Метаданни
Данни
- Серия
- Вселената на Warcraft
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Warcraft: The Official Movie Novelization, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Камен Велчев, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- sqnka(2016 г.)
Издание:
Автор: Кристи Голдън
Заглавие: Warcraft
Преводач: Камен Велчев
Година на превод: 2016 (не е указано)
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: Алианс принт
Отговорен редактор: Мирослав Александров
Редактор: Емануил Томов
Коректор: Нора Величкова
ISBN: 978-954-28-2082-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17719
История
- —Добавяне
Глава 7
— Пресвета майко… — прошепна сър Евран.
И той като другите, включително Лотар, стоеше като вкаменен, неспособен да помръдне при вида на атакуващите чудовища.
И те като троловете бяха високи, имаха глиги, и се украсяваха с татуировки, кости и пера. Но тези тук не бяха просто високи, те бяха огромни. Гърдите им бяха масивни, ръцете без усилие можеха да обхванат и строшат човешка глава, а що се отнася до оръжията… те бяха също толкова големи.
Най-голямото от чудовищата сложи край на живота на сър Евран, преди мъжът да успее да довърши възклицанието си. Извисяващ се над всички, с ръце, покрити с татуировки, звярът скочи с бързината на котка, и стовари огромния си чук върху злощастния рицар. Огромното същество се обърна и с ужасяваща лекота запрати цвилещия кон във въздуха, сякаш бе нищо повече от торба речни камъчета. Когато животното падна, под него гибелта си намериха двама други рицари. Встрани стоеше друго чудовище, този път женско, с по-скоро зелена, отколкото кафява кожа, което маниакално се смееше на случващото се.
Всичко това се случи за един удар на сърцето.
Сър Кайвън изрева в отговор, но на фона на гръмовните викове на чудовищата, гласът му прозвуча слабо и пискливо. Замахна отдолу с меча си и изби оръжието на зеленикавата женска. Създанието изсумтя от изненада, след което се ухили и нападна храбрия Кайвън с голи ръце. Макар врагът да бе двойно по-голям от него, Кайвън успя да издържи на атаката до момента, в който създанието с лекота изтръгна едно от колелетата на преобърнатата наблизо каруца, и го стовари върху главата му.
След това погледна нагоре, ухили се, а ужасяващите му глиги проблеснаха, но само до момента, в който щитът на Лотар размаза лицето му. Главата му се отметна назад, Лотар замахна с меча и острието се впи в шията на създанието. Бликна зелена кръв и най-накрая създанието падна мъртво на земята.
Слуховете грешаха само в едно. Зверовете не бяха неуязвими.
Кадгар зяпна при вида на огромния звяр, който бе захвърлил цял кон на разстояние пет метра. Очевидно той бе водачът на чудовищата и момчето видя как се пресяга към брадва, голяма почти колкото него, завъртайки я в кръг, при което разсече през кръста двама бронирани рицари. Кръв плисна навсякъде, а създанието отметна глава назад и от гърлото му изригна самодоволен смях. Наблизо вълци с големината на мечки, бели, сиви и ужасяващи, убиваха със същата скорост, мощ и жестокост, каквато проявяваха и ездачите им.
Кадгар отмести поглед от касапницата, за да види дали не може да помогне с нещо на Медив. Обзе го ужас, когато видя, че Пазителят на Азерот не прави абсолютно нищо. Медив просто стоеше и наблюдаваше.
Един от зверовете се впусна към Кадгар. Момчето изкрещя думите на заклинание, от което от пръстите на ръката му излетя светкавица и удари звяра в гърдите, запокитвайки го във въздуха. Кадгар се окопити и бързо, и ясно вдигна защитна магия около себе си и Медив. Въздухът затрепери, обгръщайки ги в малък син мехур. Ако Пазителят не бе готов да атакува, поне бившият послушник щеше да се постарае да не бъдат посечени от зверовете.
Остро изцвилване зад гърба му го накара да се обърне…
… за да се окаже лице в лице с едно от чудовищата.
От меча на Лотар капеше зеленикава кръв, а очите му обхождаха битката. Рицарите му бяха поне четири пъти по-многобройни от зверовете, и въпреки това губеха. На земята лежаха телата на няколко добри войника, мъртви или…
Калън.
Калън не видя брадвата, която щеше да…
Лотар се раздвижи още преди мозъкът му да осъзнае какво се случва, втурна се напред, а оръжия му бяха мечът, щитът, самото му тяло. Успя да изненада звяра, затова мечът му потъна в незащитената му гръд.
Калън погледна с благодарност баща си.
— Не се опитвай да ги надвиваш с груба сила — запъхтяно каза Лотар, след което срита трупа в краката си. — Те са по-силни от нас. Използвай ума си.
Подаде свободната си ръка. Калън се протегна, за да я поеме. Очите му се разшириха от изумление и в същата секунда Лотар усети как нещо плътно и здраво като дървесен дънер го стиска през кръста и запокитва назад. Строполи се на земята — болка изригна по цялото му тяло, мечът отлетя от ръката му, собствената му броня се бе усукала и впила в гърдите му, сякаш внезапно превърнала се в негов враг, докато водачът на ужасяващия отряд чудовища, с поглед, изпълнен със злоба, се запътваше към него.
Гигантската брадва, разсякла преди малко две човешки тела, не се виждаше. Звярът я бе хвърлил, изоставил, или просто бе решил, че няма нужда от нея. Лотар нито знаеше, нито го интересуваше. Гореща слюнка покапа по лицето му, когато надвесеният над него звяр с дясната си огромна ръка вдигна във въздуха чудовищен чук, а с лявата посегна към него.
Отказвайки да приеме неизбежното, Лотар се подпря с две ръце на земята в неуспешен опит да се изправи на крака. Дясната му ръка напипа до кръста му някакъв странен предмет и в първия момент той не успя да го разпознае. След това си спомни.
Гърмящата пръчка.
Бе я затъкнал в колана си и я бе забравил напълно до този момент.
Успя да издърпа подаръка на Магни и да го насочи към спускащата се над него длан. Огромните пръсти на чудовището се сключиха около оръжието. Лотар дръпна малката подвижна част. Последвалият взрив едва не го оглуши, но въпреки това успя да чуе последвалия го рев от болка. Звярът се отдръпна, втренчил поглед в димящите остатъци от ръката си.
Чудовището бе огромно, кафяво, а от несъразмерно голямата му долна челюст стърчаха две жълтеникави глиги. Две дебели плитки висяха покрай всяко едно от ушите му, а несплетената коса се вееше, пусната свободно. Ушите с размери на дланите на Кадгар бяха заострени отгоре и пробити от множество обеци. И това тук, също като останалите, носеше примитивна украса под формата на кости и мъниста. В едната си ръка държеше огромна брадва. С другата, с изненадваща деликатност, докосна магическото поле, отделящо го от двамата магьосници.
Погледът му бе бистър и спокоен, а очите — кафяви. Зад тях се криеше разум, осъзна Кадгар.
Точно това бе най-ужасяващото от всичко.
— Пазителю — извика момчето.
Думата сякаш изкара Медив от транса, в който бе изпаднал. Започна да мърмори някакви заклинания, а зад движещите му се пръсти се понесе синя мъгла, сякаш бе размахал във въздуха четка, потопена в синьо мастило. Във въздуха увисна руна.
Звярът свали ръка, а прекалено умните му очи проследиха с любопитство действията на Медив.
Внезапно отнякъде проблесна зелена светлина. Кадгар се стресна, а звярът отскочи назад с поглед, впит в просеката между дърветата.
На Кадгар му бе направило впечатление, че кожата на някои от зверовете бе зеленикава — в цвета на магията фел. От момента на пристигането си не бе имал време и възможност да говори с Медив за каквото и да било, но бе наясно, че и Пазителят е забелязал този факт. Огледа се наоколо и видя, че всички от чудовищата със зеленикав оттенък на кожата изпуснаха оръжията си и се загърчиха в конвулсии на земята. Криви зеленикави светкавици запробляскваха от телата им и се проточиха към Медив, който стоеше с разперени ръце с длани нагоре. Пред погледа на Кадгар кожата им избледня, мускулите им сякаш се стопиха и едно по едно създанията се разкривиха като парче глина в ръцете на дете.
Спонтанен вик на облекчение се разнесе от рицарите, които видяха надежда да обърнат изхода от битката.
— Умират! — извика един от тях.
— Умират само зелените! — обади се друг.
Нахвърлиха се върху гърчещите се зверове и започнаха да ги пробождат с мечовете си, след което се обърнаха към вцепенените си събратя.
— Убий копелето! — извика един офицер, сочейки лидера.
Звярът с разкъсаната ръка очевидно бе объркан. Кадгар се сви, когато от оръжието на Лотар се разнесе нов взрив. В масивната гръд на друг от зверовете се отвори дупка. Той я погледна учудено, след което се свлече, вече мъртъв.
Чудовището, което стоеше зад защитната магия се извъртя и подхвана тялото. Прегърна отвратителното създание, като по грозното му лице се изписа мъка. Кадгар примигна. Не знаеше защо, но определено бе учуден от тази проява на емоции. Изражението на лицето на звяра обаче бързо премина от тъга в ледена ярост, когато пред очите му попадна убиецът на приятеля му.
— Нанижете копелетата на мечовете си! — се разнесе гласът на Лотар.
Звярът се изправи, като едновременно с това внимателно положи трупа на земята, след което се приготви да нападне Лотар. Преди обаче Кадгар да успее да предупреди войника, другарите на чудовището го възпряха. То хвърли последен унищожителен поглед на Лотар, след което се метна на коня на Медив и потегли в галоп към гората. Другите го последваха, повечето на вълците си, но някои яздеха и коне. Просеката се изчисти за секунди, като изключим разпилените по земята трупове.
Зад Кадгар Медив тихо изпъшка. Момчето се бърна към Пазителя на Азерот, който бе паднал на едното си коляно, пребледнял, изтощен и с притиснати към слепоочията длани.
— Пазителю! — заекна Кадгар.
Тръгна към Медив, но бе възпрян с жест, докато магьосникът нестабилно се изправяше на краката си.
— Какво… Какво направи?
Медив не му обърна внимание и трескаво се зае да чертае нов кръг на земята. Кадгар настоя за отговор.
— Фел, това беше, нали?
Спомни си зеленикавия оттенък на кожата на някои от зверовете, светкавиците, изскочили от тях към Медив, докато губеха силите си.
Внезапно разпозна руните, които Пазителят чертаеше в праха — отново телепортация.
— Какво правиш? Къде отиваш?
Сега вече Медив го погледна с пронизващия си синьо-зелен поглед, който сякаш стигаше чак до душата на Кадгар.
— Приберете войниците в Стормуинд — каза той и пристъпи в кръга. — Трябва да се връщам в Каразан.
Направи кратка пауза и добави:
— Справи се добре.
Внезапен бял проблясък и Кадгар вече бе сам, примигваше със заслепените си очи, вперил поглед в празното пространство пред себе си.
— Къде отиде?
Викът на Лотар бе едновременно притеснен и изпълнен с гняв, докато препускаше към Кадгар.
Момчето облиза пресъхналите си устни. Стисна юмруци, за да не си проличи, че ръцете му треперят. Бе наясно, че не заради битката се чувства толкова ужасен.
— Върна се в Каразан — тихо отговори той.
Лотар изруга през стиснати устни, след което поклати глава.
— Трябва ни пленник. Къде е конят ти?
— Взеха го!
— Нима?
Листата на цяла гора можеха да окапят от презрението в гласа на Лотар.
— Стой тук тогава — каза той, след което пришпори коня си, придружен от няколко рицари.
Кадгар отново устоя на изкушението да го събори от седлото с някоя магия, след което погледна към мястото, където допреди малко бе стоял Пазителят на Азерот. Въздъхна и насочи вниманието си към един от труповете на чудовищата.
* * *
Нищо от случващото се не съвпадаше с очакванията на Дуротан. Веднъж бе отстъпил пред Блекхенд, но това вече… тази жътва на създанията, които се наричаха „хора“, му харесваше все по-малко. Днес поне не се чувстваше омърсен от действията си, защото хората се бяха съпротивлявали и бяха отнели живота на Курворш и още неколцина орки. Това бе неочаквано, но поне Курворш умря в битка, така че Дуротан щеше да изпее лок’ваднод в негова чест.
Или поне би изпял, ако останеше жив. Хората бяха нападнали след странната атака на по-възрастния човек в непробиваемия кръг. До момента, в който се бе присъединил към Гул’дан и похода в света на Азерот, Дуротан не бе виждал нищо подобно на това. А сега направо две подобни магии. Какво бе направил техният шаман? Или беше магьосник? Сигурно Дрек’Тар щеше да му помогне да разбере.
Фростулф загубиха само неколцина воини, но хората продължаваха да ги преследват. Дуротан нямаше никакво желание да изпраща още свои съплеменници в редиците на загиналите, докато поне не разберат пред какво са изправени. Приведе се над врата на откраднатото животно и стиснал гривата му го насочваше в паническото бягство.
С ъгълчето на окото си долови някакво движение в зелено. Това беше Гарона, робинята на Гул’дан. Тя все още бе негова затворничка, само че сега бе прикована към мъртвец. Дългата верига, единият край на която започваше от мършавия й врат, стигаше до трупа на бледен труп — един от зеленикавите орки, застигнати от мистериозна смърт. Тя се опитваше да разкъса веригата, хвърляйки погледи назад към посоката, от която идваше Дуротан.
Без оръжия, прикована към мъртвец и далеч по-слаба от чистокръвен орк, тя щеше да бъде лесна плячка за хората. Един удар на малките им мечове щеше да е достатъчен, за да отнеме живота от крехкото й тяло. Дуротан трябваше да я изостави, защото не си струваше да рискува живота на съплеменниците си заради нея.
Да, но именно Гарона, робинята, се бе опитала да предупреди Дуротан относно намеренията на Гул’дан по време на второто му посещение в лагера на Фростулф, а откакто племето се бе присъединило към Ордата, Дуротан съжаляваше, че не се е вслушал в думите й. Освен това Драка изпитваше симпатия към нея, като в полуорка виждаше собствената си съдба на Прокудена заради телесните си недъзи.
Дуротан взе решението си. Обърна главата на животното към Гарона, повдигна Севър и със замах я стовари върху желязната верига. Брънките се разкъсаха лесно, след което той протегна ръка, готов да я хване и прехвърли зад себе си.
Тя погледна ръката му, след което премести поглед върху лицето. За момент се поколеба.
След това побягна през дърветата, обратно към мястото, от което идваха. По-скоро би умряла като орк, отколкото да живее като роб.
Този избор почти сигурно щеше да доведе до смъртта й, но Дуротан я разбираше. Не можеше да я укори, че го прави.
* * *
Фел. Кадгар бе почти сигурен, че това е именно черната магия, след като я бе видял да тече между зверовете и Медив, но в трупа пред него нямаше и помен от нея. Никаква зелена мъгла не се процеждаше през устните на тялото, когато той внимателно разтвори изпълнената със заострени зъби уста.
Спря се за малко. Нещо не беше наред. Изправи се и се огледа наоколо. Останалите рицари се грижеха за ранените и товареха труповете в каруцата — човешките с уважение, тези на чудовищата — с далеч по-малко.
Младият магьосник притвори очи и се опита да почувства света около себе си. Шепотът на листата, повеят на вятъра, жуженето на насекомите. Песента на птичките.
Само дето песента на птичките отсъстваше, също когато…
Той се извъртя рязко с протегната ръка и разперени пръсти. В дланта му запращя магия и той замахна.
Звярът, който бе скочил към него, се оказа прикован с гръб към едно от огромните дървета, кривеше крайници безпомощно и ръмжеше насреща му.
Очите на Кадгар се ококориха, когато огледа чудовището, което бе пленил.
— Насам! — завика той, без да сваля очи от звяра.
Чу тропот на копита зад себе си и в полезрението му се появи Лотар. Зад него втори кон носеше друг звяр, преметнат напреки и в безсъзнание.
— Хванал си пленник — отбеляза Кадгар.
— Ти също — отвърна Лотар. — Сам ли го направи?
— Да.
За момент Лотар изглеждаше впечатлен, но изражението не трая дълго. Огледа чудовището.
— Прилича на изтърсак.
Кадгар въздъхна.