. Но никога повече не се опитах да мамя така нахално.

Живеех у чичо Болеслав вече цяла година, когато си отидоха старите наематели на малкото жилище срещу нашето на втория етаж. Едва чичо ми бе успял да постави надпис „Дава се под наем“ на прозореца и веднага попадна в много деликатно положение. Двама млади германци дойдоха да огледат апартаментчето и набързо се съгласиха да плащат много по-висок наем от този, който чичо ми бе получавал дотогава. Той не посмя да им откаже квартирата и скоро те се пренесоха.

Германците нямаха почти никакви мебели и често не се прибираха вкъщи през нощта. Може би бяха двойка хомосексуалисти, може би бяха нарочно внедрени от Гестапо. Всичко беше възможно и чичо Болеслав бе много угрижен, затова роднините от Наход се събраха и решиха, че трябва да отида да живея за известно време при леля Анна. Приготвих си куфара и се преместих на другия край на Наход.

През тази година ходът на войната се промени. До лятото на 1943 г. германската Шеста армия капитулира при Сталинград, а съюзниците дебаркираха в Италия. Централна Европа още бе изцяло в германски ръце, но в Протектората Бохемия и Моравия оставаха все по-малко неща за ядене и едно подрастващо дете бе сериозен товар върху семейния бюджет, въпреки че никой никога и дума не ми каза по този повод.

Не изпитвам нищо друго освен любов и благодарност към чичо Болеслав, леля Анна и техните семейства.

Анна беше сестра на баща ми. Тя бе женена за един собственик на дрогерия, на име Сладек, и двамата имаха пет деца. Три от тях вече бяха големи и само двете най-малки момчета, Иржи и Ярослав, бяха останали вкъщи, така че аз можех да спя отново в собствено легло. Семейството притежаваше аптека, което беше направо празник за носа ми след бакалницата на чичо Болеслав. Магазинът все още не бе придобил антисептичната миризма на модерните дрогерии, в него се продаваха повече билки, чайове и подправки, отколкото синтетични лекарства, и аз много обичах просто да се разхождам из него покрай рафтовете и да прекосявам по няколко пъти зоните с най-хубавите аромати. Това беше все едно да плаваш из шейкър, пълен с най-изискан тропически коктейл.

Искаше ми се да прекарвам повече време в аптеката, но не ми даваха да помагам, както беше в бакалницата на чичо Болеслав. Господин Сладек вършеше цялата работа сам и въпреки това намираше време да си открадне по един час всеки следобед и хубавичко да си подремне. Това се оказа много удобно за мен. Докато господин Сладек дремеше, всички в малката къща трябваше да си измислят какво да правят, така че да не вдигат шум. Аз например се изтягах на канапето и четях. В Наход прочетох целия Жул Верн, както и всякакви приключенски книги. Помня една книга, която се наричаше „Матросите на капитан Бонтеко“, и която направо завладя въображението ми. Разказваше се за две момчета, промъкнали се тайно на кораб, заминаващ за Африка. Прочетох също Марк Твен и Виктор Юго. Научих се да ценя книгите и да обичам интересните истории.

Войната продължаваше да притиска Европа във все по-тясна и по-тясна хватка и един ден леля Анна също ме помоли да си опаковам куфара. В очите й имаше сълзи, когато ми съобщи, че трябва да се върна отново в Часлав, някакви хора искали да помогнат за моето отглеждане. Те имали повече пари и можели да ме хранят по-добре.

Върнах се в Часлав през есента на 1944 г., но не заживях отново в нашата къща. Никога повече нямаше да живея там. Сега бях сираче и ме приютиха едни стари приятели на родителите ми — семейство Хлухи.

Господин Хлухи от време на време реферираше хокейни мачове, а иначе беше директор на завода за газ. Жилището му бе в самия завод и аз прекарвах доста време в скитане из завода и зяпане на омагьосващите гледки, които предлагаше той. Имаше огромни пещи с прехвърчащи цинобърни искри около бронираните им стени, купища коксови въглища с височината на къща, сложни плетеници от тръби, които се извиваха и заплитаха около сградите, гигантски контейнери за вода. Огромни количества труд и енергия минаваха ежедневно през завода, но през нощта мястото трябваше да е абсолютно тъмно. Всички пещи и всички прозорци трябваше да бъдат затъмнени, така че нито лъч светлина да не може да проникне навън, защото американските самолети вече бяха започнали да бомбардират фабрики и индустриални зони в Чехия и вече бе ясно, че германците ще загубят войната. Не можех повече да чакам. Живеейки само с един куфар в семейства, които тайно ме съжаляваха, преминавайки от един роднина при друг, бързо бях осъзнал, че се живееше по-леко, когато хората те харесват, а те те харесват, когато не им създаваш излишни грижи. Правех всичко възможно да вървя добре в училище и полагах усилия да гледам на нещата от гледната точка на своите благодетели — от време на време. Помагах в домакинството с каквото можех, помагах и в магазините и внимавах да не създавам проблеми.

Открих, че да си бунтар и да вдигаш шумотевица около себе си е изключителен екзистенциален разкош, който човек трудно може да си позволи, и сега ми се струва, че израснах, превръщайки се повече от всичко друго в дипломат. Научих се да разбирам настроенията на хората, да усещам как се чувстват в действителност, дори когато те самите не разбираха съвсем добре чувствата си. Забелязах, че хората невинаги вярват в нещата, които вършат, че често съществува пукнатина между това, което те мислят, че са, и това, което наистина представляват.

Не го знаех по онова време, но сега виждам, че животът с багаж само от един куфар се е оказал добра школовка за по-късния ми режисьорски занаят.