Кристи Голдън
Warcraft (4) (Официалната история на филма)

Глава 3

На следващата сутрин, докато Драка предвидливо прикриваше корема си с малък кръгъл щит отпред, тя улови погледа му и леко кимна, сякаш да затвърди увереността си, че може хем да прикрие бременността, хем да предпази бъдещия им син. Изминалите няколко години бяха толкова тежки, че през месеците на бременността си, малкото, което бе наддала като тегло, бе отишло директно за развиващия се плод. Нито мускулите й се бяха отпуснали, нито острите черти на лицето подсказваха, че е бременна, особено като вече коремът й не се виждаше. От това в момента може и да имаше полза, но Дуротан съжали, че е била принудена да търпи подобни лишения.

Дрек’Тар носеше наметало с дълбока качулка, в която криеше бялата си коса и плата, покрил обезобразеното му лице. Палкар, другият шаман, който се бе грижил за него с години, щеше да го води и сега. Дуротан се приближи към тях в очакване да се обяви началото на похода към „дупката в земята“.

— Не мога да ви обещая, че няма да ви разкрият — каза той. — Ако решите да не поемате този риск, няма да ви обвинявам за нищо.

— Наясно сме — каза Дрек’Тар. — Всичко се случва по волята на Духовете.

Дуротан кимна. Драка вече се бе сбогувала с Гая и се оттегли встрани. Дуротан положи длани на раменете на майка си.

— Ти водиш племето, докато нас с Оргрим ни няма — каза и той. — Не се сещам за по-сигурни ръце, в които да оставя народа ни, от тези на Пазителката на преданията.

Очите на Гая бяха сухи, стоеше изправена, горда и силна.

— Ще ги браня с цената на живота си, сине. И когато се върнеш ще те последваме в този нов и девствен свят.

Всички знаеха, че може и да не се върнат. Неизвестните бяха прекалено много. Щяха да отидат там с магия, без да си имат и най-бегла представа какво ги очаква — разчитаха само на думите на Гул’дан. Ами ако бъркаше? Ами ако ги беше излъгал? Ами ако опасностите бяха толкова големи, че дори орките не могат да ги преодолеят? В крайна сметка нищо от това нямаше значение. Този свят бе вече нетърпим.

— Убеден съм, че победата ни ще е светкавична — каза той, като се надяваше гласът му да е прозвучал по-убедено, отколкото се чувстваше самият той.

Отнякъде прозвуча рог. Дуротан прегърна Гая. За момент тя се притисна до него, след което го пусна и отстъпи назад. Дуротан погледна народа си, децата, орките — мъжки и женски, занаятчии и шамани, нито един воин. Беше направил всичко за тях.

Скоро щеше да разбере дали на Гул’дан може да се вярва.

Орките на Блекхенд ги упътиха, като ги вляха в общия поток кафява и зелена кожа, бляскаща стомана, бяла кост и тропот сред праха. Дуротан отново се изуми от множеството маршируващи рамо до рамо орки, обединени от обща цел. В него се зароди надежда. Те са орки! За тях няма невъзможни неща! Каквито и същества да ги очакваха, щяха да паднат под техните нозе, оръжия и могъщия вик „Лок’тар огар!“.

Погледна Драка, която му се усмихна широко. Тя стисна ръката му за секунда, след което я пусна. Никой не я погледна. Дуротан забърза напред, понесъл Тъндърстрайк, Севър — привързана на гърба му.

Един от орките на Блекхенд тичаше покрай колоната и раздаваше заповеди.

— Свийте надясно.

Дуротан и Драка се подчиниха.

Тогава видяха изкопа.

— Хелскрийм беше прав — промърмори Дуротан. — Не е обикновена дупка в земята.

Цялото им племе щеше да заеме само малка частичка от огромната дупка, а дори и подредени рамо до рамо, всички щяха спокойно да минат през колосалната каменна структура, доскоро скрита в пясъка. Огромна и внушителна, тя представляваше величава крилата змия, усукала се в кръг, а от двете й страни стояха две забулени фигури, всяка висока колкото сто орки. Дясната фигура и каменният стълб, от която бе изваяна, бе напълно освободена. Лявата част на портата все още бе плитко вкопана в земята. Част от нея бе скрита зад скеле и повдигащи механизми, които превозваха орки, не по-големи от бълха, забързани по задачите си дори в този важен момент. Нямаше и помен от организация в колоната, и колкото повече орки се заглеждаха в това титанично съоръжение, толкова повече всичко заплашваше да се превърне в абсолютен хаос. Всички се разприказваха. Дуротан забеляза как орките на Блекхенд започват да се ядосват, а по лицата им личеше изтощение от постоянното повтаряне на заповеди, на които никой не обръщаше никакво внимание. Орките бяха свирепи, диви и силни. Те се подчиняваха на вождовете си, така че на черноръкия командир щеше да му се стъжни животът в опита да ги ръководи.

— Дуротан! — извика Драка. — Погледни!

Тя посочи най-горната част на портала. Там стоеше зеленокожият Гул’дан — невъзможно бе да го сбъркаш. Когато го видя, Дуротан се почувства, все едно от момента, в който магьосникът се бе появил за пръв път във Фростфайър, не бе изтекла и секунда. Изглеждаше по същия начин, подпрян на украсения си с малки черепи и кости жезъл. Качулката на наметалото му закриваше лицето, но дори от тук Дуротан виждаше бялата му брада и зловещо проблясващите в зелено очи. По наметалото му имаше още шипове, на които имаше набучени допълнителни малки черепи. Както преди, и сега Дуротан потръпна от обзелото го чувство на антипатия. Спомни си думите на Дрек’Тар, когато шаманът за пръв път видя магьосника: Сенки витаят около този орк. Зад него крачи Смъртта.

Зад прегърбения магьосник, с прекомерно тежка верига около тънката си шия, крачеше робинята му, мелезът Гарона. Дуротан я помнеше добре. Тя бе съпровождала господаря си и двата пъти в преговорите му с клана Фростулф. Втория път бе успяла да предупреди племето на Дуротан с думите: „Господарят ми е зъл и опасен“. Поведението й с нищо не подсказваше, че е робиня. Ако не бяха презрителните погледи, които получаваше от някой орк, който изобщо благоволеше да погледне в нейна посока, Дуротан би си помислил, че господар е тя, а не магьосникът.

Чак тогава той осъзна, че двамата пред него подминават клетки, изградени от усукани изсъхнали клони, пълни със синекожи същества.

Пленници дранаи.

Една от тях протегна ръка и хвана Гарона. Отдалеч изглеждаше, сякаш моли нещо полуорка. Гарона се отскубна от нея, а Гул’дан заговори.

— Какво ли са направили, за да заслужат подобна участ? — зачуди се Драка.

Гласът й бе пропит с болка и ужас. За разлика от повечето орки, които гледаха с презрение на синекожите дранаи, чиито крака бяха все едно взети от коза, тя бе пътувала известно време редом с тях. Беше разказала на Дуротан, че те изобщо не са страхливци, а просто отбягват конфликтите. Самият Дуротан знаеше, че това са храбри създания — съвсем безкористно и самоотвержено бяха спасили и върнали в клана три деца на Фростулф.

А сега бяха пленници на Гул’дан.

— Има ли значение? — каза той, като възненавидя язвителния си тон. — Гул’дан ни изпраща през този портал да нападнем обитателите на света, който лежи от другата му страна, да завземем земята им. Имаме нужда и от нея, и от него. Поне в момента трябва да правим това, което иска от нас.

Драка го погледна, след което затвори очи. Никой не може да спори с очевидната истина. Несъмнено дранаите не бяха направили нищо. Бе чувала за кланове, които ги избиват просто за спорта. Сигурно Гул’дан щеше да прави някаква демонстрация, преди да пусне орките в така лелеяната от тях нова земя.

Една дума на дранайски долетя до тях. Дуротан не говореше езика им, но точно тази я знаеше.

— Детиш! — ридаеше женската с все още протегната към Гарона ръка.

Детиш.

Детето ми.

Драка и Дуротан размениха ужасени погледи.

Чу се гръмотевица. Небето смени цвета си и стана жълто-зеленикаво. Ивица изумрудено зелена светлина обрамчи вътрешността на портала и от него към небето пробягаха зелени светкавици.

— Какво е това? — зачуди се Драка.

— Магията на Гул’дан — намръщено отговори Дуротан.

В момента, в който произнесе тези думи, магьосникът разпери ръце, докато с поглед обхождаше армията си.

— Смърт. Живот. Смърт. Живот. Чувате ли го?

Той вдигна ръка към ухото си и устните му се изкривиха в усмивка около глигите.

— Тупкането на живото сърце. Животът задвижва магията ми. Имаме затворници, само колкото да изпратим през портала най-силните ни воини, но и това ще е достатъчно. Враговете ни са слаби. Когато пристигнем, ще подхранваме пътя си с тях! Ще построим нов портал и когато е готов, ще прекараме през него цялата Орда!

Дуротан отново погледна към пленените дранаи. Баща му Гарад бе разказвал за младостта си, когато в знак на благодарност към Духовете за добрия улов, орките принасяли в жертва животно. Гул’дан бе казал, че неговата магия е нещо подобно. „Вие ядете плътта на тези животни, обличате се в кожите им. Аз се храня със силата и познанието, и съм облечен… в зелено.“

Магьосникът се обърна с лице към портала. Вдигнал високо с едната си разкривена ръка жезъла си с череп отгоре, той разпери ръце и изпъна гръб. Отвсякъде и отникъде се чу глас. Не звучеше като нищо, което Дуротан бе чувал. Нисък, дълбок, дрезгав, груб, пронизителен — тресеше костите. На Дуротан му се прииска да запуши ушите си. Устоя на порива и няколко пъти пое дълбоко въздух, за да се успокои, макар че сърцето му препускаше. От страх? От ярост? От очакване?

Дранайските затворници от двете страни на портала се изпънаха от болка, телата им се вцепениха. Зашеметен, Дуротан видя как от тях към Гул’дан се проточиха синьо-бели мъгляви пипала. Той отвори уста и запоглъща полупрозрачните спирали, окъпа се в тях, остави се да галят цялото му тяло.

Зеленокожите орки в предните редици сякаш обезумяха. Зареваха и се втурнаха нагоре по стъпалата към портала. Дранаите се загърчиха в спазми. Кожата им избледня, телата им се съсухриха и състариха. Когато от тях останаха само кухи черупки, синият блясък в очите им помръкна. Жизнената енергия спря да се излива от тях, а зелената ивица на портала запука и се разгоря, сякаш тръпнеше от нетърпение. Оглушителен звук олюля Дуротан, когато от ръцете на Гул’дан към портала излетя и експлодира горящо кълбо. Допреди малко през отвора му можеха да се видят камъните и земята от другата му страна, но сега правоъгълникът се бе изпълнил с пулсиращи вихрушки в злокобен зелен цвят. След това те се размиха, смениха цвета си и в тях започнаха да се разпознават синьото на небето, кафявото и зеленото на дърветата.

Гледка, заплатена с толкова много животи. Дали си струваше, дори това да осигуряваше оцеляването на племето му?

Горчивият отговор беше… да.

— В името на Ордата! — извика някой и всички подеха призива.

— В името на Ордата! В името на Ордата! В името на Ордата!

Оргрим метна на Дуротан една усмивка и се втурна покрай вожда си. Скандирането блъскаше в ушите на Дуротан като ударите на собственото му сърце, но той не се поддаде на порива да се затича като мнозина други. Обърна се и потърси с поглед половинката си. На въпроса в погледа й отговори с думите: „Нека аз вляза пръв“. Ако някой умреше при преминаването, нека поне смъртта му послужи за предупреждение.

— В името на Ордата! В името на Ордата!

Драка послуша вожда си и забави крачка. Дуротан сведе глава, стисна още по-здраво Тъндърстрайк и промълви:

— В името на Фростулф!

След което пристъпи.

 

 

Драка се намръщи и стисна зъби, когато любимият й изчезна в трептящия небесносин-дървеснозелен портал към… къде? Какво си бе мислил Дуротан? И други преминаваха, но никой не се връщаше. Не можеше да го чака да дойде да й каже, че всичко е наред. Трябваше да бъде с него.

Сви ръце в юмруци и с гърлено ръмжене се втурна напред, редом с останалите крещящи, потни, обзети от кръвожадна ярост воини. С поглед, устремен право напред, Драка, дъщеря на Келкар, внучка на Ракиш, премина през портала.

Земята изпадна изпод краката й.

Понесе се в мътна зелена светлина, сякаш потънала в езеро, загубила ориентация, а дъхът й идеше на пресекулки. Зад нея се виждаше светлината на портала, а отпред — черен мрак. Пред нея се бяха разпънали като тънки зелени ивици светлина други орки, които сякаш плуваха и пропадаха в пространството. Все още долавяше грохота откъм Дренор, но вече странно приглушен. От време на време някой проблясък раздираше погледа й. Загърби вцепеняващия страх и се фокусира върху единственото нещо, което виждаше пред себе си — миниатюрна точица светлина сред обгръщащия я мрак. Започна да се опитва да се добере до нея. Чувстваше се в безтегловност. Как тогава да се движи?

Разпери ръце, след което ги прибра към тялото си и напредна. Усмихна се и продължи. Новата й родина се намираше на края на тунела. Съпругът й я чакаше там. Сякаш в знак на протест, детето в утробата й я ритна.

„Успокой се, малчо — помисли си Драка — Скоро ще…“

Болката я проряза, когато коремът й се сви — досущ юмрук, готов за удар. Драка изпъшка от изненада. Досега не бе раждала, но бе говорила с другите женски. Знаеше какво я чака. Животът на орките бе изпълнен с опасности, така че бебетата се раждаха бързо и почти безболезнено, за да могат майките им веднага след това да са готови да се придвижват или бият при необходимост.

Това обаче…

Прекалено рано беше. Ужасната болка, която я разкъсваше, беше предупреждение, а не предвестник. Плодът се нуждаеше от поне още една цяла луна от защитата на утробата й. Пот изби по тъмната й кожа, докато Драка се опитваше да махне завързания щит и да го запокити нанякъде. Сега светлината бе по-близо. Около себе си виждаше формите и на други орки, всички устремени натам. За момент Драка се почувства едно с детето си. Сякаш и на двама им предстоеше да се родят.

Покрай нея премина още един орк, понесен в безтегловността. Дуротан! Той се пресегна, виждайки, че нещо я мъчи, но безпомощно се размина с нея, повлечен от безучастния поток. Видя и нещо друго — изкоренено дърво. Сви се на кълбо въпреки пронизващите я болки в опит да предпази детето си. Клоните му я одраскаха.

Протегна ръце напред, когато видя, че светлината се е усилила, ставайки почти непоносимо ярка след досегашния мрак. Търсещите й пръсти заораха в нещо твърдо. Земя! Драка изръмжа от безсилие и заби остри нокти в почвата в опит да се изправи и да се отдалечи от портала.

Покрай нея затрополиха крака и тя се отдръпна от тълпата жадни за кръвопролитие орки. Мокра земя… вода… трева…

Изпищя от болка, когато нероденото й дете сякаш я прониза отвътре с кинжал. Краката й поддадоха и тя се строполи на мочурливата земя, докато се бореше за глътка влажен въздух.

— Драка! — долетя гласът на Дуротан.

На колене и лакти, Драка извърна глава и го видя да тича към нея. От нищото изникна една огромна ръка, цялата черна, която спря устрема на съпруга й.

— Бременна? — изкрещя оркът. — Довел си тази уачуук в отряда ми?

— Пусни ме, Блекхенд — отвърна Дуротан. — Драка!

Повече не можеше да държи главата си изправена. Дуротан не бе до нея да й вдъхва кураж, докато бебето им се появяваше на белия свят. О, Духове… Дали изобщо щеше да оцелее, родено толкова рано, залутано в страданията на майка си? Драка се разрида, но не от болка, а от мъка и ярост. Това дете заслужаваше нещо повече! Заслужаваше да живее!

Изведнъж някой се озова до нея, зашепна тихо в ухото й:

— Шшш… шшш… Не си сама, Драка, дъще на Келкар, внучка на Ракиш.

Тя погледна нагоре през кичурите пропита с пот коса и погледът й срещна този на зелените очи на Гул’дан.

 

 

Не!

Цялото същество на Дуротан крещеше при мисълта как Гул’дан, зеленокожият, господарят на черната магия, стои на неговото място, докато Драка дава живот на детето им. Задърпа се от ръцете на Блекхенд, но командирът го държеше здраво.

— Напъни се… — говореше Гул’дан с необичайна нежност в гласа. — Напъни…

Дуротан безпомощно наблюдаваше Драка, на колене и лакти, отмята глава назад и крещи, докато синът им се появяваше на белия свят.

Бебето бе неподвижно. Толкова неподвижно и толкова тихо. Дуротан отново се задърпа, а сърцето му заплашваше да изскочи от гърдите. Синът ми…

Гул’дан държеше деликатното същество, толкова малко, почти цялото събрано в зелената му длан, и се надвеси над него.

Малките гърдички потръпнаха. Секунда по-късно плач се разнесе из въздуха и Дуротан си пое дъх, обзет от облекчение. Синът му бе жив!

— Добре дошло, дребосъче! — засмя се Гул’дан, след което повдигна бебето на Дуротан и Драка към небесата.

— Нов воин за Ордата! — извика той и около Дуротан се разнесе оглушителен рев. Той не му обърна внимание. Вцепенен, той бе забил поглед в малкото същество, неговия син.

Кожата му бе зелена.