Кристи Голдън
Warcraft (25) (Официалната история на филма)

Епилог

Реката течеше бавно и спокойно. Много неща се бяха носили по вълните й през вековете. Листенца от цветя, откъснати от млади влюбени. Листата на дървета, оплакващи отминалото лято. Клонки, дрехи, кръв и тела. За нея нямаше значение какво плава по водите й.

Сега по нея плаваше кошница. И преди бе носила такива, но никога с подобен товар.

Вятърът въздъхна и побутна малкия кораб. Може и да беше прошепнал някаква мъдрост, стига някой да имаше уши да я чуе, и мъдрост да я разбере.

„Ще пътуваш надалеч, малки ми Го’ел — прошепна вятърът, който не беше вятър. — Моят свят вече го няма и сега този е твой дом. Вземи го. Направи го дом на орките и не позволявай на нищо да застава на пътя ти. Ти си син на Дуротан и Драка… пореден член на династия племенни вождове. Народът ни има нужда от водач… повече от всякога.“

Зеленокожото дете, увито в синьо-бял плат, бе единствено по рода си на този свят. На, който и да е свят. Малко и беззащитно като всяко бебе, то се нуждаеше от неща, които реката, колкото и нежно да го носеше, не можеше да му даде.

Тя спази обещанието си и спаси малкото чудо. Течението закачи кошницата на влакното на една от въдиците покрай брега и сладкият звук на звънчето й обяви края на пътуването. Дочуха се стъпки, приближаваха, камъчетата по брега хрущяха.

— Командире — разнесе се глас. — Елате да видите това!

Кошницата се издигна към лице, което напрегнато се взря вътре. Бебето се обърка. Това не бе лице, което познаваше. Дори не приличаше на лицата, които познаваше. Затова направи това, което инстинктите му подсказаха.

Намръщи се, пое дълбоко въздух и предизвикателно извика.